Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (88) (Книга първа: Степта)

18.

И тръгнаха над степта ден след ден — всеки приличен на другия, като че ли се повтаряше един и същи ден.

А никой не научи, че болгарите имат вече трима ханове, нито пък някой твърдо знаеше колко е болен хан Кубрат и дали е вече съвсем здрав. Защото ханът се затвори в Жълтото градище, а това значеше, че е обърнал лице към тюркутите и хазарите, та или ги чака да дойдат, или се кани сам да тръгне срещу тях.

И по небето летяха бели облаци, и по степта се носеха сенки. И със сенките на облаците летяха или бавно се плъзгаха по степта стада коне, овце, крави или стада сайги, турове, онагри. А след стадата вървяха шатрите на конниците. Но в стражевите кули изправиха високи стълбове и по стълбовете закачиха железни клетки, пълни с тръстика, залята със смола. И ако се запалеха клетките, огънят щеше да се види на цял ден път. И край сигналните ями трупаха купчини вълчи изпражнения, които се хвърлят във вълчия огън — знакът за боен поход. А върху лицата на всеки конник в степта заиграха слънчеви зайчета, които отскачаха от острието на сабята му. Защото всеки конник всеки ден лъскаше сабята си. А по болгарския закон намереше ли се петно ръжда по сабята в деня преди похода, то конникът се убиваше.

И двадесет хунски рода минаха източния граничен окоп и пуснаха стадата си в ничията земя между земите на болгарите и хазарите, между реките Дон и Волга, а иначе над тези земи летяха само орли и по тях бродеха глутници вълци. И за да бъдат хунските коне с лъскав косъм и железни нозе, отмериха се на хуните и се дадоха хиляда коли овес, ръж и пшеница, а на стотниците и десетниците се дадоха плетени ризници. И само децата пасяха стадата, а мъжете хуни лежаха без шатри в степта, със саби под главата. И телата им усещаха топлината на знойната лятна земя и очите им следяха бавния ход на звездите по безкрайното небе.

Тъй огромното колело на времето се превърташе над степта. И денем пътят на слънцето очертаваше извивката на невидимата дъга на колелото, а нощем я очертаваше звездният хоровод.

За хан Кубрат и за сина му Аспарух колелото на Времето спря да се върти. Или се въртеше толкова бързо, та не се забелязваше ходът му — както не се забелязва камъкът в прашката, която боецът върти над главата си. Но камък в прашката има и ще дойде мигът, в който този камък ще излети.

Ден и нощ Аспарух беше край баща си. Денем следеше всеки поглед на баща си, а нощем не спеше и слушаше дишането му. Всичко се повтаряше, нищо ново не се случваше, но бащата и синът знаеха, че нещо трябва да се случи. И го чакаха. И Кубрат бавно се плъзгаше между каменните стени на стаята, скрити от зверските кожи. И по цели дни през прозореца гледаше река Дон и степта зад нея. Понякога дори яздеше, но караше коня си само ходом и главата му беше наведена надолу, и погледът му не обикаляше кръгозора.

Когато се върна в Жълтото градище, Аспарух сломи печата на Ван Фу върху вратата на книгохранилището и като влезе, взе да търси свитъците с песента за Гилгамеш. Не ги намери — само намери друг препис на плача на Гилгамеш. Намери и дълги свитъци със светото писание на християните, написано с гръцко писмо. И видя върху пергамента приписки, а позна ръката на баща си. Спомни си упоритата мълва, че хан Кубрат е приел Христовото кръщение, когато е бил в Константинопол. И чудно нещо — баща му беше писал край редовете, пълни с ридания и оплаквания, а не с разкази за богове и чудеса. Но нито плачът на светото писание, нито риданията в свитъците на индуси, перси и елини стигнаха до сърцето на Аспарух. Защото това бяха само слова. И Аспарух не се учуди, че книгите на древните са пълни с толкова мъка и отчаяние. Той закрепи отново печата на вратата и спря да чете за чуждата мъка.

И Аспарух не мислеше нито за Светилището на Конника, нито за трите съкровища на конниците. Както семена падат в земята и се скриват, та никой не ги вижда и дори съвсем ги забравя, тъй споменът за Светилището се спотаи в душата на Аспарух. Но само глупак чака семена да поникнат на другия ден. Тези семена чакаха деня да покълнат и да избуят, и не се знаеше какво ще изникне от семената и дали няма да изникнат едно в друго цвете и бурен, както в сърцето на славянина. А сега спомените спяха като семена под земята и под снега.

Защото една нощ Аспарух сънува, че е дошла зима и над степта вали сняг. Безшумно и безспирно снегът падаше и покриваше цялата степ, та погълна всеки звук и скри всеки цвят. И Аспарух вървеше самотен през снежната степ, а снегът беше мек и пухкав. Мечът му се откачи и снегът го погълна. Поясът му се откачи и снегът го погълна. И Аспарух знаеше, че ако се отпусне и седне в снега, все тъй безшумно и равнодушно снегът ще го покрие и ще остане само бялата безкрайна степ. Или не валеше сняг, а валеше пепел?

Когато се събуди, на Аспарух се стори, че продължава да живее и да върви през тази бяла, глуха и безкрайна пустиня.

И Аспарух не забелязваше, че крачи с все по-къси и сякаш колебливи крачки. Не усещаше, че преди да се качи на седлото, два-три пъти се повдига на стремето. Той сещаше умора и се движеше в просъница, но приемаше тази умора и немощ като баща си Кубрат — сякаш беше неизбежна и пратена от боговете.