Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (7) (Книга първа: Степта)

7.

А болгарите посочиха на пратениците къде да вдигнат шатрите си — край една ниска могила на десет хиляди крачки от становете на тумените.

Тогава славянинът и ромеецът се изкачиха на могилата. И отново славянинът видя степта. И отново душата му залитна като пиян човек, който протяга ръка за опора, но погледът на славянина не намери нищо, на което да се опре: до края на кръгозора се простираше степ.

И славянинът се стресна от гласа на ромееца, защото го беше забравил, та се отърси от омаята си.

А ромеецът каза:

— Гледай, това е степта.

И славянинът се извърна от него, защото не искаше да вижда човешко лице, и се загледа на север. А на север се ширеше същата синьо-зелена степ. И княз Слав каза:

— Ето, нататък е старата родина на моето племе. Защото степта все пак свършва и почват лесовете. Майката на моята майка беше донесла със себе си спомените за степта. И вечер, край огнището, когато виеше снежният вятър, сто пъти съм слушал за степта. На езика на старата ми майка степта означаваше смърт и ужас. От нея пълзяха врагът, пожарът, насилието. От нея идваха запалените стрехи, ударите със сабя, въжето на шията. А отвлечените от степта потъваха в нея като в море, за да не се върнат никога. И сто пъти като дете съм виждал степта в сънищата си, та съм се стряскал и съм плакал.

Ромеецът каза:

— Сега виждаш степта наяве.

Славянинът поклати глава и рече:

— Сънувах степта като каменна пустиня. А тази степ е безкрайна поляна.

Ромеецът се усмихна и каза:

— Ти виждаш степта зелена и мислиш, че си видял степта. Обърни се.

И когато двамата се обърнаха, славянинът се обърна със свито сърце, защото изведнъж си спомни как от могилата с истукана видя червените кръгове на болгарските станове. И ето — степта зад гърба им беше червена, но цялата, защото по нея цъфтяха безброй макове. А цветовете на маковете пред тях не се виждаха, тъй като всички бяха обърнати към слънцето.

И ромеецът каза:

— Маковете гледат слънцето. Грейнели те слънце в лицето, степта е зелена, свети ли в гърба ти — тя е червена. Тогава — каква е душата на степта? Зелена или червена? Не, никога нито ти — славянинът, нито аз — ромеецът, няма да разберем степта. Гледай — тя е като море. И ние сме пътници, застанали на брега на морето.

Славянинът каза:

— И в степта живеят хора.

Ромеецът отново се усмихна и каза:

— И в морето живеят риби. А в степта живеят коне и конници. Пустиня или поляна, за нас степта е чужда като море.

Славянинът дълбоко вдъхна вятъра и притвори очи, сякаш се вслушваше в далечен глас. И каза:

— Този сладкият мирис е на комунигата. Усещам горчивия мирис на пелин. Тези листа в краката ни са пирей, там синее метличина, сухите стръкове са от коило, то се вее по пасищата на траките. А това е нашенският морав бодил. Виж — тревите на степта са като нашите.

Ромеецът каза:

— Напразно ти търсиш нещо родно в степта. Повтарям ти, за нас тя е море, а не земя.

Славянинът се наведе, заби пръсти в рохката влажна пръст и се изправи с пълни шепи. И дълбоко вдъхна мириса на пръстта. След това каза на ромееца:

— Хубава черна земя. Като нашата.

Ромеецът заговори търпеливо като на дете:

— Не търси. Ти се страхуваш от степта.

А славянинът упорито повтори:

— Хубава земя, дива и неопитомена. Трябва да се намери някой да я разоре, да я напои с пот и да я нарече своя земя. И да си построи дом и да е готов да умре на прага му. Сега това е ничия земя.

Ромеецът каза:

— Всяка земя е ничия — като жената. Тя лежи с лице към небето и ражда деца на този, който я обладава.

А славянинът му отвърна:

— Всяка жена може да бъде майка, ромеецо. И тогава тя има синове.

Ромеецът попита:

— Чия е земята на ромеите? На нея живеят двадесет и пет народа. Ние я притежаваме със сила и тя ни дава плодовете си.

А славянинът полека изтръска ръцете си от чуждата земя, но под ноктите му и на пръстите му остана черна влага. И той бавно изрече:

— Не може да живее племе или народ, който гледа на земята като на продажна жена.

Ромеецът изрече:

— Нашата империя живее вече петстотин години.

Славянинът поклати глава и каза:

— Какво са петстотин години за една земя?

А ромеецът се засмя и като искаше да прекрати спора им, като на шега рече:

— Аз съм на шестдесет години и само тези години броя. Това е човешкият срок и за него мисля.

Така стояха те един срещу друг — русият славянин и побелелият ромеец, единият в разцвета на мъжествеността си, другият пред старостта. Ех, красив беше славянинът — със златна коса до рамене, със смело лице, та жените разплискваха делвите си, когато го срещнеха на пътеката. И девиците, без дори сами да знаят, даваха на славянина таен знак за любовта си. А жените, в годините, когато не се колебаят, нощем му отваряха портите си.

Ромеецът беше подредил чертите на лицето си по своя воля, сякаш години беше стоял пред огледало, та беше търкал страните си, докато станат стегнати и мършави, а брадичката — ъглеста и волева. Бръчките на челото му като че бяха начертани от изкусна ръка и устните му бяха стиснати, колкото трябва, и погледът остро светеше, колкото трябва. А искаше ромеецът да прилича на хората, чиито лица бяха отпечатани върху сребърните монети на древния Рим. И дори плътта си беше успял да докара на плътност и блясък като излята от потъмняло сребро. И за да бъде лицето му гладко като монета, бръснеше се по два пъти на ден.

Тъй стояха един срещу друг тези двама мъже, спътници по прищявка на случая, но врагове по волята на съдбата, защото единият беше славянин, а другият ромеец, и те не можеха да направят нищо срещу волята й, пък и не искаха.

И те не разбираха какво толкова се случи, та изведнъж така ги раздалечи, защото им се струваше, че говорят почти нехайно и казват обикновени думи, каквито се произнасят без чет и без мярка между спътници.

А те бяха изрекли, без дори да го забележат, първите редове от песента на земята. И сега тази песен трептеше неясна и нежна като мириса на мокра пръст, който идеше от изкаляните пръсти на славянина. И щеше да дойде време, когато песента на земята щеше да зареве като пролетен поток, та да залее и отвлече царства и народи.

И двамата мъже се обърнаха, за да слязат от могилата.

Славянинът повели да вдигнат шатрата му на самия връх на могилата. А ромеецът вдигна шатра на южния склон, за да се запази от северните ветрове. И тюркутът се настани в самата степ.