Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (21) (Книга първа: Степта)

2.

Княз Слав се върна от степта, където беше посрещнал слънцето. Прекарал беше дълга нощ без съновидения, макар вечерта да се помоли на Перун да му прати пророчески сън, та да знае какво да стори. Но изглежда, че неговите богове не идваха така далеч в степта. А Терес го нямаше, губеше се из тържището, където слушаше разговорите на хората.

Слънцето беше изгряло, ала върху тревите още тежеше едра сива роса. И на двадесетина крачки пред шатрата на княза седяха навързани двадесетина пленници, пазени от един-единствен болгарски конник. И китките на пленниците — всъщност вече роби — бяха завързани пред гърдите им, а от ръце на ръце минаваше въже, завързано за седлото на конника. Веднага се виждаше, че пленниците са ромеи. Не бяха воини — единият мъж и едната жена носеха богати одежди, а другите бяха роби и щяха да минат от господар на господар. Не бяха пленени отдавна, защото дрехите им пазеха цветовете си, а след дни и нощи път всички дрехи на робите стават сиви от прах и корави от пот и сълзи. И раните на пленниците още кървяха и по лицата им имаше следи от удари, а след дни и нощи път лицата на робите се превръщат в неподвижни маски от вдървен прах и нечистотии. Навярно ги водеха на тържището за роби.

А княз Слав обиколи с безразличен поглед очертанията на сломените люде не защото беше коравосърдечен човек, но защото не може воинът час по час да сваля бронята от сърцето си, та да се оставя да го наранят неправдите и злините на този жесток свят. И повече задържа поглед върху лицето на конника, който седеше замръзнал на седлото с безучастно и спокойно лице на млад човек, свикнал да търпи лишения и да се подчинява.

Тогава една от пленничките вдигна лице, а това беше тракийката Земела. И княз Слав видя очите й.

 

 

Питал съм много хора да ми разкажат за красотата на Земела — докато имаше живи да я помнят — и никой нищо не ми е казвал, или само изричаха: „Хубава беше.“ Ала ако настоявах повече, всички казваха: „Помним очите й.“

А имаше Земела две лица според това дали спускаше напред косата си, или я вдигаше. И косата й тъмнееше като вълни на море от черна смола. Когато паднеше напред и заградеше лицето й от две страни, тогава се виждаше тъмната Земела. И лицето на Земела ставаше тясно, та очите се дръпваха встрани и наедряваха, а устата й като че ли ставаше по-широка и пресичаше със светла черта лицето й от единия смолист водопад на косата й до другия водопад. И цялото й лице падаше в сянка, и очите й потъмняваха, а тъй като краищата на веждите, та и краищата на устните се губеха в косата, човек усещаше нещо недовършено и усещаше мъчително желание да отметне косата на жената и да я разкрие докрай.

А когато Земела вдигнеше нагоре косата си, събрана на тила й, тогава се виждаха тънките очертания на цялото й лице. Тогава мракът на косата й със сенките върху лицето й се вдигаше и се виждаше светлата Земела. Но пак човек виждаше най-напред очите й, защото те светеха със синьо-зелено сияние. Тъй свети ясно небе и синьо езеро, които са намерили истината и не търсят нищо повече. И очите й сияеха, раздалечени върху широкото лице, но пак изглеждаха близки, защото бяха огромни.

 

 

Този ден, когато княз Слав видя за пръв път лицето на Земела, тя бе вдигнала нагоре косите си. И сенките на изпъкналите скули изглеждаха прекалено дълбоки, и устните върху отслабналото й лице по-едри, а шията прекалено тънка. И върху мургавата й кожа слизаха бразди от пот и прах, а може би и от удари, ала те не докосваха и дори увеличаваха красотата й, както петната от лишеи и следите на дъжда и вятъра само увеличават до болка красотата на мраморна статуя, захвърлена в изоставена градина.

И гледаше Земела княз Слав, както би гледала кон или дърво. И славянинът разбра, че тази жена е видяла всичко. И не вярва в нищо, и не иска нищо.

Княз Слав неволно пристъпи напред, но се овладя. И като се откъсна с мъка от зеления поглед на Земела, тръгна към шатрата на Скира, която се издигаше на няколко крачки. И над тази шатра висеше хоругва, а какво имаше изписано на хоругвата — светец или друг образ, не се виждаше, защото в степта беше тихо и тежката тъкан се свличаше по червения прът.

Когато княз Слав мина край двамината стражи и вдигна завесата, видя, че Скира бавно разтрива с палците на двете си ръце долната си челюст. И пред него на масичката имаше зелено гърненце с благоуханна мас.

Княз Слав каза:

— Навън има пленници ромеи.

А Скира спокойно отговори и гласът му излезе прегракнал и променен, защото разтриваше врата си под челюстта — от гръкляна до ушите, с двата палеца едновременно. И каза:

— Видях ги. Седят там от изгрева. Докарали са ги нарочно да ги видя.

И князът попита:

— Защо?

А Скира започна да трие челото си от средата към слепите очи. И отговори със своя си глас:

— Нашите алчни гърци са минали през протока, наречен Скитски Босфор, на другия бряг, който болгарите смятат за своя земя. И гърците заградили там имения. Болгарите дълго търпяха и дори писаха на императора. Сега са нападнали и разрушили гръцките имения, а хората пленили. И ги водят да ги видя като укор, че ние, ромеите, не спазваме договора си.

Князът рече:

— Ти трябва да им помогнеш.

И Скира запита:

— Защо?

Князът отговори:

— Те са ромеи като тебе.

А Скира взе, та внимателно положи и затвори капачето на зеленото гърненце с благоуханната мас. И каза:

— Ако трябваше да откупувам всички роби ромеи, които се продават по робските тържища, то в императорската хазна трябва да има купища злато колкото египетските пирамиди.

А княз Слав се обърна, та излезе и отиде направо при болгарина конник. И дори не обърна глава да погледне Земела, но си мислеше, че тя го гледа. И князът на гръцки каза на конника:

— Продай ми тези хора.

Конникът мълчеше и спокойно го гледаше в лицето, сякаш не само не го беше разбрал, а дори не го беше чул — все едно, че княза го нямаше. И княз Слав глухо повтори:

— Продай ми тези хора.

И с рязко движение дръпна златната огърлица от плетени звена, която висеше на гърдите му. А огърлицата лесно се скъса, сякаш беше от тесто, защото златото беше много меко. И князът сложи жълтата верига върху коляното на конника, облечено в изтъркана кожа. И каза:

— Купувам ги.

Конникът не се помръдна и все така безразлично гледаше през княза. А тежката златна верига се плъзна и като се закачи на стремето, увисна като жълта змия надолу. И светна на слънцето. Князът се усети безпомощен, като че ли говореше не на човек, а на каменно или дървено изваяние.

И княз Слав се обърна, та срещна светлите спокойни очи на тракийката. Те светеха отдолу, като че ли от земята, защото жената беше коленичила и седнала назад върху петите си. Тя не вярваше, че князът може да стори нещо, и не очакваше нищо от него.

А князът се наведе, извади ножа си и преряза общото въже, което свързваше редицата пленници със седлото на конника. И отново се обърна, когато чу резкия вик — като крясък на граблива птица. Конникът идеше срещу него, без да пипа сабята си, като искаше да го блъсне с гърдите на коня. Но князът прекрачи встрани, хвана ездача за ботуша и с едно дръпване го свали от седлото. Още преди да се изправи, болгаринът беше полуизвадил сабята си. А князът само премести ножа в лявата ръка, вдигна десницата си и с пестник като чук удари болгарина в темето, покрито с кожена шапка. И болгаринът рухна на колене, после се просна по очи и шапката му се търкулна в тревата. Конят му пристъпи и като почна да го души, разроши косите на тила му.

Тогава княз Слав отново взе ножа си с десницата и като се наведе, започна от края на редицата да реже въжетата и ремъците на пленниците. И видя, че очите на Земела, която беше в средата на редицата, изведнъж угаснаха, защото тя погледна в земята. И пленниците мълчаха, защото не знаеха дали да се радват, смаяни от това, което се случи пред очите им. И никой дори не се изправи.

А над главата на княз Слав тихо свирна примката на аркан и мина като сянка на лястовица пред очите му. И като падна върху него, притисна двете му ръце към тялото. И втора сянка прелетя, та го стегна през плещите. Князът рязко се извърна и усука около себе си въжетата, оплетени от конски косми. И видя, че единият конник отива наляво, а другият надясно — дори не конниците се раздалечаваха, ами обучените коне правеха каквото трябва. И двете въжета се опънаха, та звъннаха като струни и се впиха в тялото на княза. И конете спряха. И трети аркан се изви, та хвана за миг слънцето в черна примка, а после падна и сграби врата на княза.

След това се чуха яростни викове, които повече приличаха на рев на мечки. И се видя, че покрай шатрите тежко тичат четиримата огромни славяни. И тримата болгарски конници откачиха лъковете си от седлата.

А на входа на византийската шатра излезе Скира и тъй като шатрата беше нависоко, той от високо гледаше какво става в краката му и дори не се опита да се намеси.

Но зад гърба на княза се чу ясен и спокоен глас, който на болгарски повели:

— Спрете!

И конниците отпуснаха лъкове. А князът извика:

— Стойте!

И четиримата славяни спряха с отпуснати огромни ръце. Князът извърна глава и видя, че зад редицата пленници е приближил Аспарух, възседнал златния си кон. Аспарух притисна коня с колена и Алтъй с един скок от място премина над главите на седналите хора. Тъй Аспарух на кон застана пред славянина. И го гледаше от горе на долу, когато му каза:

— Какво искаше да направиш, след като освободиш тези пленници? Да избягаш? Знаеш ли пътищата на тази земя? Или изворите й? До залез-слънце ти щеше да си също роб или мъртвец. Ти сбърка.

Славянинът помълча и отговори.

— Аз купих тези хора.

И Аспарух се обърна към болгарския конник, когото славянинът свали с пестника си. Болгаринът бавно се надигна, сложи шапката си и като се хвана за стремето на коня, изправи се. Аспарух го попита нещо на болгарски и замаяният войник само поклати глава за отговор. И Аспарух каза на княз Слав:

— Този човек дори не може да ти продаде робите. Той може само да избере за себе си двама души от плячката и да прави с тях каквото си ще. Останалите хора са на рода и на хана.

А вързаният славянин упорито рече:

— Тогава съм купил двама души.

И чак сега Аспарух видя очите на тракийката, която го гледаше с равнодушен поглед. Видя и красотата й. И като се усмихна, рече на княза.

— Сега те разбирам. Ето обяснението за твоето лекомислие.

А княз Слав каза:

— Дори не прерязах вървите й.

И Аспарух отново се усмихна и му рече:

— Дали щеше да бързаш толкова, ако трябваше да освободиш една старица?

И славянинът усети, че гневът се надига у него и го заслепява. Този конник го дразнеше. Той беше видял гладкото му безизразно лице още в шатрата на хан Кубрат. А сега го разгневи спокойствието на Аспарух, самообладанието и хладнокръвието, с които говореше. Разгневи го дори това, че беше на кон и гледаше от високо. Защото според княза не биваше един мъж да се владее чак толкова, сякаш нищо не го засяга. И не биваше един мъж да има толкова гладко, безбрадо като излято от тъмен бронз лице, което не отразява нито вълнение, нито дори любопитство. И славянинът каза:

— Ти си въоръжен, аз съм вързан. Ако мечът ми беше в ръката ми, ти нямаше да изречеш тези думи.

Аспарух отвърна:

— Аз не мога да обнажа меч срещу тебе, защото тази превръзка завързва десницата ми. Нашите жреци не бива да се бият.

А славянинът ядовито изрече:

— Навярно е лесно да си жрец.

Но Аспарух не го чу, защото гледаше очите на тракийката. И той като княза видя отчаяние, безнадеждност и примирение в погледа й. Не — Аспарух видя нещо отвъд отчаянието и надеждата, сякаш тази жена предварително знаеше, че нищо не може да се направи, че нито князът, нито синът на хана ще направят нещо за нея. И тогава Аспарух поиска да й покаже, че може да направи нещо. И като се обърна към болгарина, облегнат на стремето, рече му:

— Кои двама пленници избираш?

А войникът бавно посочи тракийката Земела и една друга жена, вече не млада, но още хубава, чиито разкъсани скъпи дрехи показваха, че е била господарка. И лицето на Земела не отрази нищо, макар тя да разбра какво иска войникът. А лицето на господарката изрази изненада, отвращение, ала и любопитство, защото болгарският конник беше млад, тънък и посвоему красив. И възрастният ромеец пленник, вече с отрязани от славянина връзки, покри лицето си с длани. Аспарух попита:

— Продаваш ли твоите пленници за това злато, което виси на стремето? С него ти можеш да купиш десет жени.

А войникът само поклати глава за отказ. И Аспарух се обърна към княз Слав, та му каза:

— Славянино, войникът не иска да продаде робите си. И никой не може да му ги отнеме, дори великият хан, защото те са негов дял от плячката.

Аспарух скочи от седлото и с едно движение преряза трите аркана, които превързваха княза, защото през цялото време князът си стоеше вързан. А после отиде, та откачи златната огърлица от стремето и я подаде на княза, като му рече:

— Вземи я, нищо не може да се направи.

Войникът се наведе и почна да завързва краищата на въжето, което държеше пленниците за седлото на коня му и което славянинът беше прерязал. И Аспарух не искаше да погледне към Земела, но извърна против волята си глава и видя очите й. А Земела го гледаше все така спокойно и на Аспарух се стори, че очите й казват: „Знаех, че нищо не може да се направи. Знаех, че нищо няма да направиш.“

И без дори сам да очаква, Аспарух хвана ръката на войника и му каза:

— А разменяш ли твоите пленници с коня ми?

И болгарските конници шумно и дълбоко въздъхнаха, а войникът се изправи и се загледа в коня Алтъй. Не го докосна с ръка, само го помилва с поглед — от широките ноздри до краищата на златните косми на опашката, която докосваше тревите. И като насън войникът отиде до коня и с изтръпнали пръсти поиска да свали седлото. Но Аспарух му каза:

— Вземи и седлото.

И като хвана поводите на коня, войникът поиска да го отведе. Но конят отметна гордо глава. И се чу Аспаруховият глас:

— Алтъй, върви!

Войникът се отдалечи, като водеше коня, който извръщаше глава и цвилеше. Войникът не го възседна, не се допря до него, не се обръщаше да го види. И заплиташе стъпките си в тревата, та се препъваше.

А трябва да кажа, че Аспарух не обичаше коня си Алтъй. Защото конят беше влюбен в Аспарух, пък Аспарух не можеше да отвърне на любовта му. И жребецът всякак и всякога изразяваше своята обич и вярност, че и робство дори, и то така явно, че Аспарух се усещаше не на мястото си и се срамуваше за коня. И от себе си се срамуваше. Мислеше си, че така би могла да обича и да се привърже една кобила, но за жребец такава обич беше прекалена и ненужна. Защото дори цвиленето на Алтъй се променяше, щом чуваше звъна от Аспаруховите шпори, и навеждането на главата му беше друго, когато нежно я скланяше над Аспарух, и бягът му приличаше на танц, когато идеше срещу Аспарух. Жребецът ревнуваше другите Аспарухови коне, но не се бореше, а страдаше мълчаливо, ако го пренебрегнат. И Аспарух досега не можеше да се раздели с него, защото конят му беше подарен от Акага, но на Аспарух се стори, че Акага би разбрала размяната на кон като Алтъй срещу жена като Земела.

След това Аспарух отряза общото въже, за което беше завързана Земела, отряза го отляво и отдясно на китките, но самите й китки не освободи. И каза на гръцки:

— Стани!

И жената стана. Видя се, че е висока и по девичи стройна — и гръдта й се вдигаше висока като на девица или като на жена, родена да танцува. Ала се видя също, че не е вече девица и не е вече много млада. И Аспарух я хвана за рамото и като я обърна към княз Слав, рече:

— Подарявам ти тази жена.

И побутна Земела с върха на пръстите си към княз Слав. А князът разряза въжетата на китките й, като рече:

— Жено, свободна си. Славяните нямат роби.

И чак сега жената загуби за миг своето спокойствие, та безпомощно се озърна. А Скира, който беше видял и чул всичко, но не се намесваше, приближи и запита:

— Какво е твоето име?

Жената отговори, а имаше дрезгав и сипкав глас:

— Земела.

Скира каза:

— Това е името на тракийска богиня, майката на бога Дионисий.

Земела каза:

— Тракийка съм, от свещената планина Родопа.

И Скира й каза:

— Ела с мене. Ще те върна в Родопа.

Тракийката обърна лицето си най-напред към Аспарух и после към Слав, та огря най-напред единия, а после другия със зеленото сияние на погледа си. И двамата сведоха очи. Нито единият, нито другият можеха да я поискат. И на Аспарух дори на ум не му идеше да каже „Ела“ на жената, защото се готвеше за жрец, а Слав не можеше да каже „Ела“, защото я освободи и нямаше как да тръгне против благородството си.

Тогава Земела бавно пое към ромейската шатра, над която висеше хоругвата, увита около пръта си, и след нея вървеше Скира.