Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (26) (Книга първа: Степта)

7.

И на другия ден хан Кубрат с хранените си люде и с пратениците отиде на същата могила, за да гледа обяздването на младите коне.

И Кубрат със своите си ръце свали седлото на коня си и като го положи на земята, седна върху него, в самото подножие на могилата. Само той седна, а всички останали се пръснаха, изправени, нагоре по склона на могилата, та чак до върха — сякаш бяха застанали по стъпалата на стълба. И зад Кубрат стоеше изправен Аспарух.

А пред тях се ширеше степта. И пред краката на хана тя беше натъпкана от хиляди копита, та се беше превърнала в сива корава земя. И кръгът земя беше обиколен с изранена степ, където лежаха кичури трева, изтръгнати с бучки пръст, като оскубана човешка коса.

Когато всички затихнаха, загледани в пустата степ, ханът изрече:

— Пуснете белия кон на Тангра.

И зад могилата излезе белият жребец, до чийто гръб не се докосва седло и върху който невидим язди бог Тангра. Докато жребецът беше на гъстата трева, стъпките му не се чуваха, но щом прекрачи на отъпканата пръст, по невидима повеля той препусна и развя дългата си грива и дългата си опашка. И премина пред хана, и тропотът на копитата изпълни степта.

А хан Кубрат стоеше със затворени очи и отметната назад глава. Чертите на лицето му се отпуснаха и когато отвори очи, погледът му беше избистрен и пречистен. И Кубрат каза:

— Това е първата песен, която човек чува, защото я чува още в утробата на майка си, като чува как бие майчиното сърце. Колко много прилича тропотът на копитата на биенето на сърцето! Дано Тангра ни даде да чуваме тропот на копита над главите си, когато легнем завинаги в земята.

Само Аспарух чу думите му, а Баян, който стоеше няколко стъпки по-назад и по-нагоре, слезе до баща си и попита:

— Татко, рече ли нещо?

А Кубрат поклати глава и му каза:

— Пуснете конете.

Тропотът от копитата на свещения бял кон заглъхна.

И проеча рог.

Тогава се разнесе неясен тътен, като че ли някъде много далеч се събираше градоносен облак. Славянинът и ромеецът дори вдигнаха очи към небето, но то беше синьо. А приближаваше грохотът на първия табун, който стоеше скрит зад могилата. И този грохот се усили, докато се превърна в буря.

Табунът изскочи отдясно и се втурна по тревистата степ оттатък изпотъпканата земя. Бяха черни кутригурски коне. А защото Кубрат гледаше табуна седнал и отстрани, той виждаше само една огромна черна змия, която плъзна през степта. И тази змия разряза някъде напред степта, та я отдели с черна черта от небето. Да, наистина само като черна черта се виждаха конете, защото летяха с протегнати напред глави, а краката им се протягаха успоредно със земята. И високата трева стигаше до коленете им. А беше валяло и не се вдигаше прах, та конете лъщяха от пот на слънцето като облени с катран. Появиха се и първите конници, които яздеха вътре в табуна и размахваха ръце, и отстрани се виждаше, че са възседнали тази черна змия. И най-напред дойде дивият мирис на отъпкана трева, който разшири ноздрите на хан Кубрат, а после дойде още по-дивият мирис на потни конски тела, който опиянява като тръпчив кумис.

Но хората, застанали зад хана, виждаха стадото от по-високо, та за тях стадото не беше черта, а черен поток, който се разлива по степта. И всички усетиха ушите си да бучат и да писват от непрестанния тътен и грохот, в който се смесваха тропот на копита, биене на стотици звънци, конско цвилене и човешки викове.

Когато черната ивица на стадото отдели степта от небето и зави наляво, за да опаше могилата с черен пояс, хан Кубрат затвори очи и каза на Аспарух:

— Сине, кажи ми какво виждаш?

Аспарух каза:

— Татко, стадото влече конярите, които не могат да спрат конете. А това са коне, събрани от различни ята, затова се ритат и хапят помежду си и търсят отчаяно своя табун. Отдясно и отляво изскачат две стотни от кутригурите, които преграждат пътя на стадото — навярно ги е страх конете да не връхлетят върху нас. Ето, конярите отделиха от стадото десетина жребци. Те ги подкарват към нас, виждам вече лилавите блясъци в очите на жребците.

Кубрат каза все още със затворени очи и с лице, обърнато нагоре, като че ли се грееше на слънцето:

— Лилави блясъци… хубаво.

Аспарух разказваше:

— Татко, първият жребец иде към тебе, оплетен от белите змии на арканите. Жребецът коленичи и цвили гневно и отчаяно.

Кубрат каза:

— Говори само какво виждаш, ушите ми са отворени. И повикай Алексис Скира.

Кубрат стоеше със затворени очи и като чу да приближава звънът на ромейските шпори, не отвори очи. А Скира видя, че Кубрат не гледа, та изненадано го запита:

— Велики хане, защо не гледаш своите стада и войници?

А Кубрат каза:

— Всеки ден, когато отворя очи, виждам света един и същ, какъвто го помня. Нищо ново не виждам. Осемдесет години гледам как хората се борят с конете. Затова искам да видя света през очите на Аспарух, дано той види нещо повече от мене. Говори, Скира.

Скира каза:

— Велики хане, ромейската империя обръща поглед, пълен с надежда, към тебе и конницата ти. Защото, докато ромейските войски бяха заети в битки с перси и араби на юг и на изток, а с лангобарди на запад и авари на север, по това време славянското племе нахлу в пределите на империята. Най-напред славяните грабеха и се връщаха, после построиха свои селища на ромейска земя. Признавам, че императорът не можа да се справи със славяните.

Кубрат каза:

— И той иска от мене, Кубрат, хана на болгарите, аз да се справя със славяните?

Скира въздъхна, за да покаже, че нищо не може да убегне от мъдростта на хана. И рече:

— Ти го каза, велики хане.

Кубрат запита:

— И ти искаш аз да ударя славяните, да изгоря селищата им и да избия хората им, както аварите унищожиха славяните анти?

Скира рече:

— Не, велики хане. Защото тези славяни са спасението на нашата империя.

И хан Кубрат за пръв път отвори очи и погледна Скира. А Скира кимна с глава, за да потвърди думите си, и продължи да говори:

— Славяните са новата кръв на Византия. Те са трудолюбиви и обичат земята. Освен това те живеят по родове, та данъкът се прибира не от отделния селяк, а от цялото село. Ти знаеш ли какво е да събираш данък от сто къщи? А в славянското село кметът отговаря за целия данък. Ти знаеш ли, хане, какво е да събираш войник по войник от сто къщи? А славяните тръгват по родове на война. Само… само че славяните са луди за свободата си. Ако другите народи пазят свободата си като очите си, то славяните я пазят все едно, че са еднооки.

И Скира млъкна, и Кубрат мълчеше. А когато проговори, каза на Аспарух:

— Сине, кажи ми какво виждаш?

Аспарух каза:

— Ездачът вече се метна на дивия жребец. За пръв път конят усеща юзда в устата си и човек на гърба си. Жребецът е яростен и бесен, човекът е смел и ловък. Жребецът се вдига на задни крака — той за пръв път усети шпори. Когато предните копита опират земята, конят изведнъж сваля глава между предните си крака, извива гръб като дъга и ритва със задните си крака — като муле. Ездачът едва се задържа, скача на земята, отново се качва на коня. Опъва с все сила юздите — ако успее да вдигне главата на коня, конят няма да може да рита и да се мята…

Кубрат каза:

— Скира, какво иска твоят император?

Скира отговори:

— Ти трябва да покориш славяните. Да разбиеш войските им и да превземеш крепостите им. Тогава ние ще преброим живите и ще ги купим от тебе като пленници или като роби с пълна цена — все едно, че ги продаваш на тържището в Константинопол. И ти ще се върнеш в степите, а ние ще пратим ромейски отряди в заетите крепости.

Кубрат попита:

— Сине, какво се случи?

Аспарух каза:

— Ездачът успя да извие нагоре главата на жребеца. Конят се опитва да го хапе, но човекът се прилепва до врата му. Победи човешката воля. Човекът слиза от коня и го повежда към тебе, татко.

Кубрат каза:

— Алексис Скира, значи ти искаш да ти обяздя славянското племе и да ти го доведа като този жребец? Не! Защото от гривата на жребеца не падна косъм, пък аз трябва да избия най-дръзките и най-смелите славяни. Ти искаш да ти доведа славяните скопени, да превърна славянския жребец в работен кон, а славянския бик в покорен вол. Разбрах те.

И ханът вдигна нагоре ръка, за да покаже, че разговорът завърши. Скира заднишком отстъпи, та се качи нагоре по склона и Кубрат отвори очи и погледна коня и ездача. А ездачът беше млад като Аспарух и ручеи пот течаха по лицето му, и зениците на очите му бяха разширени, сякаш беше пил татул. Кубрат огледа дрехите си и не видя по себе си нищо, което можеше да подари на ездача. И каза на Аспарух:

— Сине, дай му пояса си.

И Аспарух свали кожения си пояс, на който висяха торбичката с кремъка, огнивото и праханта, а до нея малкото криво ножче за върховете на стрелите и за лечение на раните и до него — големият нож в сребърна ножница. Аспарух понечи да откачи тежкия си нож, но Кубрат каза:

— Дай му и ножа си.

И ездачът, като пое скъпия пояс, метна се на коня, а оня веднага заигра и се замята под него, защото не беше още примирен. Но ездачът с тържествуващ вик препусна към стотната, която пазеше стадото. А към Кубрат тръгна втори кон, оплетен в аркани. Кубрат каза:

— Сине, извикай жреца.

И когато жрецът застана до него, Кубрат го попита:

— Ти как мислиш, дали случайно ромеецът и тюркутът пристигнаха в един и същи ден?

Жрецът отвърна:

— Колкото е случайно, че светкавицата и гърмът вървят заедно.

Кубрат каза:

— Сине, повикай отново Скира.

И каза на Скира, този път с отворени очи и с извърната глава, защото искаше да го гледа в лицето:

— Скира, как мога да тръгна срещу славяните, когато тюркутите стоят зад гърба ми?

И гласът му беше дрезгав и като че ли нещо го душеше, защото, като извърна глава, непоносима болка скова врата и дясното му рамо.

А Скира веднага отговори:

— Императорът не можеше да не види тази опасност и затова се съгласи да плати на тюркутите.

Кубрат запита:

— Ами ако каганът на тюркутите не се съгласи?

Скира каза:

— Тюркутите не могат да се карат едновременно с арабите и с нас — ромеите. А с арабите каганът никога няма да се разбере. И ние ще дадем на кагана шестдесет хиляди златици, два пъти парите, с които поддържахме крепостите на границата със същите тези тюркути.

Кубрат отново се загледа напред. Болката го отпусна — пред очите му светлееше. Той уморено каза:

— Вие дори сте преброили и парите… Както винаги твоят господар вижда надалеч и съвсем ясно.

А Скира добави:

— Докато ти се справиш със славяните, твоята земя е под златния покрив на ромейската хазна.

И Кубрат се изправи, за да избяга от болката си.

 

 

И докато Кубрат отиваше към коня си, Аспарух отиде при Скира и му каза:

— Ела с мене.

И го заведе при току-що укротения жребец. А младият ездач търкаше упорито потните хълбоци на коня и му шепнеше ласкави слова. Аспарух каза:

— Алексис Скира, ти искаш да правиш ромейска конница. Най-напред трябва да отгледаш двадесет хиляди такива коня, ако искаш да събереш един тумен. А този кон е роден тук, върху тревата на тази степ, тук е расъл и лете, и зиме. И никога не е подслонявал под навес главата си. Този жребец рови като елен корени под снега и може да тича цял ден с пет шепи овес. И тук, в тази степ, ще умре. И когато ти видиш скелета му, ще се учудиш и ще кажеш — каква дребна кост и какъв дребен кон. Защото всичко върху жребеца е плът, по-корава от ремък, и от трупа на онаграта можеш да свалиш шепа жълта мас, но ако свариш този жребец, в котела няма да плува дори петно мазнина, голямо колкото вашите златни монети. Алексис Скира, ти имаш ли двадесет хиляди такива коне?

А ромеецът помълча, свел глава, после внезапно я вдигна и очите му светнаха като оголени ножове. И той бавно изрече:

— А тюркутите нямат ли такива коне?

Сега замълча и Аспарух, като че ли стреснат, преди да отговори:

— Да, тюркутите имат такива коне.