Нора Робъртс
Даровете на слънцето (1)

Глава 1

Очевидно и безспорно губеше разсъдъка си. Като психолог не се съмняваше.

Всички признаци бяха налице. Наблюдаваше ги как се проявяват от месеци: напрегнатост, склонност да мечтае с отворени очи, невъзможност да сдържа нетърпението си, загуба на памет. Забелязваше и липса на мотивация, на цел.

Родителите й го приемаха по техния мек начин: „Би могла да се справиш и по-добре, Джуд.“ Колегите й започнаха да й хвърлят крадливи погледи, пълни с тихо съжаление или неспокойно неодобрение. Усещаше, че изпитва ненавист към работата си, не харесваше студентите си, намираше десетки дребни недостатъци у приятели и близки, у помощниците и началниците си.

Всяка сутрин простата задача да стане от леглото и да се облече за лекциите си през деня се превръщаше в непосилно бреме. Все едно й предстоеше да изкачи планина. И то такава, каквато не желаеше да види дори отдалеч, а още по-малко — да катери.

Често се държеше рязко, импулсивно. О, да, това бе окончателното доказателство. Стабилната, непоклатимата Джуд Франсис Мърей, една от най-жилавите издънки на семейното дърво на рода в Чикаго, разумната и преданата дъщеря на професорите Линда и Джон К. Мърей напусна работа.

Не, не взе отпуска от университета, нито помоли за няколко седмици почивка, а направо напусна насред семестъра.

Защо? Нямаше и най-бегла представа.

За нея изненадата бе не по-малка, отколкото за декана, за колегите, за родителите й.

Така ли бе реагирала преди две години, когато бракът й пропадна? Не, разбира се. Бе продължила да действа рутинно — лекции, научни занимания, уговорени срещи — без никаква засечка, дори когато се срещаше с адвокатите и се занимаваше с документите, символизиращи края на един съюз.

Макар че не бе имало особена близост в този съюз, нито съществени затруднения за адвокатите. Брак, просъществувал по-малко от осем месеца, не предизвиква кой знае каква каша или проблеми. Нито пък страст.

Страст, предположи тя, ето какво й липсваше. Ако бе съществувала, Уилям нямаше да я зареже заради друга жена още преди цветята от булчинския й букет да увехнат.

Но нямаше смисъл да разсъждава за това след толкова време. Тя е това, което е. Или което беше, поправи се. Само Господ знае какво представлява в момента.

Вероятно някаква част от цялото, мина й през ума. Все едно бе стъпила на някакъв ръб и бе погледнала надолу към огромно тъмно море от еднообразие, от монотонност, от скука. Това бе сега Джуд Мърей. Размаха ръце, отстъпи бързо от ръба и с писък избяга.

Толкова нетипично за нея.

Докато тези мисли се блъскаха в главата й, така се разтрепери, че се запита дали като капак на всичко не получава инфаркт.

Подобен некролог щеше да звучи странно. Не е изключено да стигне дори до „Айриш таймс“, любимият вестник на баба й. Родителите й, разбира се, ще бъдат шокирани. Такава неочаквана, публична, неудобна смърт. Напълно неподходяща.

Естествено, ще страдат много, но най-вече ще бъдат озадачени. Какво си въобразява това момиче, та така ненадейно да замине за Ирландия. Нали има блестяща кариера и прекрасен собствен апартамент край брега на езерото?

Щяха да припишат всичко на влиянието на баба й.

И, разбира се, щяха да бъдат прави, както винаги — от зачеването й в резултат на много благоприлично съвокупление точно година след като се бяха оженили.

Въпреки нежеланието да си го представя, Джуд бе уверена, че родителите й правят любов винаги благоприлично и премерено точно — като хореографията на класически балет, от която и двамата се възхищаваха толкова много.

А и защо седи във взето под наем волво, чийто глупав волан не е на обичайното място, и мисли за сексуалния живот на родителите си?

Можеше да направи само едно: да притисне очи с пръсти, та образът да избледнее.

Такива неща ти се случват, повтори си тя, когато полудяваш.

Пое си дълбоко въздух, после — още веднъж. Кислород, за да се избистри и успокои умът. Според сегашната й гледна точка разполагаше с две възможности. Първата — да извади куфарите от колата, да влезе обратно в сградата на Дъблинското летище, да върне ключовете на агентката с червени като морков коси и необичайно широка усмивка и да вземе полета обратно към дома.

Вече няма работа, разбира се, но известно време ще преживее доста добре със спестяванията си. Е, няма да разполага с апартамента си, защото го даде под наем за следващите шест месеца на симпатична двойка, но ако се прибере в родината си, винаги може да се подслони при баба си.

А баба й ще я погледне с красивите си избелели сини очи, пълни с разочарование. „Джуд, скъпа, винаги стигаш до ръба на онова, което сърцето ти желае. Защо никога не предприемаш последната крачка?“

— Не знам, не знам, не знам… — Отчаяна, Джуд покри лице с ръце и се заклати напред-назад. — Идеята да дойда тук беше твоя, не моя. Какво ще правя следващите шест месеца в къщурката на Хълма на феите? Та аз дори нямам представа как се кара тази проклета кола!

Беше на път да се разридае неудържимо. Усещаше как сълзите напират в очите й, ушите й забучават. Преди да се отрони първата сълза, изпъна глава назад, стисна силно клепачи и мислено се наруга. Избухване в ридания, пристъпи на лошо настроение, саркастични забележки и друго неприлично държание представляваха просто начините й да отреагира. Беше възпитана да различава признаците и тренирана да ги овладява. И нямаше да се поддаде.

Напред към следващата стъпка, Джуд, патетична идиотко такава. Говориш си сама, плачеш в колата, прекалено си нерешителна, парализирана, за да включиш двигателя и да поемеш.

Въздъхна за пореден път, изправи рамене.

— Втората възможност — промърмори тя е да довършиш започнатото.

Завъртя ключа и отправяйки молитва да не убие или осакати някого включително и себе си, — докато шофира, подкара бавно, за да излезе от паркинга.

Пееше — главно за да не се разкрещи — всеки път, когато стигаше до някое от кръговите кръстовища по аутобана, които ирландците весело наричат въртележка. Мозъкът й сякаш се размекваше, не различаваше ляво от дясно и си представяше как забива волвото в половин дузина невинни зяпачи. Затова подхващаше първата мярнала се в ужасеното й съзнание мелодия.

Южно от Дъблин, на път към графство Уотърфорд, с пълен глас крещеше песни, които пеят обикновено из ирландските кръчми, а при градчето Карлоу така се дереше, че би накарала дори Мик Джагър да се засрами.

По-късно нещата малко се поуспокоиха. Изглежда боговете закрилници на автомобилистите се изтощиха достатъчно от врявата, която вдигаше, и, оттегляйки се, престанаха да изпращат коли на пътя й. Или може би многобройните параклиси в чест на Непорочната Дева, осеяли и двете страни на пътя, оказаха благотворното си влияние. Каквато и да беше причината, движението понамаля и Джуд започна да се наслаждава на гледката.

Зелени хълмове, сгрени от ярката слънчева светлина, постепенно се сливаха със сенките на далечните планини, чиито силуети се открояваха на фона на небето, осеяно с облаци в перлени тонове, по-подходящи за картини, отколкото за действителността.

Картини, мина й през ума, докато създанието й се рееше, така красиво пресъздадени… Ако ги гледаш достатъчно дълго, изпитваш чувството, че потъваш в тях, сливаш се с цветовете и формите, бляскаво сътворени от някой майстор.

Именно това виждаше тя всеки път, когато се осмеляваше да откъсне поглед от пътя. Блестяща, зашеметяваща красота, която едновременно завладява и опиянява сетивата, навява покой.

Прегради от груб жив плет или ниски дървета насичаха зелените — невероятно зелените — ливади. Петнисти крави или рошави овце пасяха мързеливо из тях, а тук-там се виждаха трактори да орат нивята. На места се мяркаха бяло-кремави къщурки, до които се вееха прострени дрехи, а из дворовете цветята грабваха погледа — небрежно мацнати ярки петна.

После, сякаш от сън, необяснимо, се появяваха старинните руини на порутен манастир, издигащи се гордо насред полето, устремили снага нагоре, сякаш чакаха отново да настъпи техният час.

Какво ли ще почувства, запита се тя, ако отбие натам и тръгне по гладките стъпала, останали да стърчат сред изпопадалите камъни. Можеше ли — щеше ли — да усети как в продължение на векове по същата тази стълба са се изкачвали нозе? Щеше ли, както твърдеше баба й, да чуе — единственото условие било да се заслушаш — музиката и гласовете, грохота на битките, плача на жените, смеха на децата, умрели толкова отдавна?

Тя, разбира се, не вярваше в такива неща. Но тук, на тази светлина, в този въздух, й се стори почти възможно.

Цялата земя се разстилаше пред нея и й се предлагаше от величави развалини до очарователна простота. Сламени покриви, каменни кръстове, замъци, селца с тесни улички и надписи на ирландски.

На едно място видя възрастен човек да върви заедно с кучето си отстрани на пътя, където тревата растеше високо, а малък надпис предупреждаваше за опасност от свличащи се камъни. И мъжът, и кучето носеха малки кафяви шапки — сториха й се невероятно очарователни. Картината остана за дълго в съзнанието й и тя им завидя за свободата и простотата на техния живот.

Вероятно се разхождаха така всеки ден, помисли си. Независимо дали вали дъжд, или грее слънце, те се прибират да пият чай в някоя кокетна къщурка със сламен покрив и добре поддържана градина. Кучето вероятно си има собствена колиба, но сигурно най-често се гуши в краката на господаря си до камината.

И на нея й се прииска да се разхожда из тези поля с предано куче. Да върви, да върви, докато се умори и седне. После да седи, седи, докато й се доще да се изправи. Подобна перспектива я зашемети. Да прави каквото иска, когато желае, със свое темпо и по свой собствен начин.

Такава проста, всекидневна свобода й бе липсвала напълно. Големият й страх бе да не би най-после да я намери, да докосне с върховете на пръстите си сребърните й краища и да я развали.

Докато пътят се виеше покрай брега, от време на време виждаше морето като синя коприна, ширнала се до хоризонта. Наситените зеленикави и сиви тонове сякаш изригваха, а после се стоварваха върху широката пясъчна ивица.

Напрежението в раменете й постепенно изчезна. Ръцете й върху волана малко се поотпуснаха. Това беше Ирландия, баба й бе разказвала за нея — с нейните цветове, драматизъм и спокойствие. И ето, каза си Джуд, най-после идваше да види къде са били корените й, преди да бъдат изтръгнати и пренесени от другата страна на Атлантическия океан.

Сега се зарадва, че на летището не се отказа и не побягна обратно към Чикаго. Не преодоля ли успешно по-голямата част от три и половина часовото шофиране без нито една злополука? Не броеше малкия инцидент на въртележката в Уотърфорд сити, която обиколи три пъти и накрая едва не налетя върху кола, пълна с не по-малко ужасени от нея туристи.

Но на всички им се размина без наранявания.

И ето, почти пристигна. Знаците към селцето Ардмор я убеждаваха в това. От подробната карта, която баба й начерта, знаеше, че Ардмор е най-близкото селище до къщурката й. Именно в него щеше да пазарува, там щеше да търси всичко, което й потрябва.

Баба й, естествено, я снабди и с впечатляващ списък от имена на хора, които да посети, на далечни роднини, на които да се представи. Това, реши Джуд, обаче ще почака.

Помисли си колко приятно би било няколко дни да не говори е никого! Да не й задават въпроси и никой да не очаква тя да знае отговорите. Да не се налага да води престорено любезни разговори, както при срещите й с колеги във факултета. Да няма график, който стриктно да спазва.

След миг блаженство, породено от тази перспектива, сърцето й потрепери в ужас. Какво, за Бога, ще прави цели шест месеца?

Не е задължително да са шест, напомни си тя, а тялото й отново се напрегна. Няма такъв закон. Не биха я арестували на митницата, ако се върне след шест седмици. Или след шест дни. Дори след шест часа.

Като психолог добре знаеше, че най-големият проблем е човек да се пребори с очакванията си. Отнасяше се, разбира се, и за нея самата. Макар да приемаше, че е много по-добра на теория, отколкото на практика, веднага си постави за цел да промени това положение и да се придържа към решението си през цялото време, докато е в Ирландия.

Отново успокоена, включи радиото. Заля я поток от ирландски. Направо зяпна. Започна да натиска произволно бутоните, та да намери нещо на английски. И така пое, вместо по пътя за Тауър Хил и къщурката си, по разклонението към Ардмор.

В един момент осъзна грешката си, но тогава натежалото небе се разтвори, сякаш великан заби нож в сърцето му. Дъждът се лееше по покрива на колата и по предното стъкло, а тя се мъчеше да намери лостчето за чистачките.

Приближи към бордюра и изчака чистачките да отместят дъждовната завеса.

Селцето се намираше в южната част на графството, докосвайки Ирландско море при залива Ардмор. Дочу грохота на вълните, които се разбиваха в брега, докато бурята вилнееше около нея, мощна и неукротима. Вятърът блъскаше прозорците, стенеше жално и проникваше през всички пролуки.

Беше си представяла как бавно се разхожда из селцето, опознава го, разглежда хубавите къщурки, опушените, препълнени кръчми; как броди по плажа, по острите скали и зелените поля, оживели в разказите на баба й.

Но това ставаше в прекрасен, слънчев следобед — селянките бутат в колички бебета с розови бузки, а настроени за флирт мъже леко докосват кепетата си в знак на внимание към нея.

Не си бе представяла внезапна и буйна пролетна буря, нито вятър, който фучи из пустите улици. „Възможно е тук да не живее никой“ — помисли си тя. Вероятно бе попаднала на това място в погрешен век.

Друг проблем, отбеляза тя наум, е отприщващото се с отчайващо постоянство въображение.

Тук, разбира се, живеят хора. Просто са достатъчно умни да се скрият от дъжда. Къщите бяха хубави, подредени като дами с цветя в краката им. Цветя, които, както отбеляза наум, сега дъждът здраво шиба.

Няма причина да не изчака онзи прекрасен слънчев следобед, за да се върне отново в селцето. В момента беше уморена, чувстваше се напрегната и имаше леко главоболие; искаше и се да влезе на топло и уютно местенце.

Отдалечи се от бордюра и бавно подкара в дъжда, притеснена да не пропусне отново отклонението.

Не си даваше сметка, че кара в лентата на насрещното движение, докато не избегна като по чудо челен удар. Или — ако трябва да е по-точна — когато колата насреща и избегна удара, заобикаляйки я ловко с гневно натиснат клаксона.

Намери търсеното отклонение и се учуди как го е пропуснала — каменната кръгла кула стърчеше на върха на хълма. Дори в дъжда се издигаше величествено и сякаш бранеше дребната, останала без покрив катедрала в „Свети Деклан“ и всички гробове, отбелязани с килнати или полусъборени камъни.

За миг й се стори, че там зърва мъж: мерна се под дъжда, облечен в сребърни одежди, които проблеснаха, намокрени от капките. Докато се напрягаше да го види по-добре, едва не излезе от онова, което служеше за тесен път. Опънатите й нерви я възпираха да запее. Сърцето й биеше прекалено учестено, за да си го позволи. Ръцете й потреперваха, докато предпазливо се придвижваше напред и се опитваше да зърне къде точно е той, какво прави. Но не се виждаше нищо, освен високата кула, развалините и гробовете на мъртвите.

Никой, разбира се, не е бил там, смъмри се тя. Никой няма да стои в гробищата насред бурята. Изморените й очи й погаждаха номера. Просто й бе необходимо да попадне на топло и сухо място и да си поеме дъх.

Колкото и невероятно да изглеждаше, пътят се стесни още повече — превърна се в кална пътека, опасана от двете страни с жив плет на височина човешки бой. Реши, че се е загубила и е в безнадеждно положение. Колата подскачаше по коловозите, а тя се опитваше да намери място, за да обърне и поеме обратно.

В селцето все щеше да се намери подслон и някой щеше да се смили над безмозъчната американка, неспособна да си намери пътя.

Имаше малка каменна стена, покрита с къпини — във всеки друг момент би й се сторило живописно; после следваше процеп, нещо като алея към къща, — но го подмина, преди да съобрази какво е. Изпитваше ужас да даде на заден и да направи маневра в калта.

Пътят водеше нагоре; коловозите ставаха все по-дълбоки. Нервите й бяха изопнати до крайност. Наложи се да премине през още една издутина. Зъбите й тракаха силно и тя сериозно се замисли дали просто да не спре и да изчака някой да я изведе на буксир обратно чак до Дъблин.

При вида на следващата пролука в живия плет простена облекчено. Зави по нея — за малко да ожули колата — и просто отпусна глава върху волана.

Беше загубена, гладна и изпитваше неотложна нужда от тоалетна. Сега ще й се наложи да излезе в силния дъжд и да почука на непозната врата. Ако й кажат, че къщурката й се намира на повече от три минути път, ще трябва да ги помоли да използва тоалетната им.

Е, ирландците са известни с гостоприемството си. Който й отвори вратата, едва ли ще й откаже — сигурно нямаше да се стигне дотам да търси облекчение сред храстите. Но въпреки това не желаеше да гледа с див поглед и да изглежда свръх напрегната.

Наклони огледалото за обратно виждане — очите й, обикновено спокойни и зелени — в момента наистина гледаха диво. Бухналата й от влагата коса бе чорлава и приличаше на тъмен храст. В резултат на комбинацията от напрежение и умора, кожата й бе мъртвешки бледа. Нямаше сили да търси гримовете и да пооправи поне малко нещата.

Опита се да се усмихне дружелюбно — на страните й се появиха трапчинки. Лично тя намираше устата си за твърде широка, а очите й бяха наистина големи, та усмивката заприлича по-скоро на гримаса.

Но това бе най-доброто, което можеше да направи в момента.

Грабна чантата си и отвори вратата на колата, готова да излезе в дъжда.

Точно в този миг зърна някакво движение зад прозореца на втория етаж — леко потреперване на завесата, което привлече погледа й. Светлите коси на облечена в бяло жена се спускаха свободно по раменете и гърдите й. През сивата завеса на дъжда очите им се срещнаха за не повече от секунда, но Джуд успя да долови неизразимата им красота и голямата тъга.

В следващия миг образът на жената изчезна и остана само дъждът.

Джуд потрепери. Вятърът и влагата я пронизаха до кости. Жертвайки достойнството си, се отправи с големи скокове към хубавата бяла портичка на малък двор, който направо сияеше от реките цветя, опасващи тясната пътечка.

Нямаше веранда в истинския смисъл на думата, по-скоро — малка площадка. Но вторият етаж се простираше над нея и предлагаше така желания подслон. Вдигна месинговото чукче, украсено с келтска плетеница, и почука по грубата повърхност на дървената врата — изглеждаше плътна като тухла и в горния край завършваше с очарователна арка.

Потрепервайки, се стараеше да не мисли за мехура си, огледа онова, което можеше да види от убежището си. Прилича на куклен дом, помисли си. Цялата къщурка беше бяла, със зелени первази на многобройните прозорци с кепенци — функционални и същевременно декоративни. Сламеният покрив искрено я очарова. Вятърът поклащаше висулка от три редици камбанки и разнасяше приятния им звън.

Почука отново, този път по-силно. По дяволите, знам, че вътре има човек. Зарязвайки доброто си възпитание отстъпи назад в дъжда и се опита да надникне през предния прозорец.

Тутакси обаче отскочи гузно, защото чу изсвирване на клаксон.

Ръждив червен пикап с двигател, който мъркаше като доволна котка, спря зад нейната кола. Джуд отметна мокрите кичури от лицето си и, когато шофьорът излезе, се приготви за обяснения.

Първоначално го взе за дребен мъж с износени, кални ботуши, мръсно яке и избелели работни панталони. Но лицето, което засия изпод кафявото кепе насреща и, определено бе женско.

И почти зашеметяващо красиво.

Зелените й очи съперничеха по цвят на околните хълмове, а кожата все едно грееше. Когато жената забърза напред грациозно, независимо от грубите ботуши, Джуд забеляза кичурите гъста червена коса, измъкнали се изпод кепето.

— Вие трябва да сте госпожица Мърей. Пристигам точно навреме.

— Така ли?

— Да. Днес малко изоставам с графика си, но Томи, внукът на госпожа Дъфи, пак натика половината кубчета от конструктора в тоалетната чиния, а после пусна водата. Много мърляво стана.

— Аха…

Джуд не успя да промълви нищо повече. Стоеше под дъжда и се чудеше защо разговаря с някаква непозната за запушени тоалетни.

— Не си ли намерихте ключа?

— Ключа ли?

— За входната врата. Е, нося моя, така че сега ще ви вкараме вътре и ще ви приберем на сухо.

Идеята звучеше чудесно.

— Благодаря — подхвана Джуд и последва непознатата към задната врата. — Но все пак коя сте вие?

— О, извинявайте, аз съм Брена О’Тул. Младата жена протегна ръка, стисна десницата на Джуд и енергично я разтърси. — Баба ви не ви ли каза, че ще приготвя къщата за вас?

Баба… Къщата… Джуд се сгуши в палтото.

— Къщата ли? Това е моята къща?

— Точно така, ако вие сте Джуд Мърей от Чикаго. — Брена се усмихна мило, макар лявата й вежда да се бе стрелнала нагоре. Обзалагам се, че сте доста изморена от пътуването.

— Да. — Джуд прекара ръце през лицето, докато Брена отключваше вратата. — А и помислих, че съм се изгубила.

— Е, излиза, че не сте. Ceade mile failte — каза тя и отстъпи, за да даде път на Джуд да влезе първа.

Хиляди пъти добре дошли, мина и през ума. Знаеше дотолкова ирландски. Когато влезе вътре на топло, наистина се почувства добре дошла.

От едната стена на антрето, не много по-голямо от външната площадка, се виеше стълбище, лъснато от времето и многобройните нозе, вървели по него. Сводест портал въвеждаше в малка всекидневна, красива като картинка: стени с цвят на прясно изпечени бисквити и дантелени пердета, приятно пожълтели от годините всичко в стаята изглеждаше окъпано от слънце.

Дамаската на мебелите беше износена и поизбеляла, но весела със синьо-белите си райета и пухкави възглавнички. По лъскавите плотове на масичките имаше неизброими съкровища — кристални украшения, дялани фигурки, миниатюрни бутилки. Цветни килимчета застилаха дъсчения под, а каменната камина вече бе заредена с онова, което Джуд предположи, че бяха парчета торф.

Ухаеше на земя, но и на цветя.

— Очарователно е, нали? — Джуд отметна косите си от челото и се завъртя в кръг. — Като куклен дом. Старата Мод обичаше красивите предмети.

Нещо в тона накара Джуд да спре и да се вгледа в лицето на Брена.

— Съжалявам. Не я познавам. Привързани ли бяхте към нея?

— О, всички много обичаха Старата Мод. Беше изискана дама. Щеше да е доволна, че сте тук и се грижите за къщурката. Нямаше да й е приятно мястото да е празно. Да ви разведа ли да огледате наоколо?

— Много ще съм ви благодарна, но първо отчаяно се нуждая от тоалетната.

Брена се разсмя.

— Пътят от Дъблин е дълъг. Точно до кухнята има малка тоалетна. Татко и аз приспособихме за Мод един килер преди три години. Насам.

Джуд не губи време да се оглежда. Малка бе точната дума за помещението. Щеше да докосне стените, ако постави ръце на кръста и разпери лакти. Но бе боядисана в приятен бледорозов цвят, а бялата порцеланова мивка блестеше от чистота. По закачалките висяха красиво избродирани пешкирчета.

Един поглед към овалното огледало над мивката показа на Джуд, че изглежда точно толкова ужасно, колкото се опасяваше. И макар да бе средна на ръст, до Брена, която приличаше на фея, се чувстваше като истинска амазонка.

Раздразнена от себе си заради сравнението, издуха кичурите от челото си и излезе навън.

— О, аз щях да ги взема.

Пъргавата Брена бе разтоварила багажа й от колата и бе наредила куфарите в антрето.

— Няма начин да не сте уморена след такова пътуване. Ще кача нещата горе. Ще се настаните, предполагам, в стаята на Старата Мод, много е приятна, а после ще сложа чайника, за да пиете чай. Аз пък ще запаля огъня в камината. Днес е влажно.

Докато говореше, понесе двата огромни куфара на Джуд нагоре по стълбите сякаш бяха празни. Като съжали, че не е прекарвала повече време в гимнастическия салон, Джуд я последва с лаптопа и портативния принтер.

Брена й показа две спални и се оказа права — стаята на Старата Мод е изглед към предната градина беше по-приятната. Но Джуд придоби само бегло впечатление, защото след първия поглед към леглото усети как цялата умора от пътуването се стоварва върху й като оловна тежест.

Не слушаше съвсем внимателно веселия приповдигнат глас, който й обясняваше нещо за спалното бельо, отоплението, капризите на миниатюрната камина в спалнята, където Брена запали приготвените парчета торф. После я последва сякаш вървеше сред вода. Брена слезе долу, за да приготви чая и да й покаже как да се оправя в кухнята.

Разбра, че килерът е зареден наскоро и че може да пазарува при Дъфи в селцето, когато са й нужни продукти. Навън, при задната врата, имало натрупани парчета торф, понеже Старата Мод го предпочитала, но ако Джуд иска дърва, имало и от тях. Узна, че телефонът отново е включен и проследи как се пали огънят в кухненската печка.

— Олеле, ама вие ще заспите права. — Изпълнена със съчувствие, Брена напъха дебелостенна синя порцеланова чаша в ръцете на Джуд. — Вземете това горе със себе си и полегнете. Аз ще се оправя тук.

— Извинявам се, но не мога да се концентрирам.

— Ще се почувствате по-добре след малко сън. Номерът ми е до указателя, ако ви потрябва нещо. Семейството ми — мама, татко и четирите ми сестри — живее на не повече от километър оттук. При нужда само позвънете или елате при семейство О’Тул.

— Да… Четири сестри ли?

Брена отново се засмя и поведе Джуд по коридора.

— Баща ми все се надявал за момче, но такъв е животът. Заобиколен е изцяло от жени. Дори кучето ни е женско. Хайде, качвайте се горе.

— Много ви благодаря. Обикновено не съм така разсеяна.

— Е, човек не прекосява всеки ден океана. Желаете ли нещо, преди да тръгна?

— Не… — Облегна се на парапета и премигна. — О, забравих… В къщата имаше някаква жена. Къде отиде?

— Жена ли? Къде?

— На прозореца. — Залитна и за малко щеше да изпусне чашата с чай. Тръсна глава да я избистри. — До прозореца на горния етаж имаше жена. Когато дойдох, гледаше навън.

— Така ли?

— Да. Руса, млада, много привлекателна.

— О, трябва да е била лейди Гуен. — Брена се обърна, вмъкна се във всекидневната и запали купчината торф. — Не се показва на всеки.

— Къде изчезна?

— О, още е тук, предполагам. — Доволна, че торфът се разгоря, Брена се изправи и изтупа коленете на панталоните си. — Тук е горе-долу от триста години. Тя е вашият призрак, госпожице Мърей.

— Моят какво?

— Призрак. Но не се притеснявайте от нея. Няма да ви нарани. Нейната история е тъжна. Да отложим разказа за друг път, когато не сте толкова уморена.

Трудно й бе да се съсредоточи. Съзнанието й се стремеше да изключи, тялото й — да се отпусне, но й се струваше важно да изясни този въпрос.

— Искате да кажете, че призрак обитава къщата?

— Разбира се. Баба ви не ви ли каза?

— Нямам спомен. Да не би да вярвате в призраци?

Веждите на Брена отново се стрелнаха нагоре.

— Е, вие видяхте ли я, или не? А, какво ще кажете? — отбеляза тя, когато Джуд само леко се намръщи. — Идете да подремнете и ако се събудите по прилично време, наминете към кръчмата на Галахър. Ще ви черпя първата бира.

Прекалено озадачена, за да се съсредоточи, Джуд само поклати глава.

— Не пия бира.

— О, колко жалко — подметна Брена, едновременно и учудена, и дружелюбна. — Е, довиждане, госпожице Мърей.

— Джуд — предложи тя.

— Джуд, тогава. — Брена я дари с лъчезарна усмивка и излезе навън в дъжда.

Обитавана от призраци, помисли си Джуд, докато се изкачваше по стълбите, и бавно поклати глава. Ирландски измишльотини. Бог й е свидетел, че баба й разказваше какви ли не легенди, но те бяха просто приказки. Но все пак видя някого… Нали?

Не. Било е от дъжда, пердетата, сенките. Остави чая, от който дори не бе отпила, и свали обувките си. Не съществуват никакви призраци. Има само една хубава къщурка на очарователен хълм. И този пороен дъжд.

Легна по корем на леглото, помисли си да придърпа завивката, но заспа, преди да успее да протегне ръка.

Когато се появиха сънищата, сънува битка на зелен хълм: мечове проблясваха под слънчевите лъчи като скъпоценни камъни; феи танцуваха в гората, където лунната светлина се стелеше като сълзи по листата; дълбокото синьо море пулсираше като огромно сърце върху очакващия го бряг.

И във всичките сънища постоянно чуваше тихото ридание на жена.