Нора Робъртс
Скрити богатства (20)

Деветнадесета глава

Дора не допускаше, че би могла да има фобия от болници. Беше млада и здрава, никога не беше оставала за дълго в някоя от тях, и то като пациент. Мисълта й за болниците бе свързана най-вече с родилни отделения, букети цветя и спретнати медицински сестри, които се плъзгат бързо по коридорите, обути в чорапи от креп — найлон.

Когато обаче застана пред отделението за реанимация, очаквайки да я извикат при госпожа Лайл, почувства, че в гърдите й сякаш беше заседнала буца. „Много е тихо“, каза си тя. Наистина беше тихо, защото смъртта изчакваше търпеливо зад стъклените врати и тънки завеси жертвата си. Дора чуваше приглушения шум на работещата апаратура и мониторите. Някъде от дъното на коридора се чу тих плач.

Изведнъж изпита остра нужда да запали цигара.

Шарън излезе от отделението и въпреки че имаше уморен вид, се усмихна, когато видя Дора.

— В съзнание е. Не мога да ви опиша колко се зарадвах, когато можах да си поговоря с нея.

— Радвам се. — Сломена едновременно от облекчението и от вината, които изпитваше, Дора стисна с две ръце ръката на младата жена. — Шарън, това са капитан Скимърхорн и лейтенант Чапмън.

— Здравейте. Разбрах, че искате да поговорите с леля Алис.

— Имаме разрешение от доктора и ви благодарим за съдействието — каза Брент.

— Ще направя всичко възможно, за да ви помогна да откриете човека, който стори това с леля ми. Тя ви очаква.

Джед видя безпокойството, с което Шарън погледна към вратата.

— Няма да й досаждаме.

— Зная. Дора ми каза, че ще бъдете внимателни с нея. Нали ще ме уведомите, ако научите нещо?

— Разбира се. — Дора я поведе към пейката. — В това време вие седнете. Вдигнете краката си да си отпочинат и се отпуснете.

— Разрешено ни е да останем при нея само петнадесет минути — каза тихо Джед, когато Дора се върна. — Трябва да следим часовника. Ти — добави той, като кимна с глава към Дора — няма да правиш нищо и няма да се обаждаш, ако не ти се разреши.

— Да, капитане.

Той не й обърна внимание и каза на Брент:

— По-добре беше тя да не влиза.

— Но не ние, а тя е виждала статуетката. А това би могло да означава нещо. — Той ги поведе покрай стаята на сестрите и тримата влязоха в една от малките стаички със завеси отпред.

Дора беше благодарна, че й бяха наредили да мълчи. Не би могла да се довери на гласа си. Елегантната и енергична жена, която помнеше, лежеше върху тясно легло. Очите й бяха затворени, а лицето — покрито със следи от рани. Боядисаната й в черно коса беше започнала да се прошарва, а на фона на ослепително белите превръзки лицето й имаше нездрав, жълтеникав цвят. Скулите изпъкваха рязко през тънката кожа, която изглеждаше така, като че ли щеше да се скъса при най-леко докосване.

— Госпожо Лайл? — Брент застана до леглото и я заговори тихо.

Когато тя примигна, Дора видя сините кръвоносни съдове върху клепачите й. Сигналът в монитора продължаваше своето монотонно звучене, докато жената се опитваше да фокусира погледа си.

— Да? — произнесе тя немощно и дрезгаво, сякаш някой беше посипал пясък върху гласните й струни, докато беше спала.

— Аз съм лейтенант Чапмън. В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса?

— Да.

Дора видя как Алис Лайл се опита да преглътне. Веднага излезе напред, взе чашата с вода и пъхна сламката между пресъхналите й устни.

— Благодаря ви. — Загледа се в Дора и се усмихна — Госпожице Конрой, колко мило от ваша страна, че ме посетихте.

Заповедта на Джед беше бързо забравена.

— Радвам се, че се чувствате по-добре. — Дора погали леко костеливата ръка на жената. — Съжалявам, че сте пострадала така.

— Казаха ми, че Мюриел е мъртва. — Уморените очи бавно се изпълниха със сълзи. — Много я обичах.

Под маската на спокойствието вината връхлетя Дора като вълна. Тя можеше да й устои, но не можеше да я пренебрегне напълно.

— Съжалявам. Полицията се надява, че ще й помогнете да намерят човека, който извърши това. — Извади една салфетка от кутията до леглото и леко избърса бузите на Алис Лайл.

— Искам да помогна. — Тя погледна към Брент. — Не можах да го видя, лейтенант. Аз… аз гледах филм по телевизията и ми се стори, че чувам стъпките на Мюриел. — Тя не издържа й се разплака, а пръстите й се вкопчиха в ръката на Дора. — Помислих си, че е застанала зад мен. След това като че ли нещо в главата ми експлодира.

— Госпожо Лайл — започна Брент, — спомняте ли си в деня, преди да ви нападнат да сте купувала от госпожица Конрой едно порцеланово куче?

— Да, за бебето на Шарън. То беше една подпора за врата — каза тя и обърна отново глава към Дора. — Безпокоя се, че Шарън не си почива достатъчно. Това напрежение…

— Тя е добре — увери я Дора.

— Госпожо Лайл — Джед пристъпи напред, — спомняте ли си нещо друго, свързано със статуетката?

— Не. — Тя се опита да се концентрира, но спомените минаваха през съзнанието й като облаци. — Беше много хубава. Мислех си, че това ще е кучето — пазач за бебето. Това ли е търсел? — Махна нетърпеливо с ръка. — Това ли е търсел? Малкото кученце? Мисля… Мисля, че го чух да вика за някакво куче, но сигурно така ми се е сторило.

Джед се наведе напред и се загледа в очите й. В тях се четеше паника, но той трябваше да направи още един опит.

— Какво ви се стори, че го чухте да вика, госпожо Лайл?

— „Къде е кучето?“ И изруга. Аз лежах там и не можех да се помръдна. Мислех, че съм получила удар и сънувам. Чувах как нещо се троши и някой вика нещо за някакво куче. След това сигурно съм припаднала. — Тя отново затвори очи, съвсем изтощена. — Не може да е убил Мюриел за едно малко порцеланово кученце.

 

 

— Но той точно това е направил — унило изрече Дора, когато спряха пред асансьора.

— Без съмнение. — Брент поправи очилата си и мушна ръце в джобовете. — Това обаче не е всичко. Куршумът, който е убил Мюриел, е от същия пистолет, с който е застрелян и Трейнор. — Той погледна към Джед. — Съвпада и с куршумите, които изчоплихме от мазилката в магазина.

— Значи се е върнал за нещо друго. — Джед се замисли, докато влизаше в асансьора. — Не е било кучето, или поне не е било само то. Имало е и нещо друго.

— Но статуетката не беше уникат и изобщо не беше ценна — каза Дора. — Дори нямаше подпис на майстора, който я е правил. Наддавах за нея само защото ми хареса.

— Ти си я купила на разпродажба? — Джед бавно запрехвърля различни варианти в ума си. — Къде?

— Във Вирджиния. Ходихме с Лия на покупки. Помниш ли? Върнах се точно в деня, в който ти се нанасяше.

— И на следващия ден си продала кучето. — Когато стигнаха до фоайето, той я хвана за ръката и я изведе от асансьора. — В магазина някой се опита да влезе с взлом, Алис Лайл беше нападната, а след това беше направен нов опит за нахлуване. Какво друго купи оттам, Дора?

— На разпродажбата ли? Много неща. — Когато излязоха навън, тя остави палтото си разкопчано, за да я лъхне студеният вятър. — В магазина имам опис.

— Имаше ли наддавания на разпродажбата? — попита Брент. — Имаше ли предмети, които идват от един търговец и от едно и също място?

— Разбира се. Понякога човек купува купчина боклуци, за да вземе един-единствен интересуващ го предмет. Това не е къщата „Сотби“. Повече прилича на базар, но се намериха няколко интересни неща.

— Какво купи точно преди да вземеш кучето и точно след това?

Тя се чувстваше изморена до смърт. Туптенето в слепоочията я предупреждаваше, че я очаква страхотно главоболие.

— За Бога, Скимърхорн, как бих могла да си спомня? Оттогава измина толкова време.

— Не ми ги пробутвай тези, Конрой! — В гласа му звънна познатата желязна нотка и Брент вдигна вежди. Беше я чувал и преди, когато Джед разпитваше някой заподозрян, не искащ да говори. — Знаеш всичко, което продаваш или купуваш, както и точната му цена, заедно с данъчната оценка. И така, какво купи преди кучето?

— Една купа за бръснене във формата на лебед — отговори троснато тя — от деветнадесети век. Струваше четиридесет и шест долара и седемдесет и пет цента. Не плащаш такса, когато купуваш, за да препродаваш.

— А след кучето?

— Една абстрактна картина в абаносова рамка. Ярки цветове — върху бяло платно. Беше подписана от Билингсли. Взех я за петдесет и два долара и седемдесети пет цента. — Тя млъкна внезапно и сложи ръка на устата си. — О, Господи!

— Точно в целта — каза Скимърхорн.

— Картина — прошепна тя ужасена. — Не е ставало дума за фотография. Той е искал картината.

— Хайде да отидем и да видим защо.

Дора пребледня като платно и хвана Джед за ръката.

— Дадох я на майна ми. — Започна да й се повдига. — Аз я дадох на майка ми, Джед…

 

 

— Обожавам неочакваните гости. — Трикси запърха с гъстите си мигли и хвана Джед и Брент под ръка. — Много се радвам, че отделихте от ценното си време, за да се отбиете.

— Мамо, имаме на разположение само пет минути — започна Дора.

— Глупости. — Трикси вече беше повела двамата мъже към стаята за гости. — Трябва да останете за обяд. Сигурна съм, че Карлота ще ни приготви нещо чудесно за ядене.

— Много любезно от ваша страна, госпожо Конрой, но…

— Трикси. — Тя се засмя игриво и потупа с пръст Джед по гърдите. — Аз съм госпожа Конрой само за непознатите и за инкасаторите.

— Трикси. — Брент се изчерви чак до врата. И през ум не му беше минавало, че може да флиртува с жена, достатъчно стара, за да му бъде майка. — Наистина нямаме много време.

— Точно бързането предизвиква язвите. Никой от моето семейство не е имал стомашни проблеми, освен скъпия чичо Уил, който прекара целия си живот в правене на пари, без изобщо да им се порадва. И какво друго можа да направи, освен да ги остави на мен? А ние с моето семейство, разбира се, им се порадвахме. Моля, моля, седнете. — Трикси посочи два фотьойла пред горящата камина и самата тя се курдиса върху едно канапе като кралица, която сяда на трона си. — Как е очарователната ви съпруга?

— Добре е. Много ни хареса партито, което дадохте онази вечер.

— Забавно беше, нали? — Очите й светнаха и тя сложи небрежно едната си ръка върху канапето. Като че ли беше една зряла Скарлет О’Хара, която забавлява любовника си в Тара. — Обожавам партитата. Айсидора, скъпа, позвъни за Карлота.

Предавайки се, Дора дръпна въжето на един старомоден звънец от лявата страна на камината.

— Мамо, отбих се само за да взема картината. Към нея… Към нея се проявява известен интерес.

— Картината? — Трикси енергично кръстоса крака, при което сините й копринени шалвари прошумоляха. — За коя картина говориш, скъпа?

— За абстрактната.

— О, да. — Тя се наведе към Джед. — Обикновено предпочитам по-традиционните стилове, но в тази творба има много дързост и замах. Сигурно ще ви хареса.

— Благодаря. — Той го прие като комплимент и смело се впусна да философства в тази насока. — Обичам абстрактния експресионизъм, например Полок с неговата сложна ритмика и начина, по който се нахвърля върху платното. Допада ми и енергията, а защо не и замахът на Де Кунинг.

Трикси беше очарована. Очите й искряха, въпреки че нямаше понятие за какво става дума.

А по лицето на Дора се четеше искрено изумление.

Джед леко се усмихна и скръсти ръце.

— Естествено не можем да подминем и Мъдъруел. Тези аскетични цветове и аморфни форми… Изумително! Неповторимо!

— Гений! Той е направо гений — съгласи се Трикси — и въодушевена, погледна към хола, откъдето чу познати стъпки. Карлота влезе с ръце на хълбоците, облечена в черен анцуг. Беше дребна, набита жена, приличаше на пън с ръце. Върху лицето й беше изписана досада.

— Какво искате?

— Ще пием чай, Карлота — нареди й Трикси с тон на абсолютна грандама. — За предпочитане — цейлонски.

Карлота огледа групата.

— Ще останат ли за обяд? — попита тя рязко с дрезгавия си, малко екзотичен глас.

— Не — каза Дора.

— Да — заяви едновременно с нея майка й. — Сложи и прибори за четирима души, ако обичаш.

— Тогава ще ядат риба тон. Това съм приготвила, и това ще ядат.

— Сигурна съм, че ще останат възхитени — каза Трикси и я отпрати с царствен жест.

— Тя е доста пряма — каза Дора и седна върху облегалката на фотьойла на Джед. Изглежда нямаше да се отърват от чая и рибата, но поне трябваше да съсредоточи вниманието на майка си върху това, за което бяха дошли. — А картината? Мислех, че ще я окачиш тук.

— Окачих я, но не се получи. Прекалено ярка е — заобяснява тя на Джед, когото вече смяташе за експерт в изобразителното изкуство. — В една гостна човек обича да се отпусне. Сложихме я в бърлогата на Куентин. Щяла да му действа стимулиращо.

— Ще отида да я взема.

— Изключително момиче е нашата Айсидора — каза Трикси, когато Дора изхвръкна навън. Тя се усмихна на Джед, но не се опита да прикрие съвсем, че същевременно го преценява. — Толкова блестяща, толкова амбициозна! И много умна, което показва, че се нуждае от човек със същите качества. Мисля, че жена, която сама върти бизнеса си, ще се справи също толкова успешно и с една къща и семейство. Нали така, скъпи Джед?

Той се почувства вкаран в капана.

— Предполагам, че каквото реши, това и ще направи.

— Без съмнение. Брент, нали съпругата ви работи и гледа три деца?

— Точно така. — Брент се ухили, като видя, че Джед не може да си намери място от притеснение. — Коства й много нерви, но се справя.

— А един самотен мъж след определена възраст… — Трикси погледна многозначително Джед, който едва се удържаше да не изцвили. — Той само би имал полза от такъв тандем. От приятелството на жената, от семейния уют. Бил ли сте някога женен, Джед?

— Не. — Той вече се чувстваше като удавник. За щастие в този миг Дора влезе с картината.

— Мамо, съжалявам, но мисля, че трябва да обядваш сама. Обадих се в магазина и им казах, че ще се забавя съвсем за малко. Имам един проблем, който трябва веднага да реша. Така че се налага да тръгваме.

— Но, скъпа…

— Ще дойдем друг път на обяд. — Тя се наведе да целуне Трикси по бузата. — Мисля, че имам нещо по-добро за бърлогата на татко. Нека някой от вас да намине към магазина и ще го обсъдим.

Трикси въздъхна, остави чашата си и се изправи.

— Щом се налага, вървете. Ще накарам Карлота да ви завие нещо за обяд.

— Не, недей.

Трикси потупа Дора по бузата:

— Настоявам. Ще отнеме съвсем малко време. — И тя изхвърча навън.

— Браво, Конрой, справи се. — Джед взе картината от ръцете й и започна да я разглежда внимателно.

— Като говорим за справяне — тя се обърна към него, без да скрива любопитството си, — какви бяха тези аморфни форми?

— Едно време имах приятелка, която беше художничка. Човек научава това-онова от гаджетата.

— Интересно какво ще научиш от мен.

 

 

— Не понасям риба тон — каза Дора с пълна уста, докато Джед сваляше рамката от платното.

— Харесаха ми твърдо сварените яйца с туршия. — Брент довърши втория си сандвич и изпусна доволна въздишка.

Решиха да работят в апартамента на Дора, вместо в магазина, защото имаше повече място и никой не би могъл да ги види. И тримата си мълчаха за това, че Брент не беше настоял да отнесе платното в полицията или поне да уведоми началника си за събраната информация.

От само себе си се разбираше, че Брент продължава да счита Джед за своя капитан.

— В рамката няма нищо. — Въпреки това Джед я остави внимателно настрана. — Няма нищо, поне на пръв поглед. Ще я дадем на момчетата от лабораторията да я огледат.

— Не може да се е интересувал от самата картина. — Дора прокара рибата с чаша диетична пепси-кола. — Художникът е неизвестен. Проверих още на другия ден, след като я купих, за да не би да съм попаднала случайно на някой шедьовър.

Джед замислено огледа картината от двете страни.

— Платното е опънато върху шперплат. Дай ми някакъв инструмент, за да го извадя, Конрой.

— Мислиш ли, че може да има скрито нещо отдолу? — Тя говореше от кухнята, докато ровеше из чекмеджетата. — Пратка наркотици… не, нещо по-добро — диаманти. — Тя донесе една отвертка. — Може би рубини. Сега те са по-ценни.

— Опитай се да мислиш по-реалистично — посъветва я Джед и се захвана на работа.

— Защо да не са скъпоценни камъни? — настояваше тя. — Трябва да е нещо, за което си струва да се убива, а това обикновено са парите.

— Престани да ми дишаш във врата. — Джед я избута с лакът, преди да забие отвертката в шперплата.

— Картината е моя — припомни му тя. — Имам разписка за покупката.

— И тук няма нищо — каза Джед, след като извади шперплатовата дъска.

Дора го погледна предизвикателно.

— Но можеше и да има.

Без да й обръща повече внимание, той потупа с ръка вътрешната страна на платното.

— Странно. Обратната страна на това платно е много по-стара от лицето. — Дора се наведе, за да го разгледа по отблизо. — Въпреки че Билингсли може да е рисувал върху старо платно, за да спести пари.

— Да. Понякога се рисува върху картини, за да бъдат прекарани контрабандно през митницата.

— Мислиш, че под рисунката се крие картина на стар майстор? — Развеселена, Дора поклати глава. — Сега пък ти не мислиш реалистично.

Джед я погледна с такова пренебрежение, сякаш беше бръмчаща муха по тавана.

— Трябва да махнем горния пласт боя, за да видим какво има отдолу.

— Я чакай, Скимърхорн, аз съм платила за нея. Няма да ти позволя да я унищожиш, само за да задоволиш полицейския си инстинкт.

— Колко искаш? — В погледа му се четеше нетърпение и презрение.

Тя скръсти доволна ръце на гърдите си.

— Петдесет и два долара и седемдесет и пет цента.

Той изсумтя, извади портфейла си и отброи парите.

Дора ги прие, издувайки доволно бузата си с език.

— Трябва да включа горницата и моята печалба — каза тя делово. — Нека бъдат осемдесет, и смятай сделката за сключена.

— Боже Господи! — Той отброи още банкноти върху дланта й. — Ама че си алчна.

— Само практична — поправи го тя и го целуна по бузата, за да оформят окончателно сделката. — В склада имам нещо, което ще свърши работа. — Тя мушна парите в джоба си и слезе долу.

— Тя те накара да й платиш! — ахна, изпълнен с възхищение, Брент и се облегна назад във фотьойла си. — Изкара двадесет и седем долара печалба от сделката. Мислех, че се шегува.

— Когато става въпрос за пари, Дора никога не се майтапи. — Джед запали цигара и се загледа в картината така, като че ли се опитваше да проникне през петната червена и синя боя. — Душата й е нежна, но има манталитет на разбойник.

— Хей! — Дора ритна вратата с крак. — Помогнете, ръцете ми са заети. — Когато Джед отвори, тя едва крепеше пред себе си една покривка, бутилка и няколко парцала. — Няма ли да е по-добре, ако извикаме специалист? Може да й се направи рентгенова снимка.

— Засега няма да включваме и други хора. — Той остави парцалите на пода и взе бутилката. — Какво има вътре?

— Разтворител. Използвам го, когато някой идиот реши да боядисва уникат. — Тя коленичи и започна да навива килима. — Трябва да се пипа много внимателно. Помогнете ми да събера килима.

Брент веднага коленичи до нея и се ухили, когато видя как Джед се намръщи, проследил къде е съсредоточен погледът му. Той клекна и разстла покривката върху паркета.

— Дай на мен, правила съм го и друг път — обясни тя. — Някакъв простак беше боядисал този великолепен бюфет, за да подхождал на цветовете в трапезарията му. Отне ми страшно много време, за да го докарам до първоначалния му вид. — Тя приклекна и издуха косата от очите си. — Искаш ли да опитам?

— Аз си платих за това право — припомни й Джед.

— Просто предложих да ти помогна. — Тя му подаде един парцал. — Съветвам те да почнеш от ъгъла, в случай, че я повредиш.

— Няма да я повредя. — Но когато коленичи до нея, той наистина започна от ъгъла. Навлажни парцала и с бавни кръгови движения започна да изтрива подписа.

— Бай-бай, Билингсли — прошепна Дора.

— Затваряй си устата, Конрой. — Джед отново навлажни парцала и леко започна да премахва бялата боя, която служеше за основа. — Отдолу има нещо.

— Майтапиш се. — Но гласът на Дора я издаде, че е развълнувана. Тя застана по-близо до Джед. — Какво има? Дай да видя. — Опита се да надникне през рамото му, но получи един лакът в ребрата. — По дяволите, Скимърхорн, просто исках да погледна.

— Разкарай се. — Мускулите на лицето му се стегнаха, когато внимателно изтри още малко от пласта бяла боя. — Искал е да му излезе без пари — промърмори той. — Кучият му син!

— Какво? — Този път Дора не му позволи да я отблъсне и се наведе над него, за да види по-добре.

— Моне — прошепна тя със страхопочитание, като че ли се намираше в църква. — Клод Моне. Господи, купила съм картина на Моне за петдесет и два долара и седемдесет и пет цента!

— После аз купих картината — припомни й Джед. — За осемдесет долара.

— Деца — Брент ги потупа по гърбовете, — не съм голям познавач на живописта, но дори и аз зная кой е Моне. Не мислех, че ще се намери някой, който би си позволил да нарисува тези абстрактни мацаници върху оригинала.

— Освен ако е искал да я прекара контрабандно — отбеляза Джед.

— Точно така. Ще проверя дали през последните няколко месеца е имало кражби на картини, и по-специално на Клод Моне.

— Може да е от частна колекция. — Дора приближи пръста си до подписа на Моне, но не го докосна. — Не изтривай повече, Джед. Може да я повредиш.

Тя беше права. Джед потисна нетърпението си и остави парцала настрана.

— Познавам една реставраторка. Вероятно ще може да се справи, при това със сигурност ще си държи езика зад зъбите.

— Старото ти гадже ли? — попита заядливо Дора.

— Тя не е стара. — Той прокара ръка по косата на Дора и погледна към Брент.

— Ще трябва да кажеш на Голдмън.

— Вече няма как.

Джед погледна подписа върху тъмнозеления фон.

— Не мога да го искам от теб, затова ще отида аз.

— Колко време ще ти е необходимо? — попита Брент.

— Достатъчно, за да огледам онази къща за разпродажби във Вирджиния и да открия дирите им.

Брент кимна и си взе палтото.

— Е, аз да тръгвам по моите задачи. Имам достатъчно работа с проверките около Ди Карло. От нюйоркската полиция съобщиха, че не е бил в апартамента си от няколко дни. Ще ми направиш голяма услуга, ако успееш да разбереш каква връзка може да има между порцелановото куче и картината. Дръж ме в течение.

— Непременно.

— И се пази. Довиждане, Дора.

— До скоро, Брент. — Тя не стана да го изпрати. — Той ти възложи доста отговорна задача, нали, Джед?

— Не мога да се оплача.

— Значи ще трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да я изпълним.

— Да я изпълним? — Той я хвана за ръката, докато се изправяше. — Не си спомням да е ставало дума за двамата.

— Тогава паметта те лъже. Защо не се обадиш на онази твоя приятелка — художничката, и да запазиш две места в самолета за Вирджиния? Ще бъда готова след десет минути.

— Няма жена, която би могла да си стегне багажа за десет минути.

— Скимърхорн — каза тя, като се отправяше към спалнята, — откакто се помня, непрекъснато съм на път. Никой не се приготвя така светкавично, както един актьор, който бърза за галапредставление.

— Не искам да идваш с мен, може да е опасно.

— Добре. Сама ще си запазя място в самолета.

— По дяволите, ти наистина си една голяма досадница!

— И други са ми го казвали. О, и гледай да вземеш билети за първа класа. Обичам да пътувам в комфортна обстановка.

 

 

Уайнсеп почука леко на вратата в кабинета на Финли. Знаеше, че босът му току-що беше приключил един четиридесетминутен делови разговор и не беше сигурен в какво настроение ще го завари. Надникна предпазливо през вратата и се огледа. Финли стоеше пред прозореца с ръце на гърба.

— Сър?

— Абел, хубав ден, нали? — произнесе Финли, без да променя стойката си.

Уайнсеп се поуспокои.

— Да, сър.

— Аз съм щастлив човек, Абел. Постигнал съм всичко със собствените си ръце. Колко от хората там долу могат да кажат, че харесват работата си? Колко от тях се връщат вкъщи, доволни от това, което са свършили? А аз обичам работата си и добре се справям с нея. — Той се обърна и се усмихна. — Какво има?

— Приготвих досието на Айсидора Конрой.

— Чудесно. — Той даде на Уайнсеп знак да се приближи. — Много те ценя, Абел. — Взе папката и стисна костеливото рамо на мъжа. — Да, много те ценя и искам да ти го докажа.

Финли отвори най-горното чекмедже на бюрото си, извади оттам една кутия, облицована с кадифе и му я подаде.

Развълнуван, Уайнсеп отвори кутията.

— О, господин Финли! — каза той със сподавен глас. Нямаше представа какво беше това, което вижда в кутията. Приличаше на лъжица — широка и с къса дръжка, във формата на орел.

— Радвам се, че си доволен. Избрах я от собствената си колекция. Помислих, че оловото е най-подходящият метал за теб. И е здраво и трайно, въпреки че често го подценяват.

— Сър, просто нямам думи. Благодаря ви.

— Няма защо — прекъсна го Финли. — Това е само символ на моята признателност. — Той потупа с пръст устната си. — Ти ми служиш добре, Абел. И знаеш добре, че награждавам предаността и наказвам безкомпромисно предателството. До един час не ме свързвай с никого.

— Да, сър. Още веднъж ви благодаря.

Но вече забравил за съществуването му, Финли отвори папката и се съсредоточи върху досието на Айсидора Конрой.