Нора Робъртс
Скрити богатства (11)

Десета глава

В масивната камина гореше добре стъкнат огън. Пламъците хвърляха игриви отблясъци върху ориенталския килим и върху стените, облицовани с копринена дамаска. В тежките кристални чаши меко искреше отлежал вермут. Звучеше етюд от Шопен в изпълнение на Ван Клайбърн. Възрастен иконом дискретно поднасяше вкусни ордьоври върху грузински сребърни подноси. В подобни стаи Джед беше прекарал детството си — пълни с всевъзможни антики, белег за голямо богатство. Но точно в тази стая той никога не беше заплашван, унижаван или пренебрегван. И въпреки това тя болезнено му напомняше за отдавна отминалите години.

Джед стана от ужасно неудобното кресло стил „Людвик XIV“ и мина в предната част на салона за гости. Във вечерното си облекло изглеждаше съвсем като наследник на клана Бестър-Скимърхорн. Само очите му, в които се отразяваха пламъците от камината, показваха, че следваше и други пътеки в живота си и водеше някаква своя, вътрешна борба. От всичките му роднини баба му Онория беше единствената, към която още от малък изпитваше топли чувства.

На два пъти Джед директно беше отказал на Онория да я заведе на зимния бал. Но тя изобщо не бе обърнала внимание на отказите му и с много хитрост и постоянства бе успяла да го вкара във вечерния му костюм.

— Подранил си, Джедидиа. — Възрастната жена стоеше на вратата на салона. По устните й все още запазили някаква странна чувственост, играеше самодоволна усмивка. Онория правеше разлика между това да спечели игра на бридж и битка между характери.

— Бабо — Джед прекоси салона и й целуна ръка. Знаеше, че тя очаква това, а и самият той нямаше нищо против, — изглеждаш чудесно! — Това беше самата истина и тя го знаеше. Широката й дреха в кралскосиньо беше в хармония с очите и подчертаваше царствената й осанка. Диаманти блещукаха върху шията, ушите и ръцете й. Онория обичаше скъпоценните камъни, защото си ги беше спечелила, а и защото бе убедена, че те карат хората да я заглеждат.

— Налей ми едно питие — нареди му тя. В произношението й все още се долавяше бостънският й акцент. — Тъкмо ще имаме малко време да ми разкажеш как живееш.

— О, за това наистина ще ни трябва съвсем кратко време — каза той и отиде до бара.

Спомни си как преди двайсет години го беше хванала тайно да бърка в този бар. Тогава за наказание го накара да пие уиски направо от шишето, като го наблюдаваше със стоманен поглед как се дави. След това, когато му стана ужасно лошо, тя държеше главата му и му говореше: „Когато пораснеш достатъчно, за да можеш да пиеш като мъж, Джедидиа, можем да си позволяваме по някой и друг коктейл с теб. Но дотогава не се докосвай до неща, които са за възрастни.“

— Шери ли, бабо? — попита усмихнат той.

— Защо ми предлагаш това бабешко питие, след като има толкова хубаво уиски? — Тя прошумоля с копринените си дрехи и седна близо до камината. — Кога ще ми покажеш бордея, в който се премести?

— Когато пожелаеш. Трябва да ти кажа обаче, че съвсем не е бордей.

Тя изсумтя и отпи от тежката кристална чаша.

— Някакъв разнебитен апартамент, и то над вехтошарски магазин… А си имаше толкова хубава къща!

— Имах мавзолей с двайсет стаи, който ненавиждах. — Той знаеше, че няма да мине без тази словесна престрелка. Беше наследил от баба си упоритостта, която го бе направила и добър полицай. Не седна, а се подиря на камината. — Винаги съм я мразел.

— Но това е само една къща от тухли и дърво — възкликна тя, без да му обръща внимание. — Да се мразят неодушевени предмети е напразно изразходвана енергия. Освен това винаги можеш да живееш и тук. Както впрочем, си живял.

— Знам. — Вече бяха говорили за това. За да я успокои, той се усмихна и каза: — Не исках да преча на сексуалния ти живот.

Но това изобщо не я смути.

— Не ме будалкай, Джедидиа! Много добре знаеш, че ако се беше настанил в източното крило, изобщо нямаше да ми пречиш. Освен това винаги съм уважавала твоята независимост. — Но тя не продължи спора, защото бе усетила някаква неуловима промяна в него от момента, когато се бяха видели за последен път. — Кога мислиш да се върнеш отново на работа?

Той се поколеба за миг.

— Нямам такова намерение.

— Разочароваш ме, Джедидиа. По-лошото е, че разочароваш и себе си. — Тя се изправи царствено. — Вземи ми наметката. Време е да тръгваме.

 

 

Дора обожаваше партитата. Един от любимите й начини да се възнагради за изнурителния работен ден беше да се наконти и да прекара вечерта сред хора. Нямаше значение дали изобщо познаваше някой, щом като имаше тълпа, студено шампанско, музика и интересни неща за ядене.

Оказа се, че тя познава твърде много от поканените на зимния бал. Някои й бяха приятели, други — клиенти, а трети — покровители на семейния театър. Тя се забавляваше, като спираше от група на група да си побъбри. Макар че беше рискувала да облече дълга бяла рокля с гол гръб, не й беше студено, защото помещението се беше затоплило от телата на хората.

— Дора, скъпа, изглеждаш фантастично! — Ешли Дрейнър се спусна насреща й. Тази жена беше майстор — катерач по социалната стълбица. Съвсем наскоро бе сменила и втория си съпруг. Дора не я включваше в кръга на истинските си приятели и затова й отговори само с лека въздушна целувка.

— Блестяща си, Ешли.

— Много любезно от твоя страна да ми го кажеш, въпреки че имам твърде уморен вид. Веднага след първи януари отивам за една седмица в Грийн Дор. Новогодишните празници са толкова изморителни…

— Един Господ знае как оцеляваме след тях — каза Дора и лапна голяма пълнена маслина. — Мислех, че ще бъдеш в Аспен.

— Следващата седмица. — Ешли махна с ръка на друга двойка. — Каква ужасна рокля! — прошепна тя, без да престава да се усмихва. — Прилича ми на пълнена чушка.

Дора се засмя. Сравнението беше убийствено точно. Ето затова я понасяше.

— Сама ли си дошла?

— Не, разбира се — Ешли огледа тълпата. — Кавалер ми е онзи дангалак с дългата коса.

И това сравнение беше сполучливо.

— Я виж ти…

— Художник! — прошепна й Ешли. — Реших да му бъда спонсор. Като си говорим за мъжете в живота ни, чух, че Ендрю вече не работи при теб.

На Дора й стана забавно, като си помисли, че Ендрю, а по-вероятно майка му, бяха изопачили фактите.

— Да кажем, че си търся някой по-стабилен, който да ме предпазва от данъчните агенти.

— А как върви работата в магазинчето ти?

— От време на време успяваме да продадем по някоя дрънкулка.

— М-м-м, да. — Докато чековете за издръжката й пристигаха навреме, Ешли не се интересуваше много-много от финансовите въпроси. — Защо не дойде на Бъдни вечер у Барджърманс?

— Бях… бях неочаквано възпрепятствана.

— Надявам се, че си е струвало — каза Ешли и силно стисна ръката на Дора. — Я гледай! — Гласът й премина в поверителен шепот: — Самата грандама. Рядко се появява тук.

— Коя? — Изпълнена с любопитство, Дора изпъна врат. Но не чу по-нататъшните възклицания на Ешли, защото видя Джед. — Е. това се казва изненада — прошепна тя. — Извини ме, Ешли. Трябва да се видя с един човек в смокинг.

„Наистина изглежда страхотно!“, помисли си тя, докато заобикаляше салона, за да го приближи в гръб. Изчака, докато той вземаше две чаши с шампанско. — Разбирам — каза тя зад гърба му. — Сигурно си се върнал на работа в полицията и сега си инкогнито.

Тя го чу да ругае тихичко, докато се обръщаше.

— В момента с какъв случай се занимаваш? Преследваш някакъв международен крадец на скъпоценни камъни? Или си по дирите на прочута банда крадци?

— Конрой, ти изглежда си навсякъде!

— Имам покана. — Тя потупа вечерната си чантичка. — А ти, ченге?

— Боже, не стига, че изобщо съм тук…

— Джедидиа! — Властният глас на Онория пресече по-нататъшните му оплаквания. — Да не си забравил и малкото добри обноски, на които съм те учила? Представи ми приятелката си!

— Баба? — Дора се разсмя невярващо и пое изящната ръка на Онория. — Истина ли е? Щастлива съм да се запозная с вас, госпожо Скимърхорн, въпреки че това проваля теорията ми. А тя е, че Джед е израснал в семейство на грубияни.

— Рядко се появява в общество, липсва му финес. — Онория заразглежда младата жена с нарастващ интерес.

— Името ми е госпожа Роджърс, скъпа. За кратко бях омъжена за Уолтър Скимърхорн, но веднага, щом това стана възможно, поправих грешката си.

— Казвам се Дора Конрой и съм хазайката на Джед.

— О! — В краткото възклицание се таеше цяла гама от подтекст. — И как намирате внука ми като наемател?

— Не може много да се разчита на темперамента му — Дора стрелна с поглед Джед, доволна от гневните пламъчета в очите му, — но не е разхвърлян и не е скандалджия.

— Радвам се да чуя това. Като по-млад в живота му имаше периоди, когато си мислех, че му е нужен тъмничар.

— Тогава сигурно сте доволна, че е избрал правия път.

— Много се гордея с него. Той е първият и единствен от рода Скимърхорн, който постигна нещо.

— Бабо — Джед много настойчиво я хвана под ръка, — ела да ти взема малко ордьовър.

— Мога да се обслужа и сама. — Тя отдръпна ръката си още по-настойчиво. — Освен това има няколко души, с които искам да си поговоря. Потанцувай с младата дама, Джедидиа.

— Така де, Джедидиа — каза Дора, когато Онория величествено се отдалечи, — потанцувай с младата дама.

— Иди да тормозиш някой друг — отвърна й той и се насочи към бара. Трябваше му нещо по-силно от шампанско.

— Баба ти те наблюдава, приятелче. — Дора го дръпна за ръкава. — Обзалагам се, че ако не ме заведеш на дансинга и не си очарователен, след това ще ти чете конско.

Джед остави шампанското и я хвана за ръката. Тя реши да не прави гримаси, въпреки че пръстите му я стискаха прекалено силно.

— Нямаш ли си тук някой приятел, за Бога!

— Не виждам мъже — каза Дора, доволна, че Джед пусна ръката й, за да я покани на танц. — Ако питаш дали имам някаква среща, отговорът е „не“. Обикновено избягвам да си правя срещи по партитата.

— Защо?

— За да не се притеснявам дали другият не скучае. Предпочитам аз да се забавлявам.

Оркестърът изпълняваше аранжимент на „Здрач“.

— Добър танцьор си, Скимърхорн. В джоба си слагаш Ендрю.

— Много благодаря.

— Е, щеше да е по-добре, ако гледаше в мен, вместо да зяпаш другите двойки, но ще го преживея.

Когато той сведе очи към нея, тя му се усмихна.

— Как си, забавляваш ли се?

— Мразя тези неща. — „Срамота, направо срамота“, помисли си той, усещайки как тя откликва невероятно точно на всяко негово движение. — Но на теб сигурно ти харесва.

— О, да. Това щеше да важи и за теб, ако възприемаше нещата такива, каквито са.

— А какви са?

— Ами… Партито например е една възможност да се изфукаш. — Тя докосна игриво с пръст косата му. — Аз ужасно обичам да се фукам.

— Вече имах възможност да се уверя.

— Страшно си проницателен. Сигурно затова си станал полицейски капитан.

Той плъзна ръка по голия й гръб.

— Случвало ли ти се е да излизаш някоя вечер, без да се наконтиш?

— Никога, когато бих могла да избегна това. Ти не обичаш ли да се обличаш добре?

— Не виждам смисъл в това.

Парчето свърши и оркестърът подхвана друга мелодия. Но Джед беше забравил, че не иска да танцува с нея.

Онория мина плавно край тях в обятията на достолепен господин с прошарени мустаци.

— Изглеждате чудесно, Конрой.

— Господи! — Тя широко отвори очи: — Усещаш ли как бие сърцето ми?

— Ако искам да усетя сърцето ти, ще го направя насаме.

— Заради баба си ли се правиш на чаровник?

Той отново сведе очи към нея и също се усмихна.

— Тя те хареса.

— Аз съм лесна за харесване.

— Не, не си. Ти си една досадница. — Ръката му се плъзгаше нагоре-надолу по голия й гръб. — И при това много секси.

— Да не би най-после да започвам да ти действам, Джед? — Когато прокара пръсти по врата му, и нейното сърце започна да бие по-ускорено.

— Може би. — Той постави на изпитание нервите и на двамата, като наведе глава и леко докосна с устните си нейните.

— Напълно съм сигурна — поправи го тя. Почувства как конвулсиите в слабините й зачестиха. Не обръщаше внимание на любопитните погледи, отправени към тях, и задържа устните си на сантиметър от неговите. — Тази вечер бихме могли да се върнем вкъщи, да разкъсаме дрехите си и да скочим в леглото, за да се освободим малко от това напрежение.

— Интересна възможност, Конрой, но ти като че ли поставяш някакво условие.

— Условието — каза тя, като се опитваше да се усмихне — е, че преди това би трябвало да станем приятели.

— Откъде знаеш, че искам да ти бъда приятел?

— Сам няма да ти е лесно. — Тя докосна с ръка бузата му, отчасти от състрадание и отчасти, за да го извади от унеса. — Мога да ти бъда добър приятел. Мисля, че имаш нужда от такъв.

Въпреки отчаяната му съпротива, бе засегнала някаква струна в него.

— Кое ти дава основание да мислиш така?

— Защото всеки има нужда от приятел. Защото е трудно да бъдеш сам, като теб, сред стая, пълна с хора.

След голяма вътрешна борба той опря челото си в нейното.

— Дявол да го вземе, Дора, не искам да се обвързвам с теб! Не искам да се обвързвам…

— … с никого и с нищо — довърши мисълта му тя. — Когато го погледна в очите, сърцето й се сви от мъка. — Но ти не си мъртъв — прошепна тя.

— Почти съм. — Той се овладя. — Искам да пийна нещо.

Тя го последва до бара и си поръча шампанско, а той — уиски.

— Виж какво. — Гласът му отново стана небрежен.

— Хайде да опитаме нещо ново. Няма да се заяждам с теб, и ти — с мен. Няма да ти правя намеци и остроумни забележки.

Той разклати леда в чашата си и продължи да я гледа.

— Какво ще правим тогава?

— Ще се държим приятелски и ще се забавляваме. — Когато той повдигна вежди, тя го хвана под ръка.

— Добре. Аз ще се забавлявам и те съветвам и ти да опиташ същото. Гладен ли си?

— Може и да съм.

— Хайде да видим какво има на бюфета. Ако си с чиния в ръка, никоя от жените, които те изяждат с поглед, няма да може да танцува с теб.

— Никой не ме гледа — каза той, но я последва.

— Гледат те. И аз бих го правила, ако не те познавах. — Тя се поколеба между сьомгата и пълнените гъби. Накрая реши да си вземе и от двете. — Не си спомням да съм те виждала на зимните балове, а през последните три години не съм пропускала нито един.

Джед си взе парченце сирене и не каза нищо.

— Не обичаш много да говориш. — Тя с усмивка напълни отново чинията си и му предложи да си я поделят. — Ще ти помогна. Аз ще казвам нещо, а ти ще се правиш на развеселен, на отегчен, на заинтересуван… и ще ми отговаряш нещо, каквото и да е. Готов ли си?

— Ужасна бъбрица си, Конрой.

— Добре. Много добре като начало. — Тя избра едно дебело парче баница със спанак. — Кажи ми дали баба ти е същата Онория Роджърс, която на разпродажбата на заложната къща „Кристи“ преди няколко месеца купи емайлиран свещник във формата на слон от династията Цин?

— Не съм чувал нищо за слонове, но баба ми е единствената Онория Роджърс, която познавам.

— Страхотна работа, поне така изглеждаше в каталога. Не можах да отида в Ню Йорк на разпродажбата, но направих две наддавания по телефона. Е, не съм се борила за китайския свещник, не е по джоба ми. Много бих искала да го видя някой ден.

— Ако се опитваш да си изпросиш покана, трябва да разговаряш с нея.

— Нали просто си бъбрим, Скимърхорн? Опитай от това — каза му тя с пълна уста и взе още баница. — Невероятно е. — Преди да успее да откаже или да приеме, тя му напъха едно парче в устата. — Добро е, нали?

— Не обичам спанак. — Той направи кисела физиономия и прокара баницата със солидна глътка уиски.

— И аз бях същата, но баща ми ме научи, като ми пееше песента за „Моряка Попай“. Бях само на двадесет години — каза сериозно Дора — и бях наивна. — Той се захили и тя вдигна чашата си: — Наздраве! Когато се засмееш, изглеждаш много добре.

— Дора, скъпа… — Ешли се примъкна към бара с младия художник под ръка. — Как успяваш да си останеш толкова стройна, като ядеш толкова много?

— Сключила съм малко споразумение със сатаната.

Ешли избухна в кръшен смях и хвърли на Джед поглед, който Дора със сигурност определи като покана за флирт.

— Айсидора Конрой, Хийтклиф. — Тя представи любовника си така, като че ли е най-расовият жребец на някоя конеферма. — Открих го в чудната малка галерия на Южната улица.

— О-о? — Дора не си направи труда да припомни на Ешли, че и нейният магазин се намира на същата улица. — Винаги съм искала да открия нещо като Христофор Колумб или Индиана Джоунс. — Хийтклиф я погледа с недоумение и тя го съжали. Прехвърли чинията си на Джед и подаде ръка: — Ешли ми каза, че сте художник.

— Аз, аз съм…

— В работите му има много чувственост. — Ешли погали Хийтклиф по ръката, сякаш беше любимото й кученце. — Трябва да ги видиш някой път.

— Непременно.

— Ти май не ни запозна със своя придружител.

— Нямам придружител. Не смяташ ли, че тази дума звучи малко странно? Като че ли човек се нуждае от някой, защото не знае накъде да върви. Лично аз се ориентирам много добре в посоките.

— Дора — Ешли отново избухна в звучен смях, — толкова си умна!

— Само полу — промърмори Джед.

Дора изобщо не му обърна внимание.

— Джед Скимърхорн, Ешли Дрейнър и Хийтклиф.

— О, познавам капитан Скимърхорн. — Ешли му подаде ръка и изчака, докато той тикна чинията обратно в ръцете на Дора. — Бих казала, неуловимия капитан Скимърхорн. — Пръстите й се плъзнаха по ръката му. — Толкова рядко успяваме да ви изкушим да посетите нашите малки сбирки.

— Малките сбирки не ме изкушават.

Ешли се подсмихна загадъчно.

— Аз също предпочитам по-дългите и изнурителни работи. Откъде се познавате?

Дора светкавично се намеси, за да спести на Ешли някоя язвителна забележка от Джед.

— Двамата имаме една и съща страст — каза тя и нарочно отпи бавно от чашата си с шампанско. — Колекционираме игленици.

В очите на Ешли се появи объркване.

— Ама…

— Джед има най-невероятната колекция от игленици. Запознахме се на една разпродажба. И двамата искахме да купим един игленик от викторианската епоха. Беше от син сатен и дантела във формата на сърце, заедно с иглите. — Тя леко въздъхна и премрежи поглед.

— Вие колекционирате… игленици? — обърна се Ешли към Джед.

— От дете. Луд съм по тях.

— Все така ме дразни. — Дора хвърли на Джед интимен поглед над ръба на чашата си. — Непрекъснато ми тика под носа един игленик във формата на конско копито, макар да знае, че бих направила всичко, абсолютно всичко, за да го имам.

— Можем да преговаряме… — Той бавно прокара пръст надолу по шията й.

— Фантастично — измърмори Ешли, чудейки се накъде да гледа и какво да каже.

— Да, така е — съгласи се Дора. — А, ето Магда и Карл. Моля да ни извините. Трябва да се видим и с тях.

— Игленици, а? — прошепна ядосано в ухото й Джед, когато се изгубиха в тълпата. — Защо не й каза истината?

— От къде на къде?

Той се замисли.

— За да не усложняваш нещата.

— Истината е много отегчителна. Освен това, ако тя разбереше, че живееш в съседната стая, щеше да започне да се мъкне у дома с надеждата да те прелъсти. Нали не го искаш?

Той сви устни в размисъл и погледна през рамо към Ешли.

— Абе…

— Ако изгаряш от желание да те използва и после да те захвърли, пробвай се — подкачи го Дора. — Виждам там баба ти. Няма ли да отидеш при нея?

— Няма, ако започнеш да й досаждаш с приказки за свещници.

Тя нямаше точно такива намерения.

— Сигурно те е страх, че ще те накара отново да танцуваш с мен. Знаеш ли какво, аз наистина ще отида да поговоря с Магда и Карл. А ти, ако желаеш, може да ми се обадиш по-късно.

Той я хвана за ръката, намръщи се и я пусна.

— Я стой тук.

— Каква очарователно поднесена покана. Защо?

— Защото ако трябва да кисна тук още два часа, по-добре ще да е да съм с теб.

— Говориш толкова поетично… Как бих могла да ти устоя? Хайде да отидем да видим дали баба ти не иска да похапне нещо. Обещавам да не засягам темата за свещниците, освен ако не се наложи.

Една ръка приятелски тупна Джед по рамото и той се извърна.

— Господин комисар — каза с възможно най-неутралния тон в гласа си.

— Радвам се да те видя. — Полицейският комисар Джеймс Райкър хвърли на Джед кратък, но изпитателен поглед и очевидно остана доволен от това, което видя, защото на слабото му, загоряло лице се появи усмивка. — Виждам, че поддържаш формата.

— Да, сър.

— Струва ми се, че отпуската ти продължи прекалено дълго. Как прекара коледните празници?

— Добре. — Райкър продължаваше да гледа към Дора и Джед беше принуден да му я представи. — Комисар Райкър, Дора Конрой.

— Здравейте.

Тъй като и двете й ръце бяха заети, вместо да му подаде ръка, Дора го дари с очарователна усмивка и с комплимент.

— Значи вие отговаряте за реда и спокойствието във Филаделфия.

— Аз отговарям за това такива мъже като Джед да продължават да работят в полицията.

Райкър може би не усети как Джед се стегна, но тя го долови и незабелязано смени темата.

— Предполагам, че се занимавате най-вече с административна дейност.

— Така е.

— Не ви ли липсва оперативната работа? — Тя се усмихна и подаде на Джед празната си чаша. — В романите ченгетата винаги тъгуват по нея.

— Всъщност и с мен е така от време на време.

— Питам, защото имам един много кръвожаден племенник, който се интересува от тези неща. Раняван ли сте някога?

Въпросът беше стъписващ, но Райкър умееше да се владее.

— Не, съжалявам.

— Няма значение, ще излъжа хлапето.

— Моля за извинение, госпожице Конрой, но ще ви отнема Джед за минутка. Кметът иска да поговори с него.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, комисар Райкър.

— Удоволствието беше мое. Няма да задържам много Джед.

Като видя, че няма накъде да мърда, Джед й подаде обратно чашата.

— Извинявай.

„Това сто на сто няма да му хареса“, помисли си Дора, докато го гледаше как се отдалечава. Походката му не изразяваше нищо, но тя беше сигурна, че Джед предпочиташе в този миг да го пратят на разстрел. Когато се върна, беше стиснал устни до побеляване. Стори й се, че не беше на себе си от гняв и се зачуди как да го разсее от мрачното настроение, което го бе налегнало след разговора с комисаря и кмета.

„Трябва да го развеселя — каза си тя и напълни отново чашата с шампанско. — А може би ефектът ще е по-добър, ако го ядосам? За това поне няма да са нужни много усилия.“

— Мисля, че организаторите трябва повече да внимават кого пускат на тези балове.

Дора веднага позна чий беше този сух и строг глас. Усмихна се и се обърна.

— Госпожо Доуд, Ендрю? Каква изненада…

— Ендрю, донеси ми чаша сода — гневно изсумтя майка му.

— Веднага, мамо.

Огромната матрона наклони обвитото си в черен сатен туловище толкова близо към Дора, че тя видя няколкото сиви косъмчета върху брадичката й, които пинсетите бяха пропуснали.

— Винаги съм знаела що за стока сте, госпожице Конрой, и предупреждавах Ендрю, но той, като всеки мъж, се остави да бъде хванат в пипалата на една жена.

— Всичките ми пипала отдавна са отрязани с хирургически нож. Мога дори да ви покажа белезите.

Жената не обърна внимание на иронията.

— Какво ли друго може да очаква човек от особа, възпитана в семейство на актьори.

Дора пое въздух и отпи глътка шампанско. Не трябваше в никакъв случай да позволи на тази дърта идиотка да я вбеси.

— Пази Боже от тези актьорски семейства — поде престорено тя. — Семейство Фонда, семейство Редгрейв, семейство Бриджис… Да се чуди човек защо им се позволява да разнасят покварата си сред обществото.

— Мислиш се за много остроумна.

— Мамо, ето ти питието.

Госпожа Доуд с властен жест даде знак на сина си да стои настрана.

— За много остроумна — повтори тя, повишавайки глас, което накара хората наоколо да наострят уши. — На мен обаче малките ти просташки трикове не ми минават.

— Мамо…

— Не се обаждай, Ендрю! — Очите й изпускаха мълнии. Приличаше на разярена мечка, която защитава мечето си.

— Не се обаждай, Ендрю — с убийствен сарказъм повтори Дора. — Мама Доуд тъкмо се канеше да ми каже нещо за моите малки трикове. Да не би да имате предвид това, мадам, че казах на вашия лигльо да не си пъха ръката под полата ми?

— Ти си го подмамила в апартамента си и след като не си успяла да го прелъстиш, си го нападнала — злобно изсъска дебеланата. — Нападнала си го, защото е разбрал какво представляваш.

— И какво представлявам? — Дора й хвърли пронизващ поглед.

— Една курва! — изграчи майката на Ендрю. — Мръсница. Развратница.

Дора остави чашата си настрана, за да освободи ръката си. Сви я в юмрук и се поколеба дали да не удари тази нещастница. Но миг след това тя просто нахлупи чинията си върху лъсналата й от лак коса.

Жената нададе такъв страхотен писък, че кристалните чаши върху близкия поднос се раздрънчаха. Мазният сос от сьомгата започна да се стича по лицето й. Госпожа Доуд се хвърли напред. Дора не й остана длъжна, но точно тогава някой я сграбчи отзад.

— За Бога, Конрой! — сгълча я Джед, докато я влачеше към вратите на салона. — Човек не може да те остави за пет минути.

— Пусни ме! — Ако можеше, щеше да го удари, но той я държеше здраво. — Тя си го търсеше! Тази гадна, превзета бабичка…

— Не искам после да те измъквам от затвора. — Той я поведе към една галерия с тапицирани столове и екзотични растения в големи саксии. В съседната зала оркестърът засвири „Бурно време“.

„Много подходящо за случая“, помисли си Джед.

Бутна я назад и тя се стовари върху един стол.

— Овладей се.

— Виж какво, Скимърхорн, това засягаше само мен!

— Искаш ли да накарам полицейския комисар да те арестува за нарушаване на реда? — попита я меко той. — Достатъчно е да прекараш само два часа в ареста, за да ти дойде умът.

„Този може и да го направи“, каза си тя, изсумтя, и скръсти ръце.

— Дай ми една…

Той вече беше запалил цигара й и я подаваше.

— Благодаря — каза тя и замълча.

Джед вече знаеше навиците й. „Ще дръпне три-четири пъти и ще смачка цигарата.“

— Едно — захвана да брои той, — две. — Тя го стрелна с гневен поглед. — Три…

— Не започнах аз. — Тя сви устни и смачка цигарата.

Джед реши, че опасността вече е преминала и може да седне.

— Не съм казал, че ти си започнала.

— Ама нея не я заплашваш с арест.

— Предполагам, че и без това ще се поизмъчи доста, докато извади всички зърна бахар от косата си. Искаш ли нещо за пиене?

— Не — каза намусено тя. — Слушай, Скимърхорн, тя обиди мен, семейството ми и всички жени, но успях да се сдържа. Сдържах се дори когато ме нарече „уличница, мръсница и курва“.

Лицето му доби сериозно изражение.

— Тя ти изреди всичко това?

— Да, но аз се сдържах — повтори натъртено Дора. — Казах си, че е просто една откачена, дърта лунатичка. Нямах намерение да правя сцени, не исках да падам до нейното ниво. Но тя прекали и отиде твърде далеч.

— Какво е направила?

— Тя ме нарече… „въртиопашка“.

Той примигна, като се опитваше да сподави напушилия го смях.

— Каква те нарече?

— „Въртиопашка“ — повтори тя и удари с юмрук по стола.

— Хайде да отидем да я арестуваме.

Дора вирна брадичка и присви очи.

— Не се смей.

— Не се смея.

— Напротив, присмиваш ми се. Говориш със запъване.

— Сигурно ще е от уискито.

Тя извърна глава, но той видя как устните и потръпваха. Протегна ръка и обърна лицето й към себе си. И двамата се засмяха.

— Доста ме развесели тази вечер, Конрой.

— Така ли? — Ядът й беше минал, тя се наведе и сложи глава на рамото му. — Опитвах се да те разсея, като те видях колко се беше ядосал след разговора с кмета и Райкър.

— Защо мислиш, че съм бил ядосан?

— Те са те подложили на натиск, нали? — Въпреки че той не помръдна, тя усети как част от него вече се беше отдръпнала. — Имах късмет, че госпожа Доуд се появи и не трябваше да се чудя какво да измисля.

— Значи ти й нахлупи чинията, за да ме разсееш?

— Не. Това беше егоистична постъпка от моя страна, но тя си имаше и добрата страна. — Дора се обърна към него. — Целуни ме.

— Защо?

— Защото искам. Просто така, приятелски.

Той повдигна брадичка й с пръст и докосна устните си до нейните.

— Достатъчно приятелски ли беше?

— Да. Благодаря.

Дора започна да се усмихва, но той сложи ръка зад врата й. Наведе се към нея, без да затваря очи, и отново я целуна, като пъхна леко езика си между устните й. Усети как тя започна да се задъхва. Дъхът й му подейства освежително — както глътка чиста, студена вода. Той го поглъщаше, глътка по глътка.

Дора усети желанието да я връхлита като пенеста вълна и се вцепени. Той не я привлече до себе си и не притисна по-силно устни до нейните. Не бързаше. Беше сдържан, владееше се и това й действаше още по-възбуждащо.

Най-накрая той се отдръпна, но тя остана със затворени очи, за да се наслади още на преживяването. Когато отвори очи, продължи да усеща ударите на сърцето в ушите си.

— Господи! — успя само да промълви.

— Проблем ли има?

— Мисля, че да. — Тя стисна устни. Той можеше да се закълне, че те трепереха. — Мисля… мисля, че трябва да си вървя. — Когато се изправи, коленете й бяха омекнали, а стомахът й се беше свил на топка от възбудата.

„Господи!“ — повтори си тя наум и си тръгна.