Нора Робъртс
Скрити богатства (5)

Четвърта глава

— Това се казва бъркотия, нали?

Въпросът беше риторичен, но на Ди Карло не му беше никак забавно. Шърмън Портър започна да рови из папките в кабинета си.

— Предполагам, че тук ще ги открием, но имахме разпродажба. — Продължаваше да рови безразборно в папките. — Направихме голям оборот. Много предмети вече са изнесени. По дяволите! Къде държи нещата тази жена? — Притеснен и ядосан, Портър отвори друго чекмедже. — Не ми е ясно как въобще ще открия нещо, защото Хелън си взе една седмица отпуск и замина при дъщеря си във Вашингтон. Имате късмет, за малко щях да си тръгна. Ще затваряме до Нова година.

Ди Карло погледна часовника си. Шест и петнайсет. Времето му изтичаше и търпението му беше напълно изчерпано.

— Може би не се изразих съвсем ясно, господин Портър. Връщането на тази стока е изключително важно за моя работодател.

— О, разбрах ви много добре. В крайна сметка човекът си иска това, което му принадлежи. Я да видим какво има тук? — Портър извади купчинка листове, гъсто изписани на машина. — Ето го! Хелън е направила списък на всички предмети, които са били разпродадени. Посочени са номерът, под който са се разпродавали, както и цените. Тази жена е съкровище.

— Може ли да хвърля един поглед?

— Разбира се, разбира се. — Портър му подаде листовете и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Извади бутилка „Четири рози“ и две прашни чаши. Ухили се на Ди Карло и каза:

— Ще пийнем ли? Вече му е време. А и предпазва от студа.

Ди Карло погледна с отвращение към бутилката.

— Не.

— Е, добре. Аз ще си налея.

Ди Карло извади собствената си документация и я сравни с листовете. „Напълно съвпадат“, помисли си той, разкъсван едновременно от облекчение и от отчаяние. Всичко беше продадено: и порцелановото куче, и теракотената скулптурна група, и абстрактната картина, и бронзовият орел, и препарираният папагал! Нямаше ги и огромната гипсова отливка на Статуята на свободата, както и двете подпори за книги във формата на морски сирени.

В джоба си Ди Карло имаше още един списък. Там беше описано какво точно крие всеки един от тези предмети: гравирана цейлонска ваза с приблизителна стойност 100 000 долара; две малки японски украшения от слонова кост, откраднати от частна колекция в Австрия, чиято стойност като нищо можеше да възлезе на шестцифрено число; старинна сапфирена брошка, за която се твърдеше, че била носена от шотландската кралица Мери.

Въпреки че в стаята беше студено, Ди Карло се изпоти, „Продадено, всичко е продадено. Господи…“

— Нищо не е останало — каза тихо той.

— Да, направихме наистина голям оборот. — Доволен от спомена, Портър си наля още едно питие.

— Тази стока ми трябва.

— Вече го казахте. Пратката пристигна минути преди началото на разпродажбата и нямахме време да правим инвентаризация. Мисля, че аз и босът ви можем да разкатаем фамилията на фирма „Премиум“ в съда. — Идеята му хареса и Портър отново отпи от чашата с уиски. — Обзалагам се, че това ще им коства прилична сума.

— Господин Финли си иска собствеността, а не да се съди с когото и да било.

— Това си е негова работа. — Портър сви рамене и гаврътна чашата. — Хелън има списък с адресите на нашите клиенти. Когато предстои да правим разпродажби, винаги им изпращаме покани. Оказа се, че от това има полза. Според мен най-доброто, което можете да направите, е да прегледате списъка и да го сравните с имената и адресите на тези, които са купили предмети от разпродажбата. Можем да се свържем с тях и да им обясним каква е работата. Естествено, вие ще ми върнете моята стока. Платил съм за нея.

Това ще отнеме дни, а може би и седмици. Ди Карло беше съвсем наясно с това.

— Разбира се — хладнокръвно излъга той.

Доволен, Портър се засмя. Беше продал една стока, а сега можеше да продаде и другата, и то за добра цена.

— Може ли да получа списъка с адресите?

— Разбира се, разбира се. — Приятно замаян от уискито, Портър порови в чекмеджето и извади метална кутия, пълна с картони. — Прегледайте ги. Аз не бързам.

 

 

Двадесет минути по-късно Ди Карло остави Портър добре натряскан. Имаше малка надежда. Теракотената скулптурна група още се намираше във Фрънт Роял. Беше станала притежание на антикваря Томас Ешуърт. Ди Карло се хвана за тази възможност с надеждата, че бързото връщане на поне един от предметите може да поуспокои Финли и той да му даде отсрочка за намирането на останалите.

Докато караше сред слабото улично движение към магазина на Ешуърт, обмисли стратегията си. Ще влезе вътре и ще обясни, че е станала грешка. Ще се държи любезно, дори приятелски. Ешуърт беше платил 45 долара за фигурката и Ди Карло беше готов да я откупи при прилична печалба за търговеца.

Така-а. Оказваше се, че всичко можеше да се уреди бързо и безболезнено. Щом се докопа до статуетката, ще се обади по телефона на Финли и ще му каже, че положението е под контрол. И ако Финли останеше доволен, навярно щеше да нареди на Уайнсеп да се свърже с останалите хора от списъка, а Ди Карло щеше да се върне в Ню Йорк да си празнува Коледата.

Този сценарий толкова подобри настроението на Ди Карло, че докато паркираше колата пред магазина на Ешуърт, започна да си тананика. Когато обаче излезе от нея, усмивката му се стопи.

„Затворено“. Голямата картонена табела безучастно го гледаше от стъклената врата. Не можеше да е затворено. Не трябваше да е затворено! Дишането му се учести. Ди Карло изтича до голямата витрина, засенчи с ръце лицето си и се вторачи вътре. Не се виждаше почти нищо. Отново го обзе чувството за безнадеждност.

Финли нямаше да приеме никакви извинения. Той не търпеше мъгляви обяснения, като липсата на късмет, например.

Изведнъж устните му се изкривиха в нещо подобно на усмивка. Видя вътре, леко прегърнати, порцелановите фигури на мъж и жена в бални костюми.

Ди Карло сви в юмруци ръцете си в ръкавици. Не би позволил на една ключалка и на някаква си стъклена витрина да му попречат.

Първо трябваше да премести колата. Бавно обиколи с нея пресечките наоколо, като гледаше дали няма някоя полицейска патрулна кола. Остави автомобила две преки по-надолу и извади от жабката това, което прецени, че може да му потрябва: фенер, отвертка и револвера си. Напъха ги в джобовете на кашмиреното си палто.

Този път не се приближи до магазина направо, а мина през една странична улица. Движеше се уверено, без да бърза, като човек, който знае къде отива. Но докато вървеше, очите му шареха насам-натам — беше нащрек.

Градът беше малък и в такава мразовита нощ повечето от жителите му предпочитаха да вечерят вкъщи. Ди Карло не срещна никой по пътя към входа на магазина.

Застанал най-после пред него, не видя и никакви признаци за алармена инсталация. Залови се бързо с разбиването на вратата с отвертката. Звукът от разцепването на дървото приятно погъделичка слуха му. Почти беше забравил простите удоволствия от времето, когато се подвизаваше като крадец. Вмъкна се вътре и внимателно затвори вратата след себе си. После запали фенера и го насочи насам-натам, като прикриваше лъча му с ръка. Мина през малка канцелария, претъпкана с всевъзможни неща. За да прикрие следите си обаче, трябваше да направи така, че влизането да изглежда като най-обикновена кражба с взлом. Времето, което щеше да изгуби за тази цел, леко го изнервяше. Извади няколко чекмеджета и нетърпеливо пръсна съдържанието им по пода. Сред тях забеляза пластмасов банков плик. Изглежда, че късметът му започваше да работи. Погледна дребните банкноти в него и прецени, че са около 500 долара. Доволен, Ди Карло напъха парите в джоба си и продължи към основното помещение, като осветяваше пътя си с фенера.

Помисли си, че няма да е зле да прояви малко вандалщина, и разби един млечнобял абажур и красива ваза. Това му хареса и ритна дървена масичка с чашки за кафе върху нея. Подтикван от някакъв скрит импулс, а може би от факта, че от години не беше изпитвал вълнението от кражбата, напъха няколко емайлирани кутийки по джобовете си.

Най-накрая трескаво сграбчи скулптурната група.

— Пипнах те, бейби — промърмори той и изведнъж замръзна на мястото си. Вдясно от една стълба нахлу светлина. Ди Карло изруга тихо и се сниши между старинно канапе от розово дърво и лампион от кована мед.

— Обадих се в полицията. — По стълбата предпазливо слизаше възрастен човек в сив фланелен халат, държейки стик за голф в ръката си. — Идват насам, така че най-добре ще е да останеш на мястото си.

По гласа на стареца Ди Карло усети, че той се страхува. За миг се озадачи, когато до него стигна миризмата на печено пиле. После разбра, че жилището на възрастния човек беше горе и се прокълна, че се бе втурнал в магазина като аматьор. Нямаше обаче време за съжаления. Мушна фигурата под мишница и се хвърли към Ешуърт, както правеше някога по Пето авеню, пъхнал под якето си чантата на някоя възрастна жена.

При сблъсъка старецът изпъшка и се заклати на стъпалата. Износеният му халат се разтвори и разкри голи тънки като клечки крака. Дишайки тежко, Ешуърт замахна непохватно със стика за голф, като същевременно се опитваше да запази равновесие. Повече по инстинкт, отколкото нарочно, Ди Карло сграбчи стика, когато изсвистя покрай ухото му. И това беше достатъчно за Ешуърт. Той политна напред. Когато главата му се удари в лопатка за въглени от ковано желязо, се чу зловещо изпукване.

— О, Господи! — Погнусен, Ди Карло бутна с върха на обувката си главата на стареца. На светлината от стълбите ясно видя стичащата се кръв и широко отворените безжизнени очи. Това окончателно го вбеси и той жестоко ритна тялото два пъти.

Излезе през задния вход и около минута след това чу воя на сирените.

 

 

Финли тъкмо прещракваше ту един, ту друг телевизионен екран, когато телефонът иззвъня.

— Ди Карло на втора линия, господин Финли.

— Свържете ме. — Включи микрофона и каза: — Някакви новини?

— Да, сър. У мен е порцелановата скулптурна група заедно със списъка на останалите предмети. — Ди Карло говореше от телефона в колата, която караше с разрешените шестдесет километра в час към международното летище на Дълес.

Финли изчака за миг.

— Обясни какво имаш предвид.

Ди Карло започна с Портър, като през няколко изречения правеше кратка пауза, за да се увери, че Финли желае той да продължи.

— Щом пристигна на летището, ще ви изпратя по факса списъка с имената и адресите, сър.

— Добре. Струва ми се, че нещо си неспокоен, Ди Карло.

— Вижте, сър, всъщност при прибирането на порцелановите фигурки се появи малък проблем. Беше ги купил един антикварен търговец от Фрънт Роял. Когато пристигнах, магазинът му беше затворен. Тъй като знаех, че искате бързи резултати, влязох с взлом. Оказа се, че търговецът живее горе. Възкликна инцидент и сега той е мъртъв.

— Разбирам. — Финли разгледа ноктите на ръцете си. — Предполагам, че при тези обстоятелства си се погрижил за онзи Портър?

— За Портър?

— Той може да свърже името ти с инцидента, не е ли така? А връзката с теб, Ди Карло, означава връзка с мен. Предлагам да я прекратиш бързо и безвъзвратно.

— Но… аз съм на път за летището.

— Ами тогава ще трябва да обърнеш колата и да се върнеш. Не се притеснявай за този факс. След като оправиш нещата във Вирджиния, ще те чакам да пристигнеш тук с фигурите. Заедно ще обсъдим следващите стъпки.

— Искате да пристигна в Калифорния, господин Финли, до…

— До обяд. Днес ще затваряме рано. Нали знаеш, празници. Свържи се с Уайнсеп, за да му съобщиш номера на полета. Ще те посрещнат.

— Да, сър. — Ди Карло затвори телефона и се насочи към първото място за излизане от магистралата. Горещо се надяваше Портър да е все още в канцеларията си и все още да е фиркан до козирката, за да му забие без много шум един куршум в главата. Май нямаше да успее да се върне вкъщи за коледния обяд.

 

 

— Ендрю, наистина няма нужда да ме изпращаш до горе. — Дора му препречи пътя по стълбите. Само отегчена до втръсване жена можеше да я разбере. „Веднъж да вляза вътре и да заключа вратата, помисли си тя. А после ще си блъскам главата.“

Ендрю Доуд беше счетоводител и за него върхът на интригата беше влагането на средства в различни фондове срещу данъчни облекчения. Той се изсмя малко пресилено и я ощипа по бузата.

— Дора, майка ми ме е учила винаги да изпращам момичето до вратата.

— Да, но майка ти сега не е тук — каза Дора и отстъпи назад. — Късно е.

— Късно ли? Няма още единадесет часа. Нали няма да ме отпратиш, без да ме почерпиш едно кафе? Той оголи в усмивка белите си зъби, за които откачената му майка беше изразходвала хиляди, за да не изглеждат прекалено криви. — Ти правиш най-хубавото кафе във Филаделфия.

— Това е дарба.

Слава Богу, в този миг външната врата се хлопна. Джед се заизкачва по стълбите, с ръце в джобовете на коженото си яке. Беше разгърден, носеше вълнена риза и джинси. Косата му беше разрошена, беше и небръснат. Изобщо видът му отговаряше на киселото му настроение.

За момент Дора се запита защо предпочита него пред галантния, лъскав счетоводител в официален костюм, и реши, че причината може би е в самата нея.

— Скимърхорн!

Джед хвърли бегъл поглед на изпращача й, докато отключваше вратата на апартамента си.

— Конрой — каза той за „добър вечер“ и „лека нощ“, влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Това новият ти наемател ли е?

Ендрю повдигна черната си, добре очертана вежда нагоре към високото чело, за което майка му твърдеше, че е признак на интелигентност, а не че просто започва да оплешивява.

— Добре — въздъхна Дора. От натрапника лъхаше на афтършейв „Холстън“. Това рязко контрастираше с миризмата на диво животно, която остана във въздуха след Джед. Беше пропуснала шанса да се измъкне. Отключи вратата на апартамента и пусна мъжа да влезе.

— Той ми изглежда прекалено… примитивен — намръщи се Ендрю. Свали палтото си с цвят „лондонска мъгла“ и го сгъна грижливо на стола. — Сам ли живее?

— Да. — Спретнатият му вид все повече дразнеше Дора. Тя хвърли небрежно на канапето наметката от норка, модел 1925 година, и се отправи към кухнята.

— Дора, не смяташ ли, че щеше да бъде по-разумно и по-сигурно да дадеш апартамента на някоя жена?

— Каква жена? — попита тя и сипа шепа зърна в старата ръчна кафемелачка. — Не, не смятам. — Докато мелеше кафето, непрекъснато извръщаше глава към Ендрю, който беше застанал зад нея и цупеше неодобрително устни. — А ти смяташ ли?

— Определено. Та тук двамата живеете сами.

— Грешиш. Аз живея тук сама, а той живее там. — Усещаше дишането му във врата си и това я подразни с нова сила. — Защо не отидеш да пуснеш някаква музика?

— Музика? — Красивото му женствено лице леко се проясни. — Да, може. За настроение.

Миг по-късно Дора чу да се разнася едно от последните изпълнения на Джони Матис.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си тя, но после реши да не се притеснява. Ако не можеше да се оправи с един счетоводител, който носеше костюм стил „Брук брадърс“ и употребяваше афтършейв „Холстън“, заслужаваше да си плати за това.

— Кафето ще бъде готово след няколко минути — каза тя и се отправи към хола.

Застанал с ръце на кръста, Ендрю разглеждаше новата й картина.

— Бива си я. — Наклони глава наляво, после надясно. — Много е дръзка. — След това се обърна към нея и се загледа с възхищение в късата й официална рокля, покрита с блестящи мъниста. — Отговаря на характера ти.

— Открих я преди два дни на една разпродажба във Вирджиния. — Дора седна върху облегалката на един фотьойл и машинално кръстоса крака, без да се замисля, че полата й се вдигна още повече. — Смятам да я оставя малко при себе си, преди да я сваля в магазина. — Тя се усмихна, но забелязвайки хищния сладострастен поглед на Ендрю, подскочи от фотьойла. — Ще видя кафето.

Той я хвана за ръка и галантно я привлече към себе си. Тя за малко не си удари главата в брадата му.

— Да се възползваме от музиката — каза Ендрю и се понесе по килима. Майка му беше потрошила сума пари за уроци по танци и той смяташе да приложи наученото.

Дора си наложи да се отпусне. „Наистина танцува добре“, помисли си тя, усмихна се и затвори очи, оставила се на музиката и на движението. Засмя се леко, когато я наведе назад с елегантна хватка. В края на краищата момчето не беше чак толкова лошо. Изглеждаше добре, танцуваше добре, грижеше се за майка си и имаше дебел портфейл. Това, че при предишните им две срещи се беше държал глупаво, не означава…

Внезапно той я притисна силно към себе си и я извади от приятния унес. Дора се отнесе с разбиране и към това, но когато го отблъсна леко с ръка, усети безпогрешно очертанията на четка за зъби в джоба на сакото му. Знаеше, че Ендрю е педант, но не подозираше, че носи четка, за да си мие зъбите след всяко ядене. Ала преди да успее да каже нещо, ръката му се плъзна по голия й гръб и сграбчи обутия й в коприна задник.

— Ей! — Тя се дръпна ядосано и отбягна устата му, но той започна да я целува по врата и раменете.

— О, Дора, Дора! Искам те…

— Ендрю! — Докато се мъчеше да се освободи, едната му ръка дръпна ципа й. — Няма да стане! Стегни се.

— Толкова си красива, че човек не може да ти устои. — Той я притисна грубо върху облегалката на фотьойла. Дора усети, че губи равновесие, и изруга.

— Спри или ще ти причиня болка!

Но той продължаваше да й ломоти нещо нежно й се стовари върху нея, поваляйки я на пода. Не я възмути толкова това, че лежеше на килима, под един счетоводител. Повече се ядоса на факта, че падайки, бяха блъснали една масичка за сервиране и няколко от нейните съкровища се бяха счупили на пода. Е, достатъчно! Дора рязко го сръга с коляно между бедрата. Той изпъшка, а тя го цапардоса с юмрук в окото.

— На ти! — извика и го удари още веднъж.

Ендрю изстена, претърколи се и се сгърчи като сварена скарида.

Дора скочи на крака.

— Ако не станеш веднага, ще получиш още един!

Уплашен, той застана на четири крака.

— Ти си напълно откачена — простена Ендрю и извади снежнобялата си кърпа, за да провери дали няма кръв по лицето.

— Абсолютно си прав. — Тя грабна палтото и му го подаде. — Можеш да намериш пътя и без мен. Хайде, изчезвай, и вкъщи си сложи малко лед на окото.

— Окото ми! — Той го попипа и примигна от болка. — Какво ще кажа на майка?

— Кажи й, че си се блъснал в някоя врата. — Търпението й се изчерпваше. Помогна му да се изправи. — Хайде, да те няма!

Той преглътна гордостта си и си взе палтото.

— Водих те два пъти на вечеря.

— Приеми го като лоша инвестиция. Сигурна съм, че ще намериш начин да си наваксаш загубеното. — Тя отвори вратата и видя, че Джед също отвори своята. — Вън! И ако още веднъж опиташ нещо такова, ще ти насиня и другото око!

— Луда! — Ендрю се отправи към вратата. — Не си с всичкия си!

— Ако се върнеш, наистина ще ти покажа колко съм луда! — Свали обувката си с тънко токче и я запрати по него. — Да не си се мярнал повече насам!

Обувката се удари във вратата на съседа й. Застанала на един бос крак, Дора дишаше учестено и се опитваше да се успокои. Накара я да се обърне тихото покашляне на Джед. Той се усмихваше. За първи път го виждаше да се смее, но не беше в настроение да наблюдава промяната в обикновено намусената му физиономия.

— Нещо смешно ли забелязахте, Скимърхорн?

Той се замисли.

— Да. — От дълго време не беше се развеселявал така. Подпря се на вратата и продължи да се хили. — Интересна среща, Конрой!

— Очарователна. — Тя заподскача по коридора, за да си вземе обувката. Потупа с токчето по дланта си и заподскача обратно. — Още ли сте тук?

— Така изглежда.

Дора въздъхна дълбоко и прекара ръка по разрошената си коса.

— Ще пийнете ли нещо?

— Съгласен.

Тя влезе в стаята, свали и другата си обувка и захвърли и двете настрани.

— Бренди?

— Много добре. — Джед погледна изпочупения порцелан на пода. Беше чул шума от строшените чаши. След това бяха последвали виковете и той беше започнал да се колебае дали да се намеси. Дори когато носеше полицейската значка, се притесняваше повече, ако трябва да се намесва в семеен скандал, отколкото ако имаше работа с професионален престъпник.

Вдигна очи към Дора, докато тя наливаше брендито в чашите.

— Цяла вечер ми надува главата за печалбите от дългосрочните капиталовложения, а после изведнъж си въобразява, че може да се домъкне вкъщи и да ми съдере дрехите.

Джед огледа вечерния й тоалет.

— Хубава рокля — заключи той. — Не разбирам защо си е губил времето с приказки за капиталовложения.

Дора отпи от чашата и вирна глава.

— Я да помисля. Да не би това да беше някакъв скрит комплимент?

Джед сви рамене.

— Изглежда, че нещастното момче зле си изпати.

— Наложи се да му разбия носа. — Тя се намръщи и клекна да събира счупените парчета. — Вижте! — Отново започна да я обхваща гняв. Взе една счупена чаша. — Това е „Дерби“ от 1815 година, а пепелникът е от Манхатън.

Джед приклекна до нея.

— Скъпи ли са?

— Не е там работата. Това беше бонбониера — с марокански аметист върху капака.

— Вече става само за боклука. Оставете, ще се порежете. Вземете метла или нещо друго.

Дора тръгна към кухнята, като пътьом продължаваше да мърмори:

— Дори в джоба си носеше четка за зъби. — Върна се с метла с дълга дръжка и лопата за боклук, които размахваше във въздуха като копие и щит. — Да му се не види и четката! Обзалагам се, че кучият син е членувал в скаутите — орли.

— Може да си е носил и комплект долно бельо в джоба на балтона. — Джед взе метлата от ръцете й.

— Не бих се учудила. — Върна се в кухнята за кофата за боклук. — Сигурно си беше приготвил и два презерватива.

— Всеки уважаващ себе си скаут-орел ги държи в портфейла си.

Примирена, тя отново седна върху облегалката на фотьойла. Изглежда представлението свърши.

— И вие ли?

— Какво аз?

— Сте бил скаут?

Той изсипа последните парчета в кофата и я изгледа продължително.

— Не. Бях неблагонадежден. Ще трябва да внимавате къде стъпвате. Може да съм пропуснал някое парченце.

— Благодаря. — Дора се чувстваше прекалено напрегната и не я свърташе на едно място. Изправи се и отново напълни чашите. — С какво се занимавате?

— Би трябвало да ви е известно. — Джед извади пакет цигари и запали една. — Нали попълних формуляр?

— Не успях да го прочета. Може ли да ми дадете една? — Тя кимна към цигарите. — Когато съм притеснена или много ядосана, ми се пуши.

Той й подаде запалената цигара и извади нова.

— По-добре ли се чувствате?

— Предполагам. — Тя дръпна от цигарата и бързо издиша дима. Харесваше й повече самото действие, а не вкусът на тютюна. — Не отговорихте на въпроса ми — с какво се занимавате.

— С нищо. — Той се усмихна без причина. — Достатъчно богат съм, за да мога да си го позволя.

— Май не е толкова зле да си неблагонадежден. — Тя отново дръпна от цигарата. От дима и от брендито почувства приятно замайване. — Тогава какво правите по цял ден?

— Нищо особено.

— Мога да ви намеря някаква работа.

Той повдигна едната си вежда.

— Така ли?

— Честен труд, Скимърхорн. Естествено, ако ви бива в ръцете.

— Казвали са ми, че ме бива. — Пръстите му хванаха ципа на гърба й, който се беше смъкнал почти до кръста. След кратко колебание го вдигнаха догоре. Втрещена, Дора примигна.

— Ах… благодаря. Имах предвид, че в склада трябва да се поставят нови рафтове. Изобщо тук винаги има нужда нещо да се поправя.

— Перилата на външната стълба са направо бутафорни.

— О! — Тя се нацупи, приемайки го като лична обида. И донякъде си беше така. — Можете ли да ги оправите?

— Навярно.

— Тогава да се споразумеем да ви го приспадна от наема, а може да ви плащам и на час.

— Ще си помисля. — Но в момента Джед си мислеше за нещо съвсем друго — колко силно иска да я докосне. Да прокара леко пръст по извивката на шията й. Да види дали като докосне тази дълга, нежна шия, ще усети пулса й.

След миг ядосан на себе си, остави празната чаша и мина покрай нея, за да вземе кофата за боклук.

— Ще я върна обратно.

— Благодаря. — Тя се опита да преглътне, но не беше лесно. На гърлото й беше заседнала буца. Нещо в начина, по който я погледна този мъж, бе докоснало непознати струни в душата й.

„Глупости! — каза си тя. — Просто прекалено дълъг и изморителен ден.“

— Много съм ви благодарна — повтори Дора. — Ако не бяхте дошъл, щях да беснея още цял час.

— Всичко е наред. Хареса ми как го ритнахте.

Тя се усмихна.

— Защо?

— Не одобрих костюма му. — Той се спря на вратата и я погледна. — Не понасям райета.

— Ще го имам предвид. — Тя все още се усмихваше, когато погледна нагоре. Джед проследи погледа й и видя над главата си клонка имел.

— Много оригинално — каза той. — Беше решил да не рискува и понечи да си тръгне.

— Хей! — Развеселена от реакцията му, тя го хвана за ръката. — Не е на късмет. — Повдигна се на пръсти и леко докосна с устните си неговите. — Не искам да рискувам късмета си.

Реакцията му беше инстинктивна. Щеше да направи приблизително същото, ако някой беше стрелял в гърба му или беше се опитал да му забие нож в гърба. Действието изпревари мисълта. Хвана я за брадичката, за да не мърда.

— Рискуваш много повече, Айсидора. — И впи устни в нейните.

Целувката му имаше вкус на цигара и бренди. Беше толкова страстна, че в главата й не остана капчица кръв. „О, Господи! О, Господи!“ В този миг това бяха единствените възклицания, които можа да произнесе мислено. А може да ги беше казала на глас, преди устата й да се поддаде безпомощно под неговата. Тя отстъпи назад с широко отворени очи.

Той пожела да я сграбчи още веднъж, но с неимоверни усилия си наложи да не направи същото, което се беше опитал онзи идиот, счетоводителят.

— Няма да рискувам да ритнеш и мен — каза той тихо и категорично. — Заключи си вратата, Конрой. — Мина бързо по коридора и заключи своята.