Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (76) (Книга първа: Степта)

6.

Кубрат и жрецът на Големия конник останаха в Светилището; и жрецът върна Аспарух — вече с отворени очи — по обратния път към каменната колиба, където беше оставил хората си. И нито веднъж Аспарух не успя да остане насаме с баща си, но жрецът му каза, че те ще се върнат в Жълтото градище и там ще се срещнат с Кубрат. Така Аспарух само остави кичур от косата си във вечния огън, за да обещае на Тангра, че му посвещава живота си. Не тръгна обаче веднага по пътя на жреческите изпитания.

И Аспарух завари Севар ранен, проснат без памет върху мокра от пот и кръв кожа. И завари до него седнал евреина Исак да се надвесва над Севар като майка над дете. А носът на Севар се изостряше като на пътник към оня свят и евреинът изглеждаше по-мъртвешки слаб и от Севар. Войниците разказаха на Аспарух, че преди четвърт луна Севар се довлякъл ранен и трескав до колибата — без златото и без двамината си другари. Оттогава евреинът не мръднал от възглавето му и нито спял, нито ядял. Аспарух каза на евреина:

— Поне хапни, така ти ще умреш преди него. Аз ще стоя до Севар.

И евреинът вдигна глава и от възпалените му червени очи течаха сълзи, та капеха от увисналия му нос. И ако не беше страшен, щеше да е жалък. Евреинът каза:

— Ще държиш ли ръката му? И ще викаш ли цялото време наум: „Не си отивай! Не си отивай!“ Обещаваш ли с цялата сила на душата си да не му дадеш да си отиде?

Аспарух обеща и каза:

— Обещавам.

И войниците донесоха на евреина гърне с гореща каша. А той ядеше и плачеше — и сълзите му капеха в кашата, та с пълни уста и през сълзи той каза:

— Винаги съм пресмятал всичко. И зная, че всяка хубава вещ струва десет или двадесет такива лоши вещи. Ти можеш да купиш добър меч, ако продадеш десет или двадесет лоши меча. Ако искаш да имаш хубава къща, тя струва десет по-лоши къщи. Ала с хората? Може ли да оцениш един добър мъж с десет, дори със сто други мъже? Колко струва Севар? Струват ли хиляда души колкото него?

И той плачеше и гълташе горещата каша; и се пареше, но ядеше, за да има сили да бди над Севар. И Аспарух държеше горещата ръка на Севар. Но Севар щеше да умре, ако не се беше върнал Алтъй.

В колибата влязоха трима алани — и може би между тях да беше онзи, комуто Аспарух даде Алтъй, но тримата си приличаха като братя — с еднакви черни бради и с еднакви дрехи. Единият от аланите каза:

— Страннико, ела при коня си.

Аспарух възседна кон и препусна след тримата алани, които тичаха по пътеката. И отдалеч видя жълтото петно на конски труп, проснато на пътеката, а около трупа стояха прави десетина алани в черни наметала. Тогава Аспарух слезе от коня, защото не искаше да приближи Алтъй, възседнал друг кон. Срам го беше от Алтъй.

А конят дишаше и тръпнеше. И дъхът вдигаше ребрата му на скелет, но ако не знаеше, че това е Алтъй, Аспарух не би го познал. Конят призрак на Ак Йола би изглеждал до Алтъй охранен като нерез. Нищо не беше останало от Алтъй — нито лебедовата извивка на шията, нито гладкият гръб, нито дори цветът му. Сега Алтъй беше кално — сив, а струпеи разяждаха кожата му.

И Аспарух спря изправен до проснатия кон и дори върхът на ботуша му притисна в калта на пътеката кичур от побелялата грива. А после Аспарух коленичи, пълен с разкаяние и мъка, та тихо каза:

— Алтъй, Алтъй.

И конят отвори гурелясали мътни очи и погледна Аспарух. Погледът му идеше някъде отдалеч, сякаш конят сънуваше и мислеше, че гласът му се прочува. А после в замъглените зеници светна искра и конят трепна с нозе, с тяло, с глава и като че ли се опита да стане. И аланите наоколо тихо и с удивление възкликнаха.

Аспарух се изправи и каза:

— Дайте ми мех с вода или мляко.

И всички алани погледнаха един висок побелял човек, като очакваха думите му.

А този човек беше от ония, за който се казва в аланските песни: „Ще ви пратим на помощ цяла войска или един човек, който струва цяла войска.“ И макар болгарите и аланите от незапомнени времена да живееха в мир, истинските планински алани не слизаха в степта, а прекарваха живота си в планината. Не презираха конниците в степта, но планината им даваше усамотение и волност. Защото мирът между двете племена идваше от ума, а не от сърцето. Аланите пастири не можеха да не свалят през суровата зима своите овчи стада в подножието на планината и в степта — и така съдбата им беше в ръцете на болгарите. Болгарите пък не можеха да минат планината към Каспия и целия Изток, освен през прохода, наречен Алански врата. И тъй двата народа живееха в мир. Но беше чудно как алански вожд като този беше слязъл от върховете на планината.

И човекът каза:

— Слязох от върха на планината да видя мъжа, заради когото кон като този е готов да умре. Връщам се доволен — човек като тебе заслужава кон като този.

А това беше голямо нещо — планинец да каже такива слова за конник.

Тогава аланите протегнаха на Аспарух десет меха. Докато Аспарух положи главата на Алтъй на коленете си и докато даде на коня да пие, аланите му разказаха историята на Алтъй и на Севар.

Откак влязъл в аланското село, Алтъй не взел нито стрък трева, нито зърно овес в устата си. В началото аланите се трупали да видят най-хубавия кон в планината, после се трупали да видят най-верния кон в планината, който умирал от любов към господаря си. Тогава дошъл Севар и се опитал да откупи коня, а после да го отвлече, но аланите убили двамината му другари и Севар изчезнал в някаква пропаст. И като не се намерил човек да накара коня Алтъй да кусне поне едно зърно, аланите решили да върнат коня на Аспарух. Но Алтъй паднал от изтощение.

До вечерта Алтъй се изправи и на другия ден стигна до каменната колиба, в която умираше Севар. И като видя, че Аспарух се отделя от него, за да влезе в колибата — трябва да кажа, че Аспарух спа цяла нощ притиснат до Алтъй, като видя, че губи Аспарух от очите си, Алтъй жаловито изцвили.

И Севар чу в треската и унеса си гласа на Алтъй. И се върна от оня свят.

Тъй оживяха Алтъй и Севар — и двамата болни от любов.