Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (81) (Книга първа: Степта)

11.

Но не беше съдено на княз Слав да тръгне към Подунавието на другия ден след срещата с Аспарух. Защото при него дойде славянинът Чръноглав, съветникът на хан Кубрат. И Чръноглав му каза:

— Княже Славе, княз Пребънд, князът на подунавските северяни, дойде при своите братя северяни при реките Десна и Сейна. Що мислиш да правиш?

А този княз Пребънд беше съсед на княз Слав и едва се съгласи да даде своя знак на Слав, че приема да се вика хан Кубрат в Подунавието срещу ромеите. И винаги княз Пребънд беше искал да извика на помощ източните и северните славяни, но тези славяни нямаха конница.

И княз Слав помисли и каза:

— Ще ти отговоря утре преди изгрева.

А през нощта князът току-речи до видело разговаря с Терес, но не решиха какво да правят. И на сутринта се разбра, че техният кораб няма да тръгне, и тъй съдбата реши вместо тях. Тогава княз Слав отиде при Чръноглав и му каза:

— Ще намеря княз Пребънд, за да му кажа какво съм решил. И да видим какво да правим двамата.

Чръноглав попита:

— А ти какво свърши?

И княз Слав не знаеше дали да му каже за Светилището на Големия конник, защото не разбра дали го повикаха като свидетел, за да говори навсякъде какво е видял, или трябваше да каже за съкровището само на подунавските князе, та да му повярват, че болгарите няма да тръгнат срещу тях. И княз Слав само рече:

— Видях хан Кубрат и той каза, че болгарите няма да тръгнат срещу нас.

Чръноглав повече не го пита нищо, а му даде стока и меден знак, че може да ходи по болгарските земи и да излиза през насипа.

Княз Слав попита Терес ще дойде ли с него при северяните. И Терес реши да дойде до граничния насип и там да чака княза.

А над Фанагория падна мъгла и заваля дъжд. Духаше и вятър откъм морето, като че ли морето вреше и вятърът навяваше парата и дима върху града. Комарите се отвяха или измокриха, та градът си отдъхна. И поклонниците на Аполон Лечителя казваха, че техният бог се е смилил над града, а продажните жени казваха, че ги е спасила Афродита Измамницата, тъй като те най-дълго седят голи и най-много страдат от комарите.

И поеха Слав и Терес нагоре срещу течението на река Днепър в голяма славянска ладия с шестнадесет весла — осем отляво и осем отдясно. И на всяко гребло имаше гребец, а четиримата мечкоподобни славяни гребяха всеки с две гребла. И нито една ладия не ги застигна; и насрещните ладии поспираха, за да видят как мъже гребат с две гребла едновременно. А надолу по Днепър слизаха ладия след ладия, сякаш реката беше улица в градище, защото Днепър събираше ладиите от три посоки — от запад откъм Балтика през Припет, от север откъм Холмгород през Волхов и езерата, и от изток през Десна и Сейм. И ако хората не си подвикваха, то конете в ладиите цвилеха и се приветстваха, а белият жребец на Рез с вдигната глава оглеждаше реката, сякаш той водеше ладията. И на единадесетия ден стигнаха праговете на реката. Там за пръв път влязоха ладиите и за пръв път болгарска стража разтвори вързопите им.

Но истински ги разровиха и огледаха в последната болгарска крепост, която стоеше на границата със славяните. И докато стражата оглеждаше вързоп след вързоп, князът се покачи на насипа, който опасвал, както му казаха, цялата земя на Кубратова Болгария. И като искаше да види славянските земи оттатък, князът видя отново степ и никакво поселище. А насипът беше висок двадесет стъпки и пред него имаше свободна ивица равна земя, наречена берма, по която можеше да се ходи. И пред бермата се ширеше ров повече от двадесет крачки, а дълбок десетина. Върху насипа бяха побити колове в две редици, две крачки между редиците. И в тези крачки земя между коловете растяха диви тръни, не бодли — храсти като дървета. И някому може да се стори лесно да мине такава преграда — какво пък толкова, някакви тръни, но клоните така се бяха вплели и оплели, че не човек, ами мишка не можеше да се промъкне. Само птици прелитаха над насипа, а хората и стадата — защото стражата пускаше стада оттатък, в степта — те минаваха през тесни врати с дървени кули от двете страни.

Когато княз Слав се върна, срещна го тарканът на граничната стража, който стоеше изправен пред отрупаните вързопи. И гледаше княза с такива очи, че не се разбираше дали ще каже: „Върви“, или ще каже: „Вържи го.“ А стражите имаха такива очи, защото по болгарския закон, ако стражите пропуснеха човек без знак през насипа, убиваха ги. Ако минеше един човек, убиваха един страж, ако минеха трима души, убиваха трима стражи. Кажи, как няма да пазиш?

А тарканът рече:

— Върви.

Веригата над реката се откачи и ладията на славянина мина. И на брега остана Терес с белия жребец.

Щом болгарската крепост се изтърколи назад — зад кръгозора, който се превърташе след лодката, сякаш залезе бяла дневна месечина, тогава княз Слав повели да приближат лодката до брега. И като протегна ръката си, загреба шепа трева и пръст от ниския бряг. Погледна отворената си длан и видя лист от живовляк, парче от лободово листо и връв стебло на повет. А същите треви растяха и оттатък насипа.