Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (6) (Книга първа: Степта)

6.

А когато заечаха роговете, тримата пратеници коленичиха и дълбоко преклониха глави, та не видяха влизането на хана, чуха само стъпките му. После чуха гласа на Кубрат, който каза на гръцки:

— Стани и говори пръв, ромеецо.

И Скира се изправи и видя, че ханът го гледа с вирната глава изпод спуснати клепачи. И Скира каза:

— Велики хане, повелителят на ромеите, моят господар Констанс Втори, во Христе вечен цар и самодържец на всички ромеи, те приветства и ти пожелава хиляда години живот. Позволи ми да донеса пред очите ти даровете, които императорът ти изпраща всяка пролет, защото те обича като брат и цени твоята дружба повече от злато.

А някакъв човек, застанал в края на лявата редица, поиска да вдигне глас, за да преведе гръцките слова на Скира на болгарски език. Но Кубрат едва повдигна дланта си от облегалката на престола и мъжът млъкна. Кубрат говореше гръцки като грък, защото беше живял в Константинопол, а пък ако тументарканите не разбираха Скира, то си беше тяхна работа.

И в жълтото сияние на шатрата влязоха седем жени, които се плъзгаха като сенки, защото бяха наметнати с копринени наметала до земята, пък ходеха със заучени ситни стъпки. И се чуваше тих звън на злато, защото жените носеха златни верижки от глезен до глезен, като знак, че мъж не е разтварял бедрата им. Скира се отдръпна и жените една след друга гъвкаво се приведоха, та оставиха всяка от тях върху килима на шатрата сандъчето, което носеше. И всяка отваряше сандъчето, та вътре блясваха скъпоценности, и всяка отмяташе було и срещу хана светваха девичите очи, по-бляскави от самоцветите. И Скира каза:

— Тези девици сам императорът избра за тебе от седем народа на ромейската империя.

А в ромейската империя — ако не днешната, то във вчерашната империя — живееха не седем, ами седем пъти по седем народа и затова жените бяха различни — с черни, кестеняви и руси коси, с коси, посипани със сребро и дори боядисани синьо; с черни, сини, зелени и пъстри очи; светлокожи, смугли или тъмно — мургави. Но всички бяха млади и красиви.

И Скира каза:

— Нека великият хан позволи неговите робини да се изкачат до нозете му, за да види отблизо ромейските дарове.

А ханът отвърна:

— Старостта вижда отдалеч, Алексис Скира.

Скира се усмихна и му каза:

— Велики хане, чудех се дали ще те позная, защото много години минаха от срещата ни, ала ти си останал същият.

А Кубрат сведе ниско напред глава, за да пропъди болката в десницата си, и погледна изпод вежди ромееца. И каза:

— Като чух, че идва един Скира, спомних си, че имаше патриций с това име при битката при Ниневия. Ала ми се струва, че той умря. И не може ти да си този Скира, тъй като оттогава минаха много години, а ти си млад човек.

И Кубрат се обърна към жреца и каза:

— Колко години минаха от битката при Ниневия?

Жрецът отговори:

— Тридесет и девет, велики хане.

Кубрат отново отметна глава и загледа изпод полуспуснати клепки. И тихо каза:

— Сякаш не е било…

А цялата свита — и хората откъм лявата ръка, и хората откъм дясната ръка, като чуха този глас на хана, изведнъж се отпуснаха и дори тихо зашумяха. Защото щом ханът заговореше с този тих задушевен глас, то значеше, че сърцето му е отворено и гневът му спи. И Скира каза:

— Аз съм към шестдесет лета, велики хане, и все пак те помня от битката при Ниневия. А този Скира, който умря от раните си, беше мой баща. Аз стоях до император Ираклий — мир на праха му — и държах в ръка светилник, докато вие двамата движехте черните и белите камъчета за битката.

А някои от тументарканите си позволиха да вдигнат длани, за да скрият усмивките си, защото макар император Ираклий отдавна да беше мъртъв, то още из Кавказ и по степта се носеше славата му на развратител и мъжеложец. Пък Скира навярно щеше още да си спомня за отминалите години, ако ханът не му беше казал със своя обикновен глас:

— Добре, Алексис Скира, ще говорим за минали битки на трапезата.

И като вирна глава, Кубрат рече на славянина:

— Говори сега ти, славянино!

А княз Слав се изправи с олекнала глава и празно сърце, защото имаше възторжена душа, която избухваше като пламък — и в униние угасваше като пламък понякога от най-слабия полъх на вятъра. И като видя изрязаното като от старо дърво лице на хана, славянинът си каза, че всякакви думи ще се плъзнат край ушите на този истукан и че няма път към сърцето му. А не се знае дали има и сърце. Да, Кубрат му се видя като бяло-черния истукан, измит от дъждовете върху могилата в степта. И славянинът усети колко мъдър е този човек насреща му, а мъдър значи отчаян. И собствените му дарове се сториха на славянина срамни и дори дръзки наред с даровете на ромееца. И съжали, че е бъхтал този дълъг път през степта, и поиска да си бъде у дома, в зелената сянка на пролетните гори.

А докато князът мислеше тъй, гласът на княза изричаше на езика на гърците:

— Велики хане на всички болгари, осем славянски племена на юг от Дунава ме изпратиха да ти донеса поклон и даровете на нашата земя.

Хан Кубрат попита:

— От кои славяни си? На юг от Дунава живеят много племена.

Князът отговори:

— Моята родина е земята между Дунав и горите, наречени от ромеите Хемус, а от нас Стара планина.

И за пръв път по лицето на хан Кубрат се плъзна усмивка. Устните му се свиха, сякаш той се пазеше да не се засмее, но очите му светнаха изпод клепачите. Той се обърна към Скира и му каза:

— Алексис Скира, реката Дунав не беше ли северна граница на ромейската империя?

А Скира с открита усмивка отговори:

— Така е, велики хане.

Кубрат запита вече без усмивка:

— И ти, пратеникът на ромейския император, стоиш до пратеника на едно племе, което нарича ромейската земя своя родина?

Скира отговори:

— Велики хане, това само показва добротата и мъдростта на моя император.

И Кубрат повтори:

— Добротата и мъдростта. Дано.

А князът каза:

— Позволи ми да внесат даровете ми.

И Кубрат едва кимна, защото болката скова врата му. Тогава в шатрата влязоха четирима великани. Единият носеше делва с мед, в която можеше да се удави човек, другият носеше бъчва с вино, която би опила цяла стотна, третият носеше вързоп с кожи, които биха облекли тази стотна, а четвъртият носеше вързоп ленено платно, толкова дълго, че би могло да стигне за саван на тази стотна. А княз Слав изведнъж заприлича на малко момче, застанало между големите си братя.

И хан Кубрат каза:

— Славянски княже, спри твоите мъже да ги погледам. Тези хора братя ли са?

Княз Слав му отвърна:

— Дори са от различни племена. Събрахме ги, за да донесат даровете.

Кубрат каза:

— Трябва да са от един баща, който е обичал да скита. Но горко и хвала на утробите, които са ги раждали. Продай ми ги!

Княз Слав поклати глава и каза:

— Те са свободни хора.

Кубрат попита княза:

— Как ги събра?

И князът отговори:

— Всеки от тях пренесе коня си на сто крачки.

А тументарканите и певците отново зашумяха. А Кубрат попита:

— Какви са тези коне, които носят такива мъже?

Князът отвърна:

— Конете са на траките, велики хане.

А хан Кубрат каза:

— Приемам даровете ти. Вземете ги и ги отнесете встрани.

И по четирима здрави мъже заградиха делвата, бъчвата и вързопите, за да ги отдръпнат. Тогава мястото между хана и пратениците отново стана празно и напред пристъпи пратеникът на хазарите. А в шатрата стана тихо, защото оживлението сред хората на хана изведнъж се смири. И навън навярно облак покри слънцето, защото в шатрата притъмня и като че ли захладя. И лицата на хората, и дрехите върнаха от цветовете си, когато червеното сияние угасна. А пламъкът на факлата в ръката на кавхана, който изглеждаше бледожълт, стана изведнъж червен. И факлата запращя. И Кубрат отново сведе глава, та загледа тюркута изпод вежди.

И хората на Кубрат — и от лявата, и от дясната страна, загледаха изпод вежди тюркута, защото срещата с ромееца и славянина беше като забава пред това, което беше писано да стане. И ако почнеха да се изреждат сметките за уреждане между тюркути и болгари, нямаше да стигнат кожите на табуни коне.

А тъй като славянинът знаеше, че няма да разбере нито думите на тюркута, нито думите на болгарите, той отвори по-широко очите си, та се вгледа в хората от дясната страна и от лявата страна на хан Кубрат.

Хората от дясната страна си приличаха като монети, сечени в една монетарница. Не че бяха еднакви — не, дори не бяха от едно само племе и дори не от една само раса. Защото имаше и смугли болгари, и светли готи, и жълти хуни. Но ако видиш римски монети от една монетарница, дори да са различни образите върху тях, дори да са от мед, сребро или злато, няма ли да кажеш — тези монети са сечени в един град, в една монетарница?

Приличаха си и хората от лявата страна, които пък бяха толкова различни, като че ли бяха нарочно събирани от четирите краища на света. И между тях имаше двама негри. И не можеше китаецът — като рисуван със сив туш на бяла коприна — да не се различава от персиеца с червената къносана брада и с пурпурната дреха — като рисуван с червена охра върху стена на пещера, като бизон, рисуван от пещерни хора. Ето — китаецът се отличаваше от персиеца повече, отколкото негърът се отличаваше от болгарина. Ами лангобардът със зелената коса и зелената брада? И все пак всички хора на лявата ръка си приличаха като синове на един баща от различни майки — може би по израза на лицата, може би по излъчването на погледите, може би по нещо неуловимо или неназовимо, но си приличаха.

Да, хората около Кубрат си приличаха като камъни с различна багра и коравина, ала дълго търкаляни от една и съща река, докато водите бяха загладили ръбовете им с една и съща извивка. Или човекът върху престола дълго беше вървял край брега на река, та беше успял да отбере камъни, които му се нравят, защото са загладени с една и съща извивка?

И славянинът си призна, че беше очаквал да срещне мъже от едно племе — болгарите, различни като славяните, но синове на едно племе. А сега разбра, че се изправя на междата с цял един свят, и усети, че границите на този свят се губят назад в мъгливи кръгозори и неизброими години, и в него племена и хора бяха се месили и врели заедно като кокали в едно гърне върху един огън.

И като притвори очи, славянинът видя с вътрешния си поглед славянските князе и старейшини, които го бяха изпратили — всички в широките си дрехи от лен и коноп, и те му се видяха като синове на един баща и на една майка, макар да бяха хора толкова различни по възраст и нрав. И като пъхна длан в пазвата си и стисна наниза със знаците на осемте славянски племена, чийто пратеник беше, той усети дребните излети знаци тъй еднакви, като семена от един и същи плод — макар един знак да беше дребна глава на бик, друг крила на орел, трети зъби на вълк…

И като притвори очи, то ушите на славянина се отвориха, та той чу гласовете на тюркута и на болгарите. И без да разбира езика им, славянинът почувства стаената мощ и страст в тези гласове, та се заслуша в тях.

А тюркутът изрече:

— Аз съм Истеми, син на Песах, тументаркан на великия каган на хазарите, който ме изпрати да ти кажа важна вест.

А говореше езика на тюркутите. Тогава хан Кубрат обърна лице към Аспарух и каза:

— Сине, попитай го защо не говори на езика на хазарите!

И Аспарух изрече на тюркутски думите на баща си. И Кубрат слушаше любимия глас на сина си. А Истеми отвърна:

— Тюркут съм.

А Кубрат накара Аспарух и Аспарух каза:

— Свършиха ли се хазарите, които ние разбираме, защото говорят нашия език, та изпратиха тебе, чужденеца?

И когато говореше на Аспарух, в гласа на хан Кубрат се чу далечен звън на желязо, защото гневът му се събуждаше.

А тюркутът отвърна:

— Аз съм дясната ръка на Иви Шегун хан, ябгукаган на хазарите.

И ябгукаган ще рече вторият човек след кагана.

Кубрат запита чрез устата на Аспарух.

— Не беше ли този Иви Шегун хан каган на западните тюркути? И не го ли прогониха Танците, а каганатът остана в ръцете на Хелу Шаболо хан от рода Дулу? Ние чухме, че се е обесил след бягството си.

А хан Кубрат беше от рода Дулу. И тюркутът навярно щеше да пребледнее, ако може да побледнее одран човек, но успя да се сдържи и само каза:

— Чуй вестта, която ти нося.

А Кубрат не вдигна ръка и не кимна, само се приготви да слуша. И в шатрата влезе стар човек с дълга до земята дреха. И когото и в шатрата да попитаха, той щеше да отговори, че този човек е евреин. Той беше мършав и вече прегърбен, а космите по лицето му растяха зле, на кичури — под носа, по страните му и по врата, та трудно можеше да се каже, че евреинът е брадат. И очите му бяха бистри и умни. Евреинът се поклони няколко пъти на Кубрат бързо и припряно и коленичи, а личеше, че би паднал и по очи, но се страхуваше повече от тюркута, отколкото от хана. И той държеше в ръцете си сандъче. И тюркутът отвори сандъчето, както беше в ръцете на евреина, та измъкна свитък. И като се изпъчи, заговори, все едно че чак сега отваряше уста:

— Хане на болгарите, моят господар, великият каган на хазарите, повелителят на двадесет и седем народа и обладателят на двадесет и седем жени, изпрати мене, тументаркана Истеми, син на Песах, за да ти кажа, че нашите жреци откриха книгата, в която е записано завещанието на нашия общ праотец Аугар…

Истеми протегна към хана ръката си, в която държеше свитъка, като изрече:

— Ти ще прочетеш в този свитък, че нашият общ прадядо Аугар признава за свои седем синове, от чиито чресла са произлезли народите на тюркутите, хазарите, хуните, болгарите, аварите, маджарите и уарите. И в този свитък нашият праотец пише, че на каквато и земя един от тези народи да пасе стадата си, то тази земя е обща за всички синове…

Никой не повтаряше на болгарски словата на тюркута, защото самият хан и хората му говореха езика на тюркутите, пък който не го говореше, разбираше го, защото тюркутският приличаше на езика на болгарите.

И така — десет години тюркутската конница като тъмен облак висеше оттатък източния граничен окоп и най-после от облака се чу гръм. И приличаше, че ще ливне дъжд и ще се вдигне буря, но и не се разбираше още дали ще има дъжд и буря. Защото тюркутът говореше за някакъв общ праотец и за някакви завети. Ще рече, зъбеше се, но не хапеше. Ще рече, трябваше да се изчака, за да се разбере откъде духа вятърът и дали този вятър ще довее облака над болгарските степи, или дъждът ще се излее върху чужди глави.

Но на канартикина Баян му стигаше дръзкият глас на тюркута, за да пристъпи напред и да изтръгне свитъка от ръката му. И да му рече:

— А не пише ли твоят дядо Аугар, че са общи конете ни, шатрите ни, жените ни?

И тюркутът оголи черни зъби. И се чу приглушено дрънкане на оръжия, защото хората от дясната страна се размърдаха. И гепардът, и леопардът лениво се изправиха.

Но се изправи и хан Кубрат, слезе от стъпалата на престола и спокойно пое свитъка от ръката на сина си. Защото щом имаше някой да гори от гняв като огън, то ханът трябваше да бъде хладен като лед. И Кубрат каза:

— Благодаря на твоя господар за скъпия свитък.

И като се обърна към пратениците, а после към своите хора, рече още:

— Каня всички на трапезата си.

И тръгна към завесата зад престола, като държеше в една ръка свитъка, а с другата ръка се облягаше на Аспаруховото рамо. И след него тръгнаха гепардът и леопардът.