Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (5) (Книга първа: Степта)

5.

И тримата пратеници застанаха пред червената завеса на ханската шатра. Стояха един до друг — славянинът отляво, тюркутът отдясно, ромеецът по средата. А слънцето грееше право в очите им, но чертите на лицата им пак се разливаха от мъглата на дима, който идеше от огньовете, накладени от двете страни на входа. И двамина жреци — един отляво, един отдясно — хвърляха сух пелин и някакви билки, та в огньовете лумваше жълт пламък и се вдигаше бял дим. И други двамина жреци — един отляво, един отдясно, като размахваха рогозки, пъдеха дима към пратениците.

И сега, както беше застанал в очакване пред червената завеса, обгърнат от белия дим, всеки от пратениците остана сам със себе си, та лицето му изрази вътрешната му същност. И чертите на лицата се избистриха като вода на езеро, което досега се е вълнувало, та се видя най-после цветът на дъното.

Славянинът стоеше целият златен, изваян от десет, от сто оттенъка злато — бяло — златна коса, жълто — златна брада и червено-златни устни.

Ромеецът беше целият сребърен, излят от седем пъти претопявано и пречиствано сребро — бяло — сребърна коса, сиво — сребърна брада и черно–сребърни очи.

Тюркутът беше целият от кована мед. Още когато набоде брадата му, шаманите одраха кожата на лицето му, за да не поникне нито косъм, който да се заплете в ремъците на шлема. И лицето на тюркута грапаво червенееше като изчукано от мед. И личеше всяка вдлъбнатина на чука, с който го бяха ковали. И устните му бяха черно-червени и напукани, само огледалата на очите му бяха червено–гладки като две петна на кървави езера сред червена вулканична пустиня.

И дори дрехите, които пратениците бяха избрали — а всъщност не ги бяха избрали, защото това беше облеклото на техните народи — тези дрехи показваха душите на пратениците и на техните народи.

Славянинът носеше широки бели дрехи от лен, обръбени с червено везмо. Бялата риза падаше свободно върху широките му плещи и някъде плътно прилягаше върху могъщата мъжка плът, а другаде трепкаше от вятъра. Само на китките ризата се стесняваше. И наметалото свободно се ветрееше на плещите му и дори горните краища на ботушите му широко зееха, та не прилепваха на глезените. И всичко върху славянина беше родено върху земята, расло на корен и гряно от слънцето, придобито с пот, а не с кръв — всичко бе от лен, коноп и памук. Само ботушите му бяха от вълнена плъст, от овча козина, но овцата беше стригана, а не убита.

И всичко върху тюркута тясно прилепваше върху тялото му, и всичко беше от кожа, и всичко беше дошло след убийство. Ризата прилепваше към тялото му като собствената му кожа, но беше от кожа на сайга и сайгата беше убита, за да го облече. Кафтанът му, дълъг до коленете, беше пристегнат с ремъци тясно до гърдите му, наляво, а беше той от кон — убит, за да го наметне. Коланът го стягаше така, че пръст не можеше да се провре между ремъка и тялото, а беше коланът от кожа на тур — убит, за да носи меча му. И тесните му ботуши, очертали плътта на нозете му, бяха от убит елен. Тюркутът беше убивал и други бяха убивали заради него, за да се облече, та той беше облечен в убийства. Само едно нещо се ветрееше по него и то бяха черните, русите и сивите човешки коси, закачени на пояса му — косите на враговете, избити от него.

А дрехите на ромееца идваха от десет страни и народи, както силата и властта на ромейската империя. Посребреният шлем с гребен беше римски, бронята и наколенниците бяха древноелински, широкият колан с пулове и с халки за меча му и други дребни вещи беше болгарски — така се и наричаше в списъка на ромейското воинско снаряжение — болгарски колан. Долната му дреха беше персийска, от китайска коприна, изтъкана с широки цветя, а горната му дреха — отворена на гърдите и пристегната с широк колан, идеше от аварите, макар да имаше гръцкото име скарамангион. И така ромеецът беше взел отвсякъде това, което му се нравеше, и това, което е най-добро, и то стоеше добре на сухото му тяло. И където искаше, ромеецът го носеше прилепнало до тялото, и където искаше, оставяше дрехата да се ветрее.

И тези трима души се различаваха дори в дишането си.

Славянинът не дишаше, та лицето му беше напрегнато като на човек, чиято глава е натопена във вода и той със сетни сили се сдържа да не поеме дъх. Защото той не искаше да вдъхне белия горчив дим.

Ромеецът дишаше плитко и едва забележимо кашляше, само устните му трепкаха.

А тюркутът внезапно се наведе към десния огън, загреба с шепи от дима и почна да мие с него лицето си. Когато се изправи и дълбоко въздъхна, от устата му и от ноздрите му изскочиха струи дим, като че ли беше меден змей.

И от двете страни на завесата стояха като мраморни изваяния двама бели конници. Те едновременно наведоха копията си, та вдигнаха краищата на завесата, защото не биваше да докосват с ръка свещената ханска шатра. И на прага стоеше изправен жрецът от тайното светилище на Големия конник, целият в снежнобяла кожа. Десницата му беше притисната до гърдите, в гънките на дрехата, а левицата с отворена длан беше протегната към пратениците.

Жрецът каза:

— Великият хан на всички болгари — Кубрат, син на Денгизих, син на Заберган, син на Горда, син на Бушан, син на Ирник, син на Атила — очаква пратениците на ромеите, славяните и хазарите. Преклонете глави в нозете на хана.

И жрецът се обърна, та се скри зад втората червена завеса, която разделяше на две шатрата. Пратениците прекрачиха в преддверието. И славянинът, и ромеецът дълбоко въздъхнаха, пък тюркутът сви устни.

А широкото преддверие беше покрито с жълта коприна, та го изпълваше златна светлина. И ромеецът, като се потопи в светлата златна вода, стана целият жълт и не свой. А червените отблясъци по тюркута угаснаха и лицето му светна като портокал. Само славянинът стана още по-златен.

Тогава се отдръпна встрани втората завеса и пратениците застанаха лице срещу лице с престола на повелителя на Велика Болгария. А средата на шатрата, където стоеше престолът, бе приповдигната с едно стъпало и обградена от людете на хана. И там покривът беше от червена коприна, та червено сияние падаше върху хората пред пратениците. А червеното е баграта на кръвта и на живота — и с охра се мажат белите лица на мъртъвците, за да останат живи и под земята.

Престолът беше стар и дървен, с девет кожени възглавници — три сиви от вълча кожа, три черни от кожа на черен барс и три жълто-червени от кожа на тигър. И престолът беше празен.

Тогава зареваха рогове, защото червената завеса зад престола се надигна, та излезе Кубрат, хан на всички болгари. И като отиде с три бързи крачки до престола, отпусна се в него. А когато зареваха роговете, хората вляво и дясно от престола коленичиха и приведоха глави. Ханът вдигна ръка да се изправят. И шатрата се изпълни с пукане на кости, сякаш цяла стотна чупеше съчки и клони за огън. Тъй пукаха костите на Кубратовите хора, защото повечето бяха стари и много стари.

А най-стар беше Кубрат, който седеше на престола.

Облечен беше ханът в бяла кожена дреха до колене, с червени ботуши и тесни бели гащи. И ръкавите на кожената риза се запрятаха до лактите и разкриваха мургавите му ръце, легнали върху дървените облегалки на престола. И пръстите му обхващаха гривите на издяланите от дърво лъвски глави, а опаловите очи на лъвовете светеха между дългите пръсти. Смуглата гладка кожа, без нито един косъм, приличаше по цвят и по години на старото гладко дърво на престола. И от дългото търкане жилите на дървото бяха излъскани по облегалката, а вените по ханската ръка се извиваха по вдървената плът.

И лицето на хан Кубрат сякаш беше издялано от старо потъмняло дърво, ала преди толкова много години, че слънцето, вятърът и дъждът заличиха следите от длетото на ваятеля. И сега лицето беше гладко, главата плешива и чертите застинали в неизменна маска. И дори най-близките му не леко прочитаха по това лице мислите и чувствата на хана, а дори най-старите не си спомняха ханът да е имал друго лице.

И върху лицето на Кубрат светеха само тъмните му очи. Той нямаше нито злато, нито самоцвети — нито по шията, нито по китките. Мечът лежеше върху коленете му. А този меч беше много стар и със стара история, Кубрат само смени кожената му ножница с ножница от желязо. И стана това така, защото някога един оръженосец подби гърба на ханския кон, та Кубрат удари оръженосеца с ножницата си. Ала мечът беше в ножницата и острието разсече ножницата, та преряза ръката на оръженосеца. Оттогава мечът и гневът на Кубрат лежаха в железни ножници и не се помнеше да е ударил в гнева си друг човек.

И никой не би познал по дрехите и по оръжието, че този човек беше хан на всички болгари. Само който знаеше, щеше да разбере, че той държи в ръцете си пълната власт и над душите, и над телата на болгарите, и затова върху дрехата му, на ръкавите над лактите, имаше две кожени превръзки с изрязани трилистни детелини. И знаците на лявата ръка говореха, че Кубрат е човек на мисълта, а знаците на дясната ръка говореха, че той е човек на делото.

И всички мъже от лявата страна на хана имаха превръзки с детелини на лявата ръка — те бяха хората на мисълта. А другите мъже, от дясната страна на хана, носеха детелина на десниците си — и това бяха хората на делото. И във време на мир почетна беше лявата страна на хана, защото само в мир се мисли разумно и човешки, а по време на война почетна ставаше дясната страна, защото войната е безумие. И така се водеше от незапомнени времена.

А в този ден от лявата страна на хан Кубрат стоеше изправен жрецът от храма на Големия конник. И до него стоеше колобър боилът. След колобъра идеха четиримата съветници, всеки за една от световните посоки. Съветникът за страната на изгрева, китаецът, носеше сива дреха, какъвто беше цветът на конете, които яздеха конниците от лявото крило на ханската войска. И съветникът за полудневната страна, персиецът, носеше червена дреха, какъвто беше цветът на конете от средата на войската. И съветникът от страната на залеза, лангобардът, носеше пъстра дреха, като цвета на конете от дясното крило на войската. А съветникът на полунощната страна, славянинът, носеше черна дреха, каквито са конете, оставени в засада и запас от хана. До съветниците стояха неколцина певци, летописци и писари в ръце със своите оръжия. И някои от тези оръжия се надуваха, други имаха струни, трети се удряха, а писарите, разбира се, държаха пергаменти, пера и мастило. И един носеше голям меден светилник, като че ли посред бял ден ханът щеше да го повика да му свети.

И още — от лявата страна стоеше изправен Аспарух. Да, от лявата страна, най-близо до сърцето на хана, стоеше най-младият му син.

А от дясната страна, с превръзки върху десниците, стояха изправени другите двама синове на Кубрат — канартикинът Баян — наследникът на ханския престол, и братът му Котраг. До тях стоеше кавханът със запалена факла в ръка. И до кавхана стояха деветимата тументаркани — болгари, всеки от които водеше тумен, ще рече — десет хиляди саби. А трима тументаркани бяха от оногурите, трима от кутригурите и трима от утигурите. И стояха до тях още трима тументаркани, които водеха съюзните конници, а бяха те един хун, един алан и един ефталит.

И в нозете на хана лежаха гепард и леопард.

Ако лицето на хан Кубрат беше издялано от старо твърдо дърво, то жрецът на Големия конник беше гладък и студен като изваяние от излъскан камък. И ако лицето на Кубрат изглеждаше изваяно веднъж завинаги и вече не се променяше, то каменното лице на жреца бе създавано от времето — бавно, с милиони докосвания, както босите стъпала на богомолците изтриват прага на храма. Но времето беше спряло да се бори с това лице, сякаш беше признало, че жрецът е достигнал до съвършенство.

А двамата братя Баян и Котраг като че ли бяха изковани от желязо — и двамата с черни коси, с тъмна корава плът на конници, с железни шлемове в прегънати леви ръце. И тук-таме побелялата коса на Баян проблясваше като желязо, изтъркано и светнало от употреба, а в косата на Котраг се нажежаваха рижави блясъци, като че го полазваше ръжда.

Ала кой би могъл да каже от какво беше изваяно Аспаруховото лице?

Защото лицата на всички мъже в червеното сияние на шатрата бяха докоснати от времето, а то не милва, пък дори и да милва, има орлови нокти на пръстите си. И най-млад беше Котраг, който имаше четиридесет и пет години. Затова светлината разчиташе надписите, които времето беше изписало върху мъжките лица, и като потъваше и се губеше в белезите от рани и остри бръчки, оставяше нови белези от сенки. Върху всички лица имаше светлини, но върху всички лица имаше и сенки.

А лицето на Аспарух светеше. И не само защото Аспарух имаше половината години на брата си Котраг. Защото светлината се плъзгаше по това лице, защото светлината го милваше. Тя не хвърляше сенки и не очертаваше граници, тя го извайваше, както вае зряла ябълка и гръд на птица. Нищо не спираше светлината да се плъзне по това лице и да се загуби назад. Тя не търсеше и не прочиташе нищо върху него. Тя не се блъсваше в него — само го докосваше, както носът на добрата лодка не пени водата. Затова всички лица тъмнееха, а лицето на Аспарух светеше.

И трябва да добавя още, че в ония дни Кубрат държеше главата си отметната назад, та брадичката му стърчеше и той гледаше изпод полуспуснати клепки. Или свеждаше глава и тогава мереше хората изпод вежди. И не държеше главата си изправена като всички хора. Хранените му люде казваха: „Държи главата си сведена като на бик, като великия си вуйчо Моходу Хеу, Черния богатир, Урагана, който никога не се изправяше, а скачаше от място и срещу враг, и срещу приятел. Да, Кубрат все повече заприличва на Моходу и той като огън ще изгори сухо и сурово.“ А Моходу Хеу беше умрял преди, кажи-речи, четиридесет години, та колцина го помнеха, за да говорят тия думи? И Кубрат държеше така главата си, защото от някое време нетърпими болки сковаваха врата му, та намаляваха, ако отметнеше глава. Ала когато отметнеше глава, тогава пък го заболяваше дясното рамо и полека-лека изтръпваше и онемяваше дясната му ръка. Затова Кубрат ту отмяташе, ту свеждаше главата си, за да укротява и да редува болежките си. И никому не казваше, дори на жреца. Пък хората тълкуваха посвоему всяко негово движение и търсеха знамение в мъките на стария хан.

А днес ханът по-често свеждаше глава и гледаше изпод вежди, защото както друг път го боляха костите преди смяна на луната и времето, така тия дни го болеше сърцето — откак научи, че идва пратеник на тюркутите. Ромеецът много не спираше погледа му, славянинът съвсем оставаше настрани от очите му, но идването на тюркута беше знак, че времето над степта ще се промени. Да, свършваха дългите щастливи дни на мир, в които Кубрат се радваше на отново намерения свой син Аспарух, свършваха спокойните вечери след лов край огъня, сред песните на певците и разказите на жреците. И навярно идваха дни на война, а ханът искаше да се радва на дружбата на сина си. Защото само това му оставаше и само това го радваше.

И всичко, до което се допираше хан Кубрат, той като че ли допираше с изтръпналата си десница, та не го усещаше. Но щом докоснеше Аспарух, топлината стигаше до сърцето му. И всичко, което гледаше Кубрат, сякаш му се привиждаше в мъгла и не го вълнуваше, само лицето на Аспарух светваше ясно и ярко пред очите му, сякаш го гледаше с ония орлови очи, които имаше на Аспаруховите години.

Ах, колко слова трябват на човека да опише нещо, което очите му обхващат за един миг!