Нора Робъртс
Скрити богатства (13)

Дванадесета глава

Джед се запита дали не се самонаказва, като отива отново в полицейското управление. Правеше го за първи път, откакто беше подал оставка. Можеше да си определи среща е Брент и на друго място и да избегне мъчителното напомняне, че вече е цивилен.

Но той прекрачи прага на сградата, в която беше прекарал осем от четиринадесетте години служба в полицията, защото знаеше, че това рано или късно трябваше да се случи. След като снощи си изпусна нервите по такъв начин, трябваше да си признае, че ще му се наложи да се срещне лице в лице и с много други неща.

Всичко си беше както преди. Във въздуха продължаваше да се носи миризма на кафе, на пот и застоял цигарен дим. Към всичко това се прибавяше и далеч по-неприятният мирис на дезинфектант. Стените бяха скоро боядисвани, но пак в същия сив цвят. Всички звуци му бяха добре познати: звънът на телефоните, тракането по компютърните клавиатури, разговорите на висок глас. Фактът, че влизаше тук, без да усеща тежестта на пистолета под мишницата си, го караше да се чувства неловко. Като че ли беше гол. Вече се канеше да се върне обратно, когато една патрулна полицейска двойка се насочи към вратата. По лицата и на двамата видя, че го познаха. Мъжът отляво, който се казваше Снайдър, застана мирно.

— Капитан Скимърхорн.

„Всяка година постъпват все по-големи младоци“, помисли си Джед. Този например току-що беше започнал да се бръсне. Налагаше се да мине покрай тях и им кимна с глава.

— Здравейте, офицери.

Той отиде до пропуска и изчака, докато широкоплещестият сержант се обърне към него.

— Райън. — Човекът имаше рамене на бик, но лицето му беше по детски миловидно. Когато позна Джед, се усмихна толкова широко, че очите му се скриха в гънките на червендалестата му физиономия.

— Капитане, дявол да го вземе! — Той се наведе през бюрото и сграбчи ръката на Джед в лапата си. — Много се радвам да ви видя, наистина много се радвам!

— Как върви работата?

— Все си е същото. Миналата седмица Лоренцо беше леко ранен по време на акция в един склад за алкохол.

— Чух. Как е той?

— Лекува се — каза Райън и намигна. — Едно време, когато раняха някое ченге, то само избърсваше кръвта и пак се връщаше на улицата.

— След като извадеше със зъби куршума от раната.

— Точно така. — Някой извика Райън, а той му кресна да почака. — Липсвате ни, капитане — каза той и отново се надвеси над бюрото. — Голдмън се справя добре с това да играе на капитан, имам предвид разните там книжа, но… А бе няма какво да го усуквам: той си е един задник.

— Ще го попрекършите малко.

— Не се получава. — Райън поклати глава. — Някои стават, а някои — не. С вас хората знаеха, че могат да разговарят открито. Знаеха, че ако не сте зад бюрото, ще ви намерят на улицата. За да отидеш обаче при Голдмън, трябва да минеш цялата стълбица от началници, и то на пръсти, като спазиш всички правила и разпоредби. — На лицето му се появи ехидна усмивка. — Не можеш да го издебнеш на входната врата, освен ако там няма някоя телевизионна камера и поне трима репортери.

Джед се стараеше да не показва с нищо как възприема твърде емоционалната информация на Райън.

— Малко повече внимание от страна на печата няма да навреди на отдела. Вътре ли е лейтенант Чапмън? Трябва да поговоря с него.

— Мисля, че е в кабинета си.

Джед изчака за момент, после вдигна вежда.

— Дай ми значка за външен посетител, Райън.

Вратът на сержанта почервеня от неудобство.

— Мама му стара, капитане.

— Дай ми една значка, сержант.

— Да му прилошее на човек — промърмори Райън и му подаде една значка. — Да ви кажа, направо се вкиснах.

— Вече го каза. — Джед закачи значката на ризата си.

За да стигне до Брент, се налагаше да мине през общото помещение. Би предпочел вместо това да изкара един бавен танц върху горящи въглени. Стомахът го свиваше при всяко произнасяне на името му, всеки път, когато трябваше да спре, за да размени по някоя дума или когато прочиташе в очите на хората незададения въпрос.

Докато стигне кабинета на Брент, беше се изпотил от напрежение.

Почука веднъж и отвори. Приятелят му седеше зад отрупано с папки бюро и леко изнервен, говореше по телефона.

— Не ми казваш нищо ново. — Той вдигна очи, за да погледне влезлия и раздразнението му веднага изчезна. — Добре де, добре. Ще се разберем, когато си готов. Пак ще ти се обадя. — Той затвори телефона и уморено се облегна назад. — Мисля, че тук започна да става все по-шумно. Имал си път насам и си решил да се отбиеш, така ли?

— Не. — Джед седна и запали цигара.

— Разбирам, затъжил си се за полицейското кафе.

— Ако почувствам, че е така, ще се върна. — Джед драсна клечка кибрит. Не искаше да задава въпроси, не искаше да се меси, но трябваше. — Вярно ли е, че Голдмън се оказал „голям задник“, както твърди Райън?

Брент направи гримаса и стана да налее две чаши кафе от каната върху подноса до него.

— Е, не би могло да се каже, че тук го обичат много. В съблекалнята заварих Томас да закачва карикатура на Голдмън. Познах го по малките очички и големите зъби.

Джед взе чашата с кафето и леко се усмихна.

— И какво направи с карикатурата?

— Забих две кабарчета, за да стои по-добре. Засега още никой не е създавал неприятности на Голдмън.

Джед се ухили и отпи първата глътка кафе. Миг след това мина на сериозна вълна.

— Мога да поговоря с шефа за твоята кандидатура за капитанския пост. Мисля, че ще уважи препоръката ми.

Брент свали очилата си и започна да бърше зацапаните стъкла.

— Не ме бива за началник. Не ми се ще да видя как Томас закачва с кабарчета карикатурата на един красавец с очила с рогови рамки. — Той се наведе през бюрото. — Защо не се върнеш, Джед?

Джед се загледа в чашата с кафето и после бавно вдигна очи.

— Не мога. За Бога, Брент, психически направо съм съсипан. Станал съм непредвидим за самия себе си, а това е опасно за един полицай. Някой може да пострада заради мен. Снощи — той спря за момент и дръпна жадно от цигарата си — някой беше влизал в апартамента и се беше ровил из вещите ми.

— Да не би пак някой взломаджия?

Джед поклати глава.

— Само е претърсвал. Две неща не си бяха точно на мястото. Едно чекмедже например беше затворено, а аз го бях оставил открехнато. Неща от този сорт. През по-голямата част от деня бях навън. Трябваше да се оправям с имотите на Илейн. — От притеснение той се почеса по врата. — Когато приключих, изпих едно питие, после бях на кино, прибрах се вкъщи, огледах стаите и си го изкарах на Дора. — Той отново отпи от кафето. Не беше по-горчиво от горчилката, която усещаше в душата си. — Казвам ти, че направо се нахвърлих върху й, Брент. Видях, че е извършено престъпление, и хванах „престъпника“ за яката. — Смачка с отвращение цигарата и се изправи. — Започнах да я блъскам.

— Господи! — Брент наблюдаваше изумен как Джед се разхожда напред-назад из кабинета. — Да не си… да не си я наранил?

— Не. — Зачуди се, че се почувства обиден от въпроса. — Но й изкарах ума от страх. Когато се съвзех, и аз се изплаших. Не бях запазил спокойствие. Всичко стана изведнъж. Изпаднах в истерия. Не мога да рискувам с подобно изпълнение и като ченге, Брент. — Той се обърна. — Полицейската значка означава нещо за мен.

— Познавам те почти от десет години. Никога не съм те виждал да злоупотребиш с това, че си полицай.

— И в бъдеще не възнамерявам да го правя. Както и да е, не съм дошъл за това. Дора не е припарвала до апартамента ми. Тогава кой мислиш, че е влизал?

— Вероятно същият, който влезе с взлом онази нощ. Търсел е да задигне някоя ценна вещ.

— Не държа при себе си много неща. В чекмеджето имаше около двеста долара, револверът ми и един уокмен „Сони“. Отсреща обаче апартаментът на Дора е претъпкан с какво ли не.

— Ами алармената инсталация?

— Огледах я, но не открих нищо. Този човек си го бива, професионалист е. Може да има някаква връзка със Спек, може да е някой, който иска да отмъсти.

— Спек не беше от хората, на които човек остава предан и след смъртта им, но все пак да не изключваме напълно и тази възможност. Ще трябва да направя някои проверки. Мога да поставя мястото под наблюдение.

При други обстоятелства Джед щеше да се възпротиви на предложението някой да го охранява. Но сега кимна с глава в знак на съгласие.

— Ще ти бъда благодарен. Ако някой иска да ми отмъсти, не бих желал Дора да пострада от това.

— Считай въпроса за приключен. А сега ми кажи как се оправи с нея?

— Извиних се. — Той изсумтя и се загледа в един афиш на „Мръсния Хари“ с Клинт Истууд. — Шибана работа. Предложих й да се изнеса, но на нея като че ли й е все едно. — Промърмори нещо под нос, но Брент имаше развит слух.

— Какво каза? Нещо за цветя ли спомена?

— Купих й едни глупави цветя, обаче тя не ги погледна. И изобщо не ми обръща внимание. Още по-добре, но…

— Но?

Джед рязко се обърна и каза ядосано:

— По дяволите, Брент, тя успя да ме хване! Не мога да разбера как, но успя. Ако не я имам скоро, направо ще започнат да ми текат лигите.

— Лош признак — каза Брент и бавно кимна с глава, — това с лигите е мно-о-го лош признак.

— Виждам, че си умираш от кеф.

— Ами да. — Брент се ухили и побутна нагоре очилата си. — Наистина съм много доволен. Спомням си, че винаги си бил над тези неща, че жените не можеха да ти завъртят главата. Отдавах го на аристократичното ти възпитание. А сега седиш пред мен, хванат с куката в устата, и трябва да призная, че ти отива.

Джед не каза нищо, само го стрелна с поглед.

— Значи сега ти е сърдита — продължи Брент. — Известно време трябва да й се подмазваш, помоли й се да се смили над теб.

— Не мога да се моля. Изключено! — Джед мушна ръце в джобовете. — Предпочитам да е вбесена, отколкото изплашена. Не. Той осъзна, че не би могъл да понесе да я види отново умираща от страх. — Може би на връщане отново да й купя цветя?

— По-добре си размърдай мозъка за нещо по-лъскаво, приятелче. Нещо, което се носи на врата.

— Бижута? Нямам намерение да я подкупвам, за да ми прости.

— А цветята за какво са?

— Не и за подкупване. — Джед се отправи към вратата, като си мислеше как може един женен човек да разбира толкова малко от тези работи. — Цветята говорят за чувства, а бижутата — за корист.

— Да, но няма нищо по-користолюбиво от една сърдита жена. Питай моята! — викна след него Брент. — Хей, Скимърхорн, ще ти се обадя.

Брент седна отново на стола си, като се подхилкваше. После изкара досието на Спек върху компютърния екран.

 

 

Когато се върна, Джед с изненада видя Дора все още зад бюрото си. Беше отсъствал три часа. Досега не я беше виждал да се занимава с документацията си повече от час-два. Предпочиташе да контактува с клиентите.

Не се изненада от това, че тя продължи да не му обръща никакво внимание, но вече беше подготвен.

— Нося тя нещо — каза Джед и постави голяма кутия на бюрото й. Със задоволство видя, че за миг в очите й се мярна любопитство.

— Това е… само един халат. За да смениш онзи, който се скъса снощи.

— Разбирам.

Той се размърда неспокойно. Тя не изглеждаше толкова впечатлена, а на него покупката му костваше много усилия. Докато се мотаеше из щандовете за фино дамско бельо, съпроводен от любезно усмихващата се продавачка, през цялото време се беше чувствал като някой перверзен тип. Най-после се реши да купи един копринен халат.

— Мисля, че ще ти стане, но все пак може би трябва да го премериш.

Тя бавно затвори счетоводната книга и скръсти ръце върху нея. Когато вдигна очи, любопитството в тях беше заменено от неприкрита ярост.

— Нека да си изясним нещо, Скимърхорн. Мислиш ли, че китка цветя и един халат могат да оправят нещата между нас?

— Аз…

Тя не го остави да се доизкаже.

— Смяташ, че маргаритките ще ме накарат да започна да въздишам и да се усмихвам, така ли? Не знам какви са били подходите ти преди, приятелю, но на мен тези не ми минават. — Тя се изправи, удари с длани по счетоводната книга и се наведе напред. Ако очите й бяха оръжия, той вече щеше да е мъртъв. — Непростимото поведение не се изкупва с два нескопосани подаръка и с физиономия на предано куче.

Накрая на тирадата си Дора почти се развика, но успя да се овладее.

— Давай — каза тихо Джед. — Разтовари се.

— Така да бъде. Нахълтваш в апартамента ми и ме обвиняваш. Защо? Защото ти бях под ръка и защото не ти харесваше начинът, по който се развиваха нещата между нас. Дори не ти мина през ум, че може да си сбъркал, и се нахвърли върху мен. Изкара ми акъла и дори нещо по-лошо… — Тя погледна встрани. — Ти ме унижи, защото аз не реагирах. Само стоях разтреперана и ревях. Дори не се опитах да се съпротивлявам. — Най-после го беше казала и това я поуспокои. — Най-много ме е яд на това.

Той напълно я разбираше.

— Изгаряше от нетърпение да се сбиеш с мен в състоянието, в което се намирах?

— Въпросът не е в това.

— Точно в това е въпросът. За Бога, Дора, ти беше изправена срещу един маниак, който тежи с петдесет килограма повече от теб. Какво мислеше, че можеш да направиш? Да се пребориш с мен и да ме свалиш на земята?

— Знам да се защитавам — каза тя и вирна брадичка. — Бих могла да направя нещо.

— Ти направи. — Той си спомни как разплаканите й ужасени очи бяха сломили гнева му. — Не си наред, ако се чувстваш неловко само защото си се уплашила.

— Не мисля, че нещата ще се оправят, като ме обиждаш, Скимърхорн. — Тя вдигна ръка да отметне назад косата си. Това не беше типичен жест за нея и той го забеляза. Беше признак на досада и умора. — Виж какво, имах много тежък ден…

Тя млъкна, когато той хвана ръката й и нежно я погали. Беше навила ръкавите си нагоре, за да не й пречат да работи. Малко под левия й лакът се виждаха едва забележими следи от пръстите му.

— Пак ти казвам, че съжалявам. — Очите му бяха достатъчно красноречиви. — Но не е нещо кой знае какво, Дора. — Той пусна ръката й и бръкна в джобовете. — Не мога да те лъжа, че не съм наранявал жена преди, защото съм го правил. Винаги обаче е било при изпълнение на служебните задължения и никога — лично. Нараних те и не знам как да поправя грешката си.

Той тръгна към стълбите.

— Джед — чу я да въздиша, — чакай малко. — „Кучият му син!“, каза си тя и отвори кутията. Халатът беше почти същият като нейния, но с друг цвят. Тя прокара пръст по гладкия тъмнозелен ревер.

— Нямаха бели. — Никога в живота си не се беше чувствал по-глупаво. — Ти обичаш ярките цветове и затова…

— Хубав е. Но не съм казала, че ти прощавам.

— Добре.

— Предпочитам да поставим отношенията си на по-разумна основа. Не се чувствам добре, ако враждувам със съседа си.

— Ти определяш правилата.

— Никога не си купувал дамско бельо, нали?

— Нямаш представа какво значи да страдаш. — Прииска му се да я докосне, но се сдържа. — Съжалявам, Дора.

— Знам. Наистина си давам сметка за това. Тази сутрин ме беше яд на себе си повече, отколкото на теб. Преди да се успокоя, в магазина стана една беля. Когато ти се върна, бях доста кръвожадно настроена.

— Какво се е случило?

— Задигнали са някои неща. — Погледът й отново стана студен. — Тази сутрин, малко след като ти излезе да си купиш риза.

Той не се усмихна.

— Сигурна ли си, че снощи, преди да затвориш, всичко си беше на мястото?

По гърба й полазиха тръпки.

— Знам си стоката, Скимърхорн.

— Снощи каза, че си се прибрала няколко минути преди мен.

— Да, но какво значение…

— Когато те оставих, беше разстроена. Сутринта още не беше на себе си. Предполагам, че може да не си забелязала.

— Какво да забележа?

— Дали не липсва нещо горе. Ела заедно да огледаме.

— За какво говориш?

— Снощи някой е влизал в апартамента ми.

Тя се усети, преди да беше казала нещо, но той видя съмнението, изписано върху лицето й.

— Не го казвам, за да оправдая поведението си, но някой е влизал при мен — повтори той, като се мъчеше гласът му да изглежда спокоен. — Ченгетата виждат неща, които цивилните не забелязват. Помислих, че може да е някой от хората на Спек, навъртащ се наоколо, за да ми лази по нервите. Но може и да е някой, който търси някакви предмети.

— Ами алармената система? А бравите специално против крадци, които ти монтира?

— Нищо не може да даде абсолютна гаранция против крадци.

— Ох. — Тя затвори за миг очи, след това той я хвана за ръка и я поведе нагоре по стълбите. — Е, това ме кара да се чувствам по-добре. Преди минута се ядосвах на някакъв крадец по магазините, а сега ме караш да се безпокоя за някоя котка, която се е разхождала из апартамента ми.

— Нека просто проверим, Дора. Ключовете у теб ли са?

— Не е заключено. — Погледът му я ядоса. — Виж какво, суперченге, външната врата е заключена, а аз бях точно отдолу. Освен това… — Тя отвори широко вратата. — Тук не е влизал никой.

— Хм, ще видим. — Той се наведе да разгледа ключалката, но не видя никакви признаци да е била насилвана. — Отключена ли беше, когато излезе снощи?

— Може и да е била. — Тя се намръщи. — Не си спомням.

— Държиш ли някакви пари тук?

— Малка сума. — Дора отиде до бюро без крачета и отвори едно чекмедже. — Парите са тук, а и всичко останало е на мястото си.

— Още не си огледала добре.

— Знам какво има тук, Джед.

Той плъзна поглед из стаята, без да изпуска и най-малката подробност, сякаш гледаше снимки от полицейския архив.

— Какво стана с картината? Онази, която беше над канапето?

— Абстрактната картина ли? Майка ми я хареса и затова я занесох при нея за известно време. — Тя посочи към двата портрета, които беше окачила на мястото й. — Помислих, че тези двамата стават за компания, обаче сгреших. Прекалено сериозни са и ме гледат с укор, но нямах възможност да…

— Имаш ли бижута?

— Естествено. Добре де, добре. — Тя изкриви очи с досада и се отправи към спалнята. Там отвори едно сандъче от камфорово дърво и абанос. — Изглежда, че всичко си е на мястото. — Малко съм затруднена, защото дадох някои неща на Лия, а тя ми зае… — Извади изящна кадифена торбичка и изсипа от нея две смарагдови обици. — Ако някой беше ровил тук, сигурно щеше да ги вземе. Истински са.

— Хубави са — каза той, след като ги огледа. Не се изненада, че тя има бижута, достатъчни за десет жени. Дора обичаше да притежава много неща. Не го учуди и фактът, че спалнята й беше също така претъпкана и уютна, както гостната, и същевременно с това — изящна като обитателката си. — Ама че легло!

— На мен ми харесва. Това е репродукция на леглото на Луи XV. Купих го от един хотел в Сан Франциско. Не можах да устоя на тази табла.

Леглото беше много високо и в единия край имаше лека извивка. Беше покрито с тъмносин брокат, върху който Дора бе прибавила и една златиста кувертюра от сатен и цял куп меки възглавници.

— Обичам да стоя до късно и да чета, а в камината да гори огън. — Дора затвори ковчежето за бижутата. — Едно от нещата, които ме накараха да купя тази сграда, беше размерът на стаите и това, че в спалнята мога да имам камина. Баща ми би казал, че това е котешка къща. — Тя се засмя. — Съжалявам капитане, май нищо не липсва.

Това би трябвало да го успокои, но той продължаваше да усеща някакво гъделичкане по врата.

— Няма да е зле да ми дадеш списък на откраднатите предмети от магазина. Ние, т.е. Брент ще нареди на хората си да направят проверки из заложните къщи.

— Вече съобщих в полицията.

— Мога да ти бъда от помощ, все пак. — Този път той не можа да устои на изкушението и я докосна, за да види дали ще се отдръпне. Но когато я хвана за ръката, тя само се засмя.

Значи му беше простила.

— Добре, въпреки че дали си струва да търся помощта на един полицейски капитан за нещо толкова дребно като кражбата на няколко вехтории? Нека да… — Тя тръгна напред, но той не се отмести, така че тя се оказа една крачка по-близо до него. Сърцето й започна да бие по-силно, но този път причината не беше в страха.

— Списъкът е долу.

— Ти беше права.

— Винаги е добре да си прав. И за какво става дума този път?

— Мислих върху това, което беше започнало да става между нас.

— О! — Гласът й леко се разтрепери, въпреки че тя се опита да го овладее. — И какво ставаше между нас?

Той я погледна с помътнял поглед. Тя се сети за кобалтовото огледало в магазина си.

— Желаех те. Представях си, че те разсъбличам, че те докосвам и че те чувствам под себе си. Чудих се дали кожата ти е толкова прекрасна на вкус, колкото уханието, което идва от нея.

Тя се вгледа в него. Мускулите на стомаха й потръпваха.

— Значи това било.

— От моя страна, да. Бях започнал леко да откачам.

— А сега по-добре ли се чувстваш?

Той поклати глава.

— По-зле. Сега пък си въобразявам, че го правя с теб в това легло. Ако искаш да ми го върнеш тъпкано за снощи, трябва само да ми кажеш, че няма да ти е интересно.

Тя изпусна въздуха, който се беше събрал в гърдите й. „Интересно“ не беше точната дума, която би употребила. Засмя се и прокара пръсти през косата си.

— Ще проуча внимателно предложението ти и ще ти се обадя за резултата.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Разбира се.

— Искаш ли да вечеряме заедно? Бихме могли… бихме могли да обсъдим условията.

Сърцето й заби така лудо, че тя изведнъж се почувства като влюбена гимназистка.

— Не мога. Имам среща с племенника си. — Взе една сребърна четка за коса от бюрото си и после пак я остави. — Той е на възраст, в която момчетата презират момичетата, и от време на време го водя на кино.

— Но ти си от момичетата.

— За Ричи не съм. — Тя отново взе четката и безцелно започна да върти дръжката й в ръцете си. — Нямам нищо против да прекарам 90 минути с „Наемниците от ада“. Така и аз се чувствам момче.

— Щом смяташ така, тогава може би ще го отложим за друг път. — Джед погледна към ръцете й, които все по-нервно си играеха с четката, и се засмя.

— Ами да. Може би за утре.

— Ще си запиша в бележника. — Той внимателно взе четката от ръцете й и я остави настрани. — Хайде да отидем долу и да вземем списъка.

Когато излязоха от спалнята, Дора изпусна лека въздишка на облекчение. Щом кръвта й се върнеше в главата, щеше да премисли всичко отначало.

— Ключовете ти долу ли са? — попита Джед, когато излязоха в коридора.

— Какво? А… да.

— Добре. — Той завъртя секрета, преди да затвори вратата.

 

 

При други обстоятелства Ди Карло щеше да си прекара добре в луксозния апартамент в хотел „Риц-Карлтън“, с огромното меко легло, заредения бар и масажистката на повикване. Щеше… ако картината беше у него.

Но вместо да се забавлява, той не можеше да си намери място от яд.

Ако онзи мъж не се беше появил точно когато не трябва, картината щеше вече да е у него или щеше да знае къде да я търси.

Поколеба се дали да се обади по телефона на Финли. Нямаше какво ново да му съобщи, освен че се е провалил, а до 2 януари все още имаше време. Това, че се беше върнал с празни ръце, объркваше напълно плановете му, но в крайна сметка беше само едно забавяне и положението не можеше да се определи като катастрофално.

Той изяде още една кифла и я прокара с малко божоле, което беше останало от обяда. Озадачаваше го фактът, че онзи беше разбрал за претърсването на апартамента му. Ди Карло се облегна назад и започна да си припомня всяка своя стъпка от предишната нощ. Не беше разбутвал нищо. Беше устоял и на изкушението да открадне някои неща от двата апартамента, които нямаше да се забележат веднага. А това, което беше взел от магазина, щеше да бъде приписано на обикновени крадци.

Тъй като мъжът беше заподозрял жената от съседната стая, че е влизала в апартамента му, не се налагаше да променя плановете си.

Реши, че трябва да направи едно-единствено нещо — да се върне пак там. Щеше да повтори абсолютно същото, като предишната нощ. Само че този път щеше да убие жената, след като си свърши работата.