Нора Робъртс
Скрити богатства (31)

Тридесета глава

Джед беше готов и да заплаче, ако това би помогнало. Опита всичко друго. Ругаеше, ходеше напред-назад, молеше се, а сега само седеше, хванал се за главата с ръце, и чакаше.

Семейство Конрой също бяха дошли. Джед се запита дали Дора щеше да се изненада, ако ги види как невероятно се владееха. В очите им имаше и сълзи, и ужас от случилото се, но те се държаха заедно, като солидна стена, в чакалнята на болницата, отброявайки всяка минута, през която Дора беше в операционната.

Джед очакваше да го укорят, но те не го направиха. Искаше да хвърлят вината върху него — не стана. Не го обвиниха дори тогава, когато, изцапан с кръвта на Дора, им каза, че я е оставил сама и беззащитна.

Вместо това Джон донесе за всички кафе, Лия отиде да чака долу Уил, взел самолета от Ню Йорк, а Куентин и Трикси седяха един до друг на канапето и се държаха за ръце.

След като от началото на операцията измина втори час, Трикси си каза нещо с мъжа си и после се премести при Джед.

— Винаги е била много кораво момиченце — започна Трикси. — В училище все налиташе на бой. Всъщност не налиташе, но никога не пропускаше случай да защити достойнството си. Ревеше като заклана, ако паднеше и си удареше коляното, но когато се връщаше вкъщи с разцепена устна или насинено око, никога не плачеше. Предполагам, че гордостта й не й е позволявала.

— Това не беше нейна битка. — Той продължаваше да притиска силно с ръцете си слепоочията. — Не би трябвало да бъде.

— Това тя е трябвало да реши сама. Ще са й нужни много ласки и глезене. Не боледуваше често, но когато се случеше… — Гласът на Трикси се разтрепери, но тя бързо се овладя. — Когато се случваше да боледува, очакваше всички да бъдат внимателни с нея. Никога не понасяше мълчаливо страданията си.

Трикси докосна леко ръката му и когато той не се отдръпна, я стисна здраво.

— Да чакаш сам е много по-трудно.

— Госпожо Конрой… — Той не можа да каже нищо. Само наведе глава и се остави тя да го прегърне.

Когато чуха по керамичния под звука от гумени подметки, всички бързо се изправиха. Облечена в болнична престилка, Мери Пат се показа на вратата.

— Изкараха я от операционната. Изглежда добре. Докторът скоро ще се появи.

Чак тогава Трикси изплака, а горещите й сълзи опариха Джед през ризата. Той инстинктивно я прегърна и погледна към Мери Пат.

— Кога ще могат да я видят?

— Докторът ще каже. Мога само да кажа, че е много корава жена.

Трикси се отпусна в обятията на Куентин и заедно заплакаха от облекчение.

Джед започна да трепери чак когато отново остана сам. Излезе навън с намерението да си върви вкъщи. Вече знаеше, че няма опасност за живота й и нямаше смисъл да се мотае тук.

Но не му стигнаха силите да прекоси улицата и да извика такси. Седна на стълбите и почака треперенето да стихне. Суграшицата беше преминала в сняг, който бързо засипваше земята. Имаше нещо неописуемо красиво и хипнотично в начина, по който снежинките танцуваха на светлината на уличните лампи. Той се загледа в тях, изпуши една цигара, след това още една… После се върна обратно и се качи с асансьора на етажа, на който спеше Дора.

— Предположих, че ще се върнеш — усмихна му се Мери Пат. Очите й бяха зачервени от умора. — По дяволите, Джед, целият си мокър! Да намеря ли някое легло за теб?

— Искам да я видя. Зная, че е под влияние на упойката и няма да разбере, че съм там. Но въпреки това искам да я видя.

— Чакай да ти донеса един пешкир. Трябва да се изсушиш и след това ще те заведа вътре.

Дора лежеше неподвижно и лицето й беше бледо, като на мъртвец. Сърцето на Джед бясно заби.

— Сигурна ли си, че ще се оправи?

— Състоянието й се стабилизира и освен това няма усложнения. Доктор Форсит е добър професионалист, повярвай ми. — Мери Пат не искаше да си спомня за огромното количество кръв, което трябваше да се прелее на Дора, и колко време беше необходимо, за да се стабилизира отслабналият й до краен предел пулс. — Куршумът е изваден. Вътре има някои разкъсани тъкани, но ще заздравеят. Известно време ще се чувства слаба като бебе и ще я боли.

— Не искам да я боли. — Той започваше да изпуска нервите си. — Погрижи се да получи всичко, което й е необходимо, за да не изпитва болки, Мери Пат!

— Защо не поседнеш при нея за малко? Ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря.

— След един час ми изтича дежурството. Ще се върна.

Но след един час й беше достатъчен само един поглед, за да отстъпи назад и да ги остави сами.

Сутринта той още беше там.

 

 

Дора бавно се разбуждаше, като че ли изплуваше на повърхността на някаква спокойна, тъмна вода. Въздухът й се струваше твърде сгъстен, за да може да диша. В главата си чуваше шум, подобен на леко плискащи се вълни. Докато идваше в съзнание, Джед наблюдаваше всяко нейно движение. За миг тя хвана ръката му и след това я пусна.

— Хайде, Дора, не заспивай отново. — Той отметна с ръка кичура коса от бузата й. „Още е съвсем бледа, помисли си Джед, прекалено бледа е.“ Но миглите й отново трепнаха и тя отвори очи. Изчака я да фокусира погледа си.

— Джед? — Гласът й беше глух, безжизнен, и това го разтърси.

— Тук съм, скъпа.

— Сънувах кошмар.

Той целуна ръката й, преборвайки се с желанието да сложи глава на възглавницата и да се разплаче.

— Вече всичко е наред.

— Сънят беше ужасно реален. Аз… О, Господи! — Тя се помръдна и болката прониза ръката й.

— Трябва да лежиш, без да мърдаш.

С идването на болката паметта й се възстанови напълно.

— Боже Господи, той стреля по мен! — Опита се да сложи другата си ръка върху изгарящото от болка рамо, но той хвана пръстите й. — Беше Финли.

— Всичко свърши. Ще се оправиш.

— В болница съм, нали? — Към болката й се прибави и паниката. — Как съм… Много ли е лошо?

— Лекарите те оправиха. Сега се нуждаеш само от почивка. — Четиринайсетте години, прекарани в полицията, не го бяха подготвили за ужасната болка, която се четеше в очите й. — Ще извикам сестрата.

— Всичко си спомних. — Тя хвана ръката му с треперещи пръсти. — Той беше в апартамента и ме чакаше. Искаше да си вземе картината обратно. Казах му, че не знам къде е, и стреля по мен.

— Вече никога няма да те нарани. Кълна ти се. — Той притисна челото си към ръката й и почувства, че ще се разплаче. — Съжалявам, скъпа, наистина много съжалявам.

Но тя отново плуваше в тъмната вода и не чувстваше болката.

— Не ме оставяй тук сама, Джед…

 

 

Следващия път, когато я видя в съзнание, около нея беше пълно с цветя. Вместо сивия болничен халат беше облякла изящен розов пеньоар. Косата й блестеше измита и лек грим освежаваше лицето й. Но на Джед Дора му изглеждаше ужасно крехка.

— Как си, Конрой?

Тя се усмихна и му подаде ръка.

— Как успя да влезеш? Тук са много строги и пускат само в часовете за свиждане.

— Използвах служебното си положение. — Усети ръката й в своята като крилце на птичка. — Ако си уморена, ще се отбия по-късно.

— Недей. Ако останеш тук, може би ще успееш да ги изгониш, когато дойдат с иглите.

— С удоволствие. — Чувстваше се страшно неловко. Обърна се към купищата цветя. — Както виждам, можеш да започнеш друг бизнес.

— Нали са много хубави? Обичам да ме глезят. — Помръдна се и за миг лицето й се сгърчи от болка. Слава Богу, че той беше с гръб към нея. — Ти си ме предал, Скимърхорн.

— Какво?

— Казал си на нашите.

— Реших, че е по-добре да им кажа, отколкото да прочетат във вестниците.

— Може и да си прав. А ти как я караш? Според Мери Пат си изгонил Голдмън и си се върнал на работа.

— Така е. — Той трябваше да прави нещо през тези дни, иначе щеше да полудее.

— Мога ли да видя полицейската ти значка? — Дора отново се усмихна.

Той извади значката и се приближи до леглото.

Тя я взе, разгледа я, повъртя я между пръстите си.

— Студена е. Как се чувстваш с нея?

— Добре — каза той и я пусна обратно в джоба си. Не можеше да разговаря с нея за дреболии, докато белите бинтове се подаваха под розовия й пеньоар. — Виж какво, отбих се само да разбера как си, и трябва да си вървя.

— Преди да си ми дал подаръка? — Когато той не каза нищо, тя го подсети: — Кутията, която държиш. Не е ли за мен?

— За теб е. — Той я остави в скута й. — Идвах два пъти, но ти беше в безсъзнание. Когато видях този цветарски магазин тук, си помислих, че нямаш нужда от повече подаръци.

— Никога няма да ми омръзнат. — Тя посегна към кутията, но се спря. — Ще ми помогнеш ли? Трудно ми е да си използвам ръката.

Джед не се помръдна, но погледът му беше съвсем красноречив.

— Казаха ми, че няма да има трайни последици.

— Вярно. — Тя горчиво сви устни. — Белегът не е трайна последица. Но по бикини никога няма да изглеждам същата.

 

 

Той не можеше да издържа повече. Обърна се рязко и се загледа навън през прозореца, задушаван от тежкия аромат на розите.

— Трябваше да бъда там — успя да каже най-после Джед. — Не трябваше да те оставям сама. — Беше така напрегнат, като че всеки момент щеше да експлодира. — Според това, което успях да науча от Брент, Финли се измъкнал под носа на полицията в Лос Анжелис. Никой не е знаел, че е напуснал Калифорния.

— Но кой е предполагал, че той може да влезе в апартамента ми, за да ме застреля?

— Бях длъжен да знам.

— Така ти се струва сега. Как го казваха онова за суперченгетата? Синдромът „Джон Уейн“, нали? — Тя беше успяла да развърже панделката и сваляше опаковката на кутията. — Човек не може да бъде навсякъде. — Въпреки че започваше да чувства туптене в ръката си, разтвори доволна хартията. — Обичам подаръците и не се срамувам да си го призная. Освен това не ми пука чак толкова, че са стреляли по мен… О, Джед, колко е красива! — Тя повдигна старата дървена кутия с изящно изрисувани митологични фигури, и я отвори. Отвътре се разнесе мелодията „Зелени листа“.

— Мотаеше се в склада. Помислих си, че ще ти хареса.

— Много е красива. — Тя го погледна с искрена благодарност и той се почувства като пълен глупак.

— Не е кой знае какво. Ще можеш да си слагаш разни дреболии в нея, докато си тук. Сега наистина трябва да тръгвам. О, да. Имаш ли нужда от нещо?

Тя продължаваше да гали кутията, когато го погледна.

— Можеш да ми направиш една услуга. — Опитай се да се обадиш тук-там, за да ме изпишат. — Очите й се напълниха със сълзи. — Искам да си вървя вкъщи.

 

 

Нужни му бяха няколко часа и трудни преговори, но накрая Дора можа да сложи глава върху възглавницата на собственото си легло.

— Благодаря ти, Господи. — Тя въздъхна дълбоко и се усмихна на Мери Пат. — Нямам нищо против работното ти място, Мери, но все пак, ако трябва да бъда откровена, го намразих.

— Е, не може да се каже, че ти пък беше идеалният пациент.

— Бях като някой скъпоценен камък там — пошегува се Дора.

— Може би по-добре е да се каже — като някой твърд диамант, много твърд. Но не се оплаквам. Няколко дни дежурство в частен дом ще ми се отразят добре. — Тя умело нагласи апарата за кръвно налягане върху здравата ръка на Дора.

— Нещо не е ли наред? — Дора бе видяла намръщеното лице на своята болногледачка.

— Всичко ще се оправи с повече спокойствие и почивка.

— Аз съм спокойна. Дори, да ти кажа честно, се чувствам малко изморена от лежане.

— Налага се да потърпиш. — Мери Пат седна на ръба на леглото и хвана ръката й, за да измери пулса. — Ще те оправя, Дора. Но това не беше дребна работа. Ако Джед не ти беше дал първа помощ, когато те намери, нямаше да бъдеш тук, за да се оплакваш. Размина ти се на косъм.

— Знам. Спомням си всичко съвсем ясно.

— Нямам нищо против, ако хленчиш и се цупиш, но ще изпълняваш нарежданията ми или ще те обадя на капитана.

— При вас, медицинските сестри, има ли рангове?

— Страхотна умница си, но не ми се прави на интересна. Пределно ти е ясно, че говоря за Джед. Той финансира цялата тази операция.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си под непрекъснати медицински грижи, двадесет и четири часа в денонощието, и то в домашни условия. Това е любезен жест от страна на капитан Скимърхорн.

— Мислех, че всички разходи се покриват от здравната ми застраховка.

— Я слез на земята. — Мари Пат се засмя при мисълта за застраховката и оправи възглавниците и чаршафите. — А сега си почини. Ще отида да ти приготвя нещо за ядене.

— Той не трябва да се чувства виновен — промърмори Дора, когато Мери Пат тръгна да излиза от стаята.

Тя се спря и я погледна.

— По отношение на теб той чувства нещо много повече от вина. Знаеш ли, че през двете денонощия изобщо не е напускал болницата?

— Не. — Дора погледна ръцете си. — Откъде да го знам…

— А също и това, че се отбиваше всяка нощ да провери как си?

Дора поклати глава.

— Много жени чакат цял живот някой да се почувства така виновен.

Когато остана сама, Дора посегна към пеещата кутия. Вдигна капака й, притвори очи и се запита какво да прави.

 

 

Когато дежурството й свърши, Мери Пат предаде данните за пациентката си на медицинската сестра, дошла да я смени. Но още не беше приключила със задълженията си. Прекоси коридора и рязко почука на вратата на Джед. Когато той я отвори, тя го мушна с пръст в гърдите.

— Нямаш ли толкова сили да прекосиш коридора и… — Тя млъкна и го загледа изумена. — Какво правиш?

— Стягам си багажа.

— Как ли пък не! — Ядосана, Мери Пат влезе вътре и обърна на пода един кашон с книги. — Не можеш да се измъкнеш, когато тя лежи болна и безпомощна в леглото си!

— Не се измъквам — каза Джед, като се опитваше да запази спокойствие. — Тя поиска да напусна. Ако разбере, че не съм се изнесъл, ще се ядоса.

Мери Пат сложи ръце на кръста си.

— Ти си идиот. В това почти съм убедена. Но никога не съм мислила, че си и страхливец.

— Върни си думите назад, Мери Пат.

— Няма начин. Ще отречеш ли, че си влюбен в нея?

Той нервно извади цигара, но Мери я грабна и я скъса на две. Джед й хвърли гневен поглед, но нейният бе убийствен.

— Е, добре, не мога да отрека, но въпросът не е в това. Докторът съвсем ясно каза, че трябва да я пазим от стрес. Няма нужда да се мотая тук и да я тревожа.

— Седни. Седни, да те вземат дяволите! — Тя рязко го блъсна назад. — Ще ти кажа точно от какво има нужда тя.

— Добре. — Той се отпусна върху един стол. — Ето, седнах.

— Казвал ли си й някога, че я обичаш?

— Това изобщо не е твоя работа.

Тя обиколи възбудена стаята и едва не се спъна в гимнастическата му пейка.

— Някога да си й набрал диви цветя?

— Сега сме февруари.

— Знаеш много добре за какво говоря. — Обърна се, хвана облегалката на стола и се надвеси над Джед. — Обзалагам се, че никога не си я завел на разходка край реката и не си й купил някакъв дребен подарък.

— Дадох й онази проклета пееща кутия.

— Не е достатъчно. Тя се нуждае от ухажване.

Невероятно, но той почувства, че вратът му почервенява.

— Мери Пат, престани…

— Ще ми се да те ритна по задника, но кълна се, че ще оправя нещата. Ти почти щеше да я загубиш.

Очите му я стрелнаха, остри като ножове.

— Да не би да мислиш, че не знам? Събуждам се всяка нощ целия в пот, като си спомня, че беше на косъм от смъртта.

— Тогава й покажи какво означава за теб.

— Не искам да й се натрапвам, когато е толкова уязвима.

Мери Пат го изгледа с презрение.

— Тогава ти си глупак. — Домъчня й за него и го целуна. — Намери отнякъде диви цветя, Джед. Сигурна съм, че ще успееш.

 

 

Кутията пристигна на следващата сутрин.

— Още подаръци — съобщи Лия, мъчейки се да избута огромния кашон във всекидневната, където Дора седеше на канапето. — Мисля си дали не трябва да стрелят и по мен.

— Не си струва. Подай ми сега ножиците и хайде да отворим кашона. Няма адрес на изпращача.

— Сигурно е някой таен обожател. — Стиснала език между зъбите си, Лия сряза с ножиците лентата, залепена върху кутията. — О — каза разочаровано тя, когато повдигна капака. — Това са само книги.

— Господи! Каролин Кийн. — Дора застана на колене, ровейки из книгите. — Ненси Дрю. Изглежда, че е пълната поредица, и то първото издание. Виж, виж: „Уликата в кривия комин“, после „Скритата стълба“… — Тя притисна книгите до гърдите си и се разплака.

— Дора, какво ти стана? Да не се нарани? Чакай да ти помогна да си легнеш.

— Не. — Дора притисна „Паспорт за улица Ларгспър“. — Те са от Джед.

— Разбирам — каза предпазливо Лия и се изправи.

— Дал си е труда да събере всичките тези томове, само за да ми угоди. Защо е толкова внимателен? Виж, преди няколко дни ми изпрати тази гривна. — Тя протегна ръка към сестра си и продължи да бърбори. — После ми донесе онази глупава крава и акварела. Какво му е станало?

— Предполагам, че е влюбен.

Дора подсмръкна и отри носа си в ръкава на халата.

— Това е смешно.

— Скъпа, никога ли не са те ухажвали? — Лия взе една книга, огледа я от всички страни и тъжно поклати глава. — Аз лично бих предпочела малко по-различен стил. Но това тук изглежда ти взе ума.

— Джед просто ме съжалява и се чувства виновен. — Тя избърса сълзите си. — Това е?

— Мила, човекът, когото наблюдавах да виси непрекъснато в болницата, не го правеше заради това, че те съжалява. — Тя прибра един кичур коса зад ухото на сестра си. — Да не си си наумила да скъсате?

Дора сложи една книга в скута си и леко поглади корицата.

— Преди да стрелят по мен, скъсах с него. Казах му да се изнесе. Той ме обиди, Лия. Не искам да ме обижда повече.

— Не мога да ти кажа какво да правиш, но мисля, че е много подло да го караш да страда така.

На вратата се почука и Лия отвори.

— Здравей, Джед — усмихна му се тя и го целуна. — Твоят подарък получи най-висока оценка. Ето я там, стои и реве над книгите. — Той се отдръпна назад инстинктивно, но Лия го хвана под ръка и го дръпна вътре. — Виж кой е тук.

— Здравей. — Дора се опита да се усмихне. — Страхотни са. — Очите й отново се замъглиха от сълзи. — Направо са страхотни.

— Ако се измокрят, цената им ще се подбие.

— Прав си. Но когато видя първо издание, винаги ставам сантиментална.

— Точно си тръгвах — каза Лия и грабна палтото си. Никой не я забеляза, когато излезе.

— Не знам какво да кажа. — Дора продължи да притиска „Скритата стълба“ до гърдите си като най-любимо дете.

— Ами кажи благодаря — подсказа й той.

— Благодаря. Но, Джед…

— Виж какво, имам разрешение да те разведря малко. Готова ли си за една малка разходка с кола?

— Майтапиш ли се? — Тя се изправи. — Навън? И не до болницата?

— Облечи си палтото, Конрой.

— Не мога да повярвам — каза тя след няколко минути, когато се настани удобно в колата на Джед. — Без медицински сестри, без термометри и апарати за кръвно.

— Как ти е рамото?

— Заздравява. — Тя открехна прозореца, за да усети свежия въздух върху лицето си, и не успя да види как пръстите му се вкопчиха в кормилото. — Карат ме да правя физически упражнения, които, меко казано, са твърде неприятни. Но има ефект. — Тя сви ръката си в лакътя, за да му докаже. — Не е зле, нали?

— Страхотно. — В гласа му се усещаше такова вълнение, че тя повдигна вежди.

— Всичко наред ли е в работата?

— Напълно. Права беше, че не трябваше да напускам.

— Нужно ти беше известно време, за да го разбереш. — Дора докосна ръката му, но я отдръпна, когато той потръпна. „Време е да се изясним“, помисли си тя. — Джед, знам, че преди да ме ранят, отношенията ни бяха в криза. Давам си сметка също, че не бях много любезна.

— Недей. — Той чувстваше, че не може да го понесе. — Ти беше права. Всичко, което каза тогава, беше вярно. Аз просто не исках да те допускам близо до себе си и правех така, че това да не се случи. Ти беше една от главните причини да се върна на работа. Но не го споделих с теб, защото трябваше да призная, че означава нещо за мен. Че това, което мислиш за мен, има значение.

Тя вдигна стъклото на прозореца.

— Няма смисъл да се връщаме отново към тези неща.

— Мисля, че и на двама ни сега щеше бъде много по-лесно, ако преди да те ранят, те бях помолил да ми простиш и да ми дадеш още една възможност. — Той я погледна и видя, че очите й се бяха разширили. После се намръщи и се загледа напред. — Да, знаех си какво ще кажеш.

— Не съм сигурна — каза тя предпазливо — докъде може да доведе този нов шанс.

Той имаше намерение да й покаже докъде. Спря на паркинга и дръпна ръчната спирачка, а след това мина откъм нейната врата, за да я отвори. Дора гледаше към къщата му и без да иска, си удари ръката във вратата.

— По дяволите!

Начинът, по който тя се сви безпомощно от болката, го разстрои съвсем.

— Не мога да те гледам, когато изпитваш болка. — Привлече я към себе си, като пазеше ранената й ръка. — Не мога да издържам. Когато си спомня как лежеше на пода и кръвта ти обагри ръцете ми, това направо ме разнищва. — Мускулите на лицето му потръпнаха. — Помислих си, че си мъртва. Гледах те и мислех, че си мъртва.

— Недей. Сега нали съм добре.

— Аз не можах да попреча на това — продължи яростно той. — Дойдох твърде късно.

— Не беше късно. Ти ми спаси живота. Той щеше да ме убие. Толкова много искаше да го направи, колкото искаше да си вземе и картината. Ти обаче го спря.

— Не беше достатъчно. — Като се мъчеше да се овладее, той нежно я прихвана и й помогна да излезе от колата.

— Така е добре, Джед. — Тя го докосна по бузата. Той сграбчи ръката й и я притисна до устните си.

— Не трябва да стоиш на студа.

— О, толкова е хубаво.

— Ела да влезем вътре. Искам да завършим всичко това вътре.

— Добре. — Тя вече не се чувстваше толкова слаба, но въпреки това го остави да я подкрепя, докато отидат до вратата. Мислеше си, че всъщност сега той има нужда от подкрепа.

Когато Джед отключи вратата и пусна Дора да влезе вътре, нервите му бяха опънати до крайност. Тя възкликна, приятно изненадана, и стъпи върху яркия бухарски килим.

— Върнал си всичко обратно?…

— Е, не всичко. — Той я наблюдаваше как прокарва пръсти по масата от палисандрово дърво и по извитата облегалка на един стол, как се възхищава от позлатената рамка на огледалото. — Хазяйката ми ме изхвърли и си взех някои неща от склада.

— Прекрасни неща… — Тя отиде до предната гостна.

Беше поставил там едно канапе с извита облегалка, чудесна лампа „Тифани“ и полирана маса. В камината гореше огън. Тя почувства едновременно удоволствие и тъга.

— Значи се връщаш обратно тук?

— Зависи. — Той внимателно й помогна да си свали палтото и го остави върху канапето. — Дойдох тук миналата седмица. Не беше същото. Спомних си те как вървеше нагоре по стълбите, как стоеше на перваза на прозореца в стаята ми и как гледаше през прозореца на кухнята. Ти промени тази къща — каза той и се обърна бавно към нея. — Промени и мен. Искам да се върна тук, но ако дойдеш и ти.

Дора се почувства внезапно замаяна. Не беше от раната.

Тя се отпусна на меките възглавници и леко въздъхна.

— Ти се връщаш обратно тук? Искаш да живееш тук?

— Точно така.

— И ми предлагаш да живея с теб?

— Това е най-силното ми желание. — Извади една малка кутийка от джоба си и я мушна в ръцете й. — Ще бъде по-добре, ако се омъжиш за мен.

— Мога ли… — Гласът й беше напълно изнемощял. — Ще ми дадеш ли малко вода?

Изгарящ от нетърпение, той прокара ръка по косата й.

— По дяволите, Конрой! Разбира се. Сега ще ти донеса.

Тя изчака, докато той излезе от стаята, и чак тогава събра кураж да отвори кутията. Когато той се върна с огромна чаша студена вода от чешмата, тя продължаваше да гледа пръстена като втрещена.

— Благодаря. — Взе чашата и дълго пи. — Диамантът е изключителен.

Ядосан на себе си, той извади цигара.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Не. Няма на света диамант, за който може да се преувеличава. — Остави кутията в скута си. — Джед, мисля, че последните няколко седмици за теб бяха не по-малко трудни, отколкото за мен. Не бях си дала сметка за това, но…

— Обичам те, Дора.

Това я срази. Преди да успее да каже нещо, той се приближи до канапето и стисна ръката й така, че щеше да й счупи костите.

— По дяволите! Да не ми поискаш пак чаша вода? Ако не желаеш да ми отговориш веднага, ще почакам. Искам да ми дадеш само един шанс, за да ме обикнеш отново.

— Такава ли била работата? Затова ли бяха тези подаръци и телефонни обаждания? Ти подкопа позициите ми, докато бях на легло.

Той погледна към вплетените им ръце.

— Може и така да се каже.

Тя кимна с глава, изправи се и отиде до прозореца. „През пролетта в градината трябва да има лалета, помисли си Дора, и много нарциси.“

— Добре се справи — каза тихо тя. — Много добре се справи, Скимърхорн. Книгите решиха цялата работа. Как бих могла да устоя на пълен комплект от първото издание на „Ненси Дрю“? — Тя погледна към големия четвъртит диамант, който държеше в ръката си. — Ти се възползва от моята слабост, от романтичността и от алчността ми.

— Е, не съм чак толкова лоша партия. — С опънати до крайност нерви той се приближи до нея и докосна косата й с ръка. — Имам някои недостатъци, но съм пълен с пари.

— Някога това би могло да ми направи впечатление. Но сега съм материално осигурена, тъй като ще получа доста добра сума за това, че намерих картината на Моне. Имам други изисквания, Скимърхорн.

— Луд съм по теб.

— Така е по-добре.

— Ти си единствената жена, с която искам да прекарам живота си. — Той я целуна леко по извивката на рамото и по врата, а тя въздъхна. — Единствената жена, която съм обичал и искам да обичам.

— Е, това вече беше много добре.

— Мисля, че не мога да живея без теб, Дора.

Сълзите задавиха гърлото й.

— Най-после удари право в целта.

— Значи ли това, че можеш отново да се влюбиш в мен?

— Кое те кара да мислиш, че някога съм спирала да те обичам?

Ръката му върху косата й се сви в юмрук и тя примигна.

— А това за женитбата… Съгласна ли си?

Дора се усмихна. Не беше от най-романтичните предложения, но пък като нямаше по-добро…

— Трябва да сложим ленени пердета, Джед. Имам и една пейка от Чипъндейл, която е точно за пред камината.

Той я обърна към себе си, отмести косата й встрани и обгърна лицето й с двете си ръце. Достатъчно беше да я погледне в очите, и нервността му да изчезне.

— Деца?

— Три.

— Добро число. — Развълнуван, той опря чело в нейното. — Горе в спалнята има едно легло. Мисля, че е от времето на Джордж Трети.

— С четири колони и с балдахин?

— Можеш сама да провериш. Ще останеш ли при мен тази нощ?

Тя се засмя и го целуна.

— Надявах се да ме поканиш.