Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (68) (Книга първа: Степта)

6.

И Аспарух отиде при жреца и му каза:

— Дай ми да видя корена на живота.

А жрецът го заведе в своята стая, която имаше голи каменни стени и само рогозка от тръстиката чи, просната върху каменните плочи. И на рогозката имаше сандъче от дърво, обковано с мед, сякаш в него се пазеше злато. Жрецът и Аспарух коленичиха пред сандъчето и жрецът вдигна капачето.

Върху червена коприна лежеше по гръб бяло-жълто човече и се виждаха разтворените му нозе и ръце — и пръстите на нозете и ръцете. Виждаше се и главицата му, с дребни власинки — коренчета като коса. И жрецът затвори капака.

И в мига, в който капакът се затвори, изведнъж Аспарух разбра, че коренът няма да помогне на Кубрат. Преди коренът беше чудо — нещо, което и го имаше, и го нямаше, сега се превърна в жълтеникаво парче дърво. И цялото това възбудено и радостно очакване, което беше крепило Аспарух, изведнъж изчезна.

Аспарух се изправи и глухо каза:

— Ще занеса корена на баща си.

Изправи се и жрецът и каза:

— Тръгвам още днес и аз ще занеса това сандъче на великия хан. А коренът е добър.

Аспарух каза:

— Ще дойда с тебе.

Жрецът поклати глава и каза:

— Ти не можеш да влезеш в храма на Големия конник, нито дори да стъпиш на пътеката към него.

И Аспарух попита:

— Татко, кога ще стана жрец?

А жрецът отговори:

— Най-напред трябва три години да преминеш през изпитанията. Ала ти ще ги преминеш, зная го, и не може да съм се излъгал.

Аспарух каза:

— Още утре искам да тръгна по пътя на изпитанията.

Жрецът каза:

— Рано е. Почакай. Не само тялото, но и душата трябва да е спокойна и да бъде посветена само на Тангра.

Аспарух го загледа в очите и жрецът трябваше да сведе очи. Защото Аспарух разбра, че жрецът мисли за Кубрат. И разбра, че жрецът мисли за смъртта на Кубрат, когато Аспарух щеше да бъде свободен. Така чак сега Аспарух разбра какво беше чакал жрецът тези дълги години. Но Аспарух само каза:

— Жрецо, кажи на баща ми, че го чакам. Кажи му още, че всяка нощ, когато остана сам, казвам ония думи и протягам ръката си в мрака. Той знае думите. И усещам, че неговите пръсти ме докосват.

Жрецът му каза:

— До среща, сине.

Аспарух отговори:

— До среща, жрецо.

И отиде в своята стая, та се загледа навън през прозореца. Половината прозорец беше закрит с тънка индийска мрежа, а другата половина беше открита. И Фанагория, морето и насрещният бряг се виждаха през мрежата замъглени като видение, а през открития прозорец светеха като измити. Но изведнъж върху двете Фанагории — мъгливата и чистата — потече сребърен дъжд. А то беше, защото Аспарух заплака.

И като плачеше, мислеше си, че ще развърже възела, който стягаше сърцето му. Но не му олекна.