Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (37) (Книга първа: Степта)

4.

А хан Кубрат яздеше до Аспарух и като мълчеше, явно и скрито поглеждаше лицето на сина си.

Вече седем години откак срещна Аспарух, хан Кубрат се мъчеше да си спомни година по година и месец по месец — а понякога и ден по ден — какъв е бил на Аспаруховите лета. И си спомняше, и се уплаши колко много е живял и колко много си спомня. Преживяваше отново живота си — и растеше, и при него се връщаха спомени, които мислеше отдавна забравени. Да, най-напред си спомняше нещо незначително — как духа слаб вятър, хладен и влажен, с мирис на дим, който предвещава буря, а после тръгваха лице подир лице и случка подир случка, както звената на корабната верига се измъкват от черна вода, когато моряците изтеглят котвата. И хан Кубрат се плашеше колко много помни.

Ала такъв ли беше той — Кубрат — на двадесет и една години? Тогава Кубрат вече не се оглеждаше в майчиното огледало, та не помнеше добре лицето си, но му се струваше, че някога бе имал Аспаруховото лице. И отново, и отново, когато беше с Аспарух, остро и като нож в сърцето Кубрат откриваше себе си в Аспарух. И се отделяше от себе си, та заставаше срещу себе си такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Сякаш се възраждаше, сякаш възкръсваше.

Но Кубрат трябваше да си признае, че тия мигове на единение идваха все по-рядко. И това не му причиняваше мъка, защото Кубрат започваше да обича Аспарух заради него самия, а не заради себе си.

Ала толкова ли беше красив Кубрат като млад? Навярно е бил много красив, защото жените му даваха явно и тайно знаци за своята любов. Но Кубрат беше по-надменен, по-уверен, по-силен. Не, не беше по-силен, Аспарух също беше силен по свой начин. Кубрат никога не беше имал тази странна усмивка, която плъзваше като светло петно на отразена светлина върху лицето на Аспарух. И тази усмивка не беше добра, макар че в нея имаше доброта. И тя не беше насмешлива, макар в нея да имаше смях. Не беше и мъдра, макар в нея да имаше познание, по-дълбоко от човешката мъдрост. Какво знаеше това дете? Защото Аспарух беше дете, Кубрат виждаше, че тези двадесет и една Аспарухови години са толкова, колкото навремето бяха седемнадесет, най-много осемнадесет Кубратови години. Аспарух растеше бавно, както растат големите дървета. Тогава — откъде идеше тази усмивка, сякаш някой с огледало хващаше слънчевата светлина и хвърляше отражението върху Аспаруховото лице? Или усмивката отразяваше Аспаруховата душа? Тогава — каква беше тази душа?

Така ли умееше някога да язди Кубрат? Винаги ханът беше мислил, че никой не може да язди по-добре от него. Защото има една черта, която бележи човешкото можене, и зад нея идва това, което могат боговете. Но Аспарух минаваше тази черта и никой не мислеше, че е бог. И Кубрат знаеше откъде идва това негово умение.

Аспарух не беше свързан с тялото на коня — той беше свързан с душата му. Той знаеше предварително какво конят ще направи и тогава или го оставяше на волята му, или го убеждаваше да направи нещо друго. Кубрат беше видял със своите очи как Аспарух пешком приближи свирепия жребец, който беше наказал своето ято кобили да стоят събрани накуп върху петно изгоряла степ. И жребецът се въртеше в кръг около кобилите, та гледаше нито една да не отпусне глава, да намери оцеляла тревица. А кобилите го гледаха с уплашени и уморени погледи като робини на жесток тиранин. Но Аспарух отиде до жребеца звяр, който не допускаше до себе си ни човек, ни куче, зашепна му на ухото, помилва го, помоли го нещо — и жребецът прости на кобилите си, тръсна грива и ги поведе на паша. Как направи това Аспарух? Той можеше да влезе при пантера в клетка, да приспи с движения на ръцете си змия и да я вдигне от земята.

И така ли умееше да се бие Кубрат на двадесет години? Навярно по-добре, защото вече се биеше на живот, а не за игра, докато Аспарух се биеше за игра. Но как се биеше това високо и тънко момче, какви мрежи тъчеше сабята му, как летеше срещу противника си, опрял само коленете си върху плещите на коня! И почти винаги побеждаваше, а когато не побеждаваше, Кубрат подозираше, че го прави нарочно, защото така иска. Когато Кубрат го попита как се справя с най-добрите саби на оногурите, Аспарух тихо му каза: „Татко, знам къде ще ударят. Не разбирам откъде знам. Не гледам очите им, а знам какво са намислили.“ И Кубрат му повярва, тъй като иначе не можеше да си обясни защо кавханът досега десет пъти с проклятие беше чупил сабята на коленете си, след като Аспарух с лекота я избиваше от ръцете му.

А оня — младият Кубрат преди шестдесет години — всъщност умееше много, много повече от Аспарух. И старият Кубрат съзнаваше това. Младият Кубрат се бореше за живота си и за живота на племето си. А пък Аспарух ходеше нагоре-надолу, гледаше, усмихваше се и почти винаги мълчеше. Всичко беше за него игра — и ловът, и разговорите с жреца, и знанието на говора на толкова народи. Биеше се за показ, когато баща му поискаше, ходеше на лов, когато тръгнеха всички. Губеше се понякога из степта, но какво може да прави в степта, освен да се шляе нагоре-надолу?

Но какво ли и се искаше от Аспарух! Кубрат на двадесет и една години имаше белези и синове. А синът му щеше един ден да стане жрец, но денят на посвещението все не идеше, защото жрецът на Конника знаеше какво изчаква. На Аспарух не му трябваха нито знанията и уменията на Кубрат, нито уменията на братята му. Почти всички го обичаха, та не трябваше да се бори за ничия любов. И жените не го привличаха, а колкото и да е чудно, като че ли след първите срещи те сами страняха от него.

Не създаваше ли Кубрат със своята любов един ненужен човек? Старият хан усещаше нещо нередно, но не се плашеше, нито бързаше. Защото времето щеше да покаже накъде ще тръгне Аспарух. А сега той беше вятърът, който раздухваше пепелта върху угасващите въглени на Кубратовите желания. Защото Кубрат гледаше на света с Аспаруховите очи — иначе не би го и погледнал. И Кубрат се връщаше на старите места и се срещаше с нови хора само за да ги покаже на Аспарух. И купуваше коне и соколи, за да зарадва Аспарух. Когато Кубрат пипаше телата на жените и гривите на конете, и огъня дори — той сякаш носеше върху ръката си тежка ловна ръкавица, та до сърцето му чувствата стигаха вяли и уморени. А щом докоснеше Аспарух, вятърът издухваше облаците и мъглата. И светът светваше пречистен и ясен, като ей сега сътворен. Дори дългите нокти на грабливите ловни птици не могат да минат през кожената ръкавица, а едно докосване до ръката на Аспарух връщаше на Кубрат усета, че е жив и че е хубаво да се живее.

Като всички хора, които обичат, и Кубрат ревнуваше Аспарух. Но нямаше от кого толкова да ревнува. Единственият човек, с когото Аспарух се срещаше и говореше, кажи-речи, всеки ден, беше жрецът на Великия конник. А Кубрат нямаше как да попречи, пък и не искаше да попречи на тази дружба, защото жрецът беше Аспарухов учител. И въпреки това Кубрат броеше часовете, които Аспарух прекарваше край жреца.

Един ден Кубрат повели да извикат жреца и му каза:

— Ти си говорил пред кавхана, че Аспарух бил отгледан от табун диви коне. Вярно ли е?

Жрецът пъхна ръка в пазвата на бялата си дреха и отговори:

— Вярно е.

Кубрат дори нямаше време да се ядоса, защото досега мислеше, че кавханът говори против жреца, а то се оказа истина. Затова Кубрат се смая и възкликна:

— И ти си казал, че дива кобила взела със зъби Аспарух от люлката му, та го сложила на гърба на друга кобила. А той се хванал за гривата й. И така кобилите го кърмели и гледали в степта седем години.

Жрецът потвърди:

— Вярно е.

А Кубрат викна:

— Как може да е вярно! Може ли кобила да гледа дете!

Жрецът каза:

— Вярно е, че съм го казал.

Кубрат седна, защото ходеше нагоре-надолу из шатрата, та избърса челото си. И каза:

— Ти си безумец. Бива ли да говориш, че ханският син е отгледан от кобила? Още малко и ще кажат, че баща му е бил жребец.

Жрецът бавно заговори:

— Отвори ушите си и запомни каквото ти казвам. Аз не съм измислил тази мълва, тя стигна до ушите ми. Шушнеха я обикновени конници оногури — и в очите им светеше страхопочитание и възхита. И разбрах колко хубаво е Аспарух да се отличава от другите хора и да бъде човек, като дошъл от приказките. Защото, велики хане, всеки човек има нужда от чудо и всеки народ си създава синове, които умеят да правят чудеса. Когато нибелунгите се бореха с Атила, те си създадоха Зигфрид, който се къпе в кръвта на драконите, а нартите родиха Сослан, който беше закален в пещ. И римляните измислиха Ромул и Рем, уж кърмени от вълчица. А конниците оногури ще пеят за Аспарух, отгледан от диви коне. И мисля, че първа го е казала оная умна жена — Акага, която даде на момчето името Аспарух, Конеславния. Не че я обичам, защото нейното знание не е укротено, та не може да се заключи в храм и върху пергамент, но Акага знае много неща.

А Кубрат, който слушаше наистина внимателно, каза на жреца:

— Не виждам каква полза има от тая мълва моят син Аспарух.

Жрецът каза:

— Не говорим за Аспаруховата полза, а за ползата на оногурите. Кубрате, ти си добър хан на болгарите — и за мир, и за война. Ти си умен, добър и щедър в мир, ти си храбър и безпощаден на война. Ала понякога идват времена — нито война, нито мир, а времена на потоп, който залива цялата земя или земята на един народ. И тогава този народ протяга ръка не към хан, ами към пророк.

А Кубрат се хвана за главата и почна да охка. И добре, че никой от неговите хора не виждаше хана си, защото нямаше да го познае. И Кубрат изохка:

— Тангра, помогни ми, защото съм заобиколен от луди. И вие искате да направите от Аспарух пророк на конниците!

Жрецът не се смути, само каза:

— Когато дойде потопът, конниците ще потърсят водач, който умее да прави чудеса — да разбира езика на конете или да говори направо с бога. Затова народите сами сътворяват и в мир, и във война такива хора, без дори да го осъзнават, за да ги има в дните на потопа.

И Кубрат си представи високия тънък Аспарух със светлата усмивка, който гледаше на меча си като на играчка, да се превръща в неистов, суров и непреклонен пророк. И почна да се смее. И както се смееше, изведнъж млъкна и погледна жреца, защото си спомни, че понякога лицето на Аспарух прилича на лицето на мъртвия Моходу Хеу. А от Моходу до пророка имаше една крачка. И понеже беше справедлив, Кубрат каза:

— Жрецо, ти си умен човек. Много пъти съм мислил, че се издигна, защото прехапах ръката ти. И много пъти съм виждал, че и да не я бях прехапал, пак щеше да станеш велик жрец. Признавам, че в думите ти има правда. Странна правда, но е правда. Казвам ти обаче ти да спреш да говориш за кобили и жребци и за конски език. Остави хората да говорят, но ти мълчи.

Жрецът каза:

— Ти го каза, аз би трябвало да мълча.

И оттогава жрецът мълчеше, но слушаше какво говорят за Аспарух. И се радваше, че хората търсят чудо и го намират в Аспарух. Защото да търсиш чудо, ще рече да търсиш божественото.

Но този ден, като яздеше стреме до стреме с Аспарух, хан Кубрат не мислеше за чудеса, а си мислеше колко е хубаво, че Аспарух не прилича съвсем на него, на баща си. И вече не искаше да се върне в тялото на Аспарух, за да преживее отново живота си, а искаше да види какво ще стане с Аспарух — с новия, променен Кубрат. И се радваше, че язди през степта, макар десетки хиляди пъти да беше яздил през същата степ. И се радваше, че гледа света над ушите на коня си. И му се поиска да запее. Но на хана се полага други да пеят вместо него. И той се обърна към кавхана, който яздеше зад него, и му повели да извика Ак Йола.