Нора Робъртс
Скрити богатства (8)

Седма глава

Дора пиеше бренди, а Джед — кафе. „Ченге, злорадстваше тя. В края на краищата те не трябва да пият, когато са на служба — поне така ни ги представят по телевизията.“ Искаше да прояви към него същото безразличие, каквото демонстрираше той към нея. Сви се върху канапето на кълбо и се загледа в блещукащите ярки светлини на коледната елха.

Но приятелят на Джед — лейтенант Брент Чапмън, с неогладените си панталони, с лекетата по вратовръзката и непринудената си усмивка — й беше харесал. От него се носеше успокояваща миризма на наденица и кимион. През дебелите стъкла на очилата му с рогови рамки я гледаха кротки кафяви очи. Маниерите му бяха съвсем непринудени и това подтикна Дора да вари кафе и да черпи с курабии. Държеше се така, сякаш й бяха дошли неочаквани гости, а не полицаи, разследващи опит за кражба с взлом, при който се беше стигнало и до стрелба.

Брент задаваше въпросите, без да бърза, като се замисляше върху казаното, и тя постепенно се отпусна.

Не, доколкото беше успяла да огледа, не липсваше нищо.

Не, папките не съдържаха нищо, което да има кой знае каква парична стойност.

Да, през последните две седмици в магазина беше пълно с купувачи, но Дора не си спомняше някой да се е държал подозрително или да е задавал странни въпроси.

Врагове? Тя се разсмя. Не, ако не се брои Марджъри Бауърс.

— Бауърс? — Брент наостри уши, готов над бележника да записва.

— И двете бяхме кандидатки за главната роля в една пиеса, която трябваше да се играе в училище. Беше първата ни година в гимназията. Щяхме да представяме „Уестсайдска история“. На прослушването бях по-добра от нея и тя пусна слух, че съм била бременна.

— Не мисля, че…

— Репутацията ми беше поставена на карта и нямах избор — продължи Дора. — След училище обаче я причаках. — Тя хвърли бърз поглед към Джед, който се мръщеше на един поднос за сервиране на сирене с формата на бича глава, поставен на бюфета.

— Това е много интересно, но не мисля, че може да има някакво отношение към случая.

— Тя наистина ме мразеше. — Дора отново отпи глътка бренди и сви рамене. — Веднъж, в Толедо, пак стана същото. Не, като че ли бъркам. Първата ми година в гимназията май че беше в Милуоки. По онова време се местехме непрекъснато.

Брент се усмихна. Хазайката на Джед му ставаше все по-симпатична. Повечето хора, които се оплакваха от опит за кражба с взлом и заплаха с оръжие, загубваха напълно чувството си за хумор.

— Интересува ни нещо, което се е случило неотдавна.

— Разкажи му за оня със сметалото — подкани я Джед.

— За бога, Ендрю е…

— Доуд — прекъсна я Джед. — Ендрю Доуд. Допреди два дни е бил счетоводител на Дора. Опитал се да й пуска ръце, а тя му насинила окото и го уволнила. — Той погледна с иронична усмивка към Дора. — Освен това го ритнала в задника.

— Разбирам. — Брент прехапа устни, докато записваше името. Искаше да се изхили, но блясъкът в очите на Дора му подсказваше, че трябва да се прави на сериозен. — Заплаши ли ви, че ще ви го върне по някакъв начин?

— Не, разбира се. — Дай ми цигара, Скимърхорн.

Той запали една и с ироничен жест й я подаде.

— От досада или от стрес искаш да пушиш?

— Отговори си сам. — Тя дръпна цигарата от ръката му и жадно смукна дима. — Най-дръзкото нещо, което Ендрю вероятно е направил, е да се върне вкъщи и да започне да хленчи пред майка си.

— Няма да навреди, ако поговорим с него — каза меко Брент. — Как можем да го намерим?

Дора хвърли унищожителен поглед към Джед.

— „Доуд енд Голдщейн“ — счетоводна фирма на ъгъла на Шеста улица и пазара.

Брент кимна с глава и си взе една от курабиите, които тя беше поставила в красива чиния до него.

— Чудесен начин за прекарване на Бъдни вечер, нали?

— Имах други планове. — Дора се усмихна. — Съжалявам, че ви отделих от семейството ви.

— Такава ми е работата. Курабиите са чудесни.

— Благодаря. Искате ли малко за вкъщи? Имате ли деца?

— Три. — Брент моментално извади портфейла си, за да й ги покаже на снимка. Джед извърна очи и се отдалечи, а Дора стана от канапето, за да погледне фотографията. От нея я гледаха две момиченца и едно момченце, сресани и нагласени като за снимка.

— По-голямото момиче прилича на вас — забеляза Дора.

— Има нещо такова. Това е Карли. Десетгодишна е.

— Моята племенница току-що също навърши десет. В пети клас е.

— И Карли е в пети клас. Учи в началното училище в Лендсдаун.

— И Миси е в същото училище. — Джед видя как неговият партньор и хазайката му се погледнаха с нескрит възторг. — Сигурна съм, че се познават.

— Да не би да става дума за Миси Бредшоу? Има по-малък брат на име Ричи, който е самият…

— … ужас. Да, така е.

— Идвала е вкъщи поне десетина пъти. Живеят само на пресечка от нас. Родителите на Миси и ние с жена ми сме в един и същ автомобилен клуб.

— Да ви оставя ли сами? — попита ненадейно Джед.

И двамата го погледнаха с известно снизхождение.

— Кажете ми, Брент, винаги ли е такъв мърморко?

— Дори много повече. — Той прибра портфейла си и се изправи. По ризата му имаше полепнали трохи от курабиите, а по очилата му личаха следи от пръсти. Дора го намираше наистина очарователен. — Но е най-добрият полицай, с когото съм работил, така че със съсед като него можете да се чувствате напълно сигурна.

— Благодаря. Ще отида да донеса още курабии. — Тя мина с демонстративно пренебрежение покрай Джед и се отправи към кухнята.

— Това се казва хазайка — каза Брент и повдигна вежди.

— Жена със замах. Кога ще имаш резултат от балистичната експертиза на куршумите, които извади от мазилката на стената?

— Господи, Джед! Коледа е. Остави момчетата от лабораторията да си починат някой и друг ден. Ще проверим и за отпечатъци, но ще бъде чиста загуба на време.

— Щом използва пистолет със заглушител, е професионалист. А това означава, че сигурно е бил с ръкавици.

— Точно така.

— Какво мислиш за тази работа? — попита Джед, когато Дора се върна с картонена чиния, обвита във фолио.

— За децата.

— Благодаря ви, госпожице Конрой.

— Дора. Нали ще ме уведомите, ако откриете нещо?

— Разчитайте на мен. А сега се отпуснете. Джед ще поеме нещата в свои ръце.

— О! — Тя изгледа хладно Джед. — Сега ще мога да спя спокойно.

— Точно това и трябва да направите. Весела Коледа!

— Ще те изпратя. — Джед кимна на Дора. — След малко се връщам.

Докато вървяха по коридора, Брент измъкна една дъхава курабия изпод фолиото.

— Тук си от около седмица, нали?

— Почти.

— Как успя толкова бързо да й влезеш под кожата?

— Талант. Слушай, защо според теб един професионалист ще влиза с взлом в магазин, за да се рови в купчина хартии?

— Това е големият въпрос. — Брент мина през задната врата и задържа дъха си, когато студеният вятър го блъсна в лицето. — Тук има доста ценни неща.

— Но той не ги е докоснал.

— Не е успял, защото ти си го прекъснал.

— Вижда, че горе свети, и прекъсва телефонния кабел. Изключва алармената инсталация, но не е взел „Даум Нанси“.

— Това пък какво е?

— Няма значение — каза бързо Джед и се ядоса на себе си. — После отива право при папките с документите.

— Защото именно там търси нещо.

— Така е. — Джед запали цигара. — Но дали е успял да го намери? И какво може да търси някой в документацията на един антикварен магазин?

— Разписки — предположи Брент, докато отваряше вратата на колата си.

— По-скоро описи на инвентара, списъци с имена и адреси.

— Полицаят може да напусне службата си, но си остава полицай.

— Когато някой стреля по мен, проявявам личен интерес, Брент.

— Влизам ти в положението. Знаеш ли, липсваш ни, капитане.

В очите на Джед за миг проблесна нещо като тъга, но бързо изчезна.

— Изглежда, че без мен градът направо загива.

— Слушай, Джед…

— Не продължавай. — Нямаше настроение да го увещават, нито искаше да се чувства виновен. — Обади ми се да ми кажеш как върви разследването.

— Ти ще бъдеш първият. — Брент влезе в колата, свали стъклото на прозореца и преди да потегли, подхвърли: — И умната, защото тази дама като нищо може да срита и теб.

В отговор Джед изсумтя и се запъти обратно към къщата. Преди да слезе долу и отново да огледа магазина, искаше да се увери, че Дора ще заключи вратата си за през нощта.

Той надникна през открехнатата врата на стаята й.

— Можеш да разчиташ на Брент. Не пропуска и най-малката подробност.

— Страхотно! Седни, Джед.

— Имам работа. Заключи си вратата.

— Седни — повтори тя и му посочи един стол. — Ще ти почистя раната.

— Мога и сам.

— Нищо не разбираш, Скимърхорн. Когато някой е ранен, докато е защитавал една жена, елементарното уважение изисква тя да му почисти раната. Ако бях с фуста, щях да я накъсам, за да направя от нея превръзки.

Той отново огледа лъскавия й джемпър.

— Какво носиш под него?

— Едно прекрасно боди. — Тя го повлече към стола.

— Сега трябва да кажеш: „Глупости, госпожо, та това е само една драскотина“.

— Наистина е драскотина — усмихна се леко Джед.

— Можеше да стане и по-лошо.

— Несъмнено. — Копринената й дреха леко прошумоля, когато тя коленичи до стола и избърса раната с памук. — Ако беше сестра ми, щеше да каже, че за малко да си извадиш окото. За Лия всяко нещо може да ти извади очите. Наследила е паникьорските гени на майка ни. — Дора натопи в една чаша малко топче памук.

— Може да ти защипе малко.

Усетил, че бузата му сякаш пламва, той я хвана за ръката:

— Дявол да го вземе, какво е това?

— Алкохол. — Тя му намигна: — Почиства всякаква мръсотия.

— Стига направо до кокала — измърмори Джед.

— Не се дръж като дете, Скимърхорн. Не мърдай.

Когато тя отново прекара памука по бузата му, лицето му се сгърчи от болка.

— Ти се обърна към мен с малкото ми име, когато трополеше по стълбите и крещеше истерично.

— Никога не крещя истерично.

— Но тогава крещеше. — Той се усмихна дяволито. — „Джед! Джед! О, Джед!“

Дора хвърли памука в една емайлирана купа.

— Тогава си помислих, че могат да те убият, но за съжаление съм сгрешила. — Бутна брадичката му с палец, за да извърне настрани главата му и да огледа раната.

— Искаш ли да ти сложа лепенка?

— Не. — В очите му се появи игриво пламъче. — Няма ли да я целунеш?

— Не. — Тя се изправи и посегна да вземе купата, но после се отказа. — Слушай, трябва да те питам нещо. Знам какво ще кажеш: да не се безпокоя, защото понякога се случват и такива неща. Но въпреки това ще те попитам — мислиш ли, че онзи ще се върне?

Той се загледа в очите й. Там се четеше безпокойство, което до този момент бе успявала да прикрие. Нямаше какво да й каже за успокоение.

— Не знам — отсече Джед.

— Браво. — Дора затвори очи и пое дълбоко въздух. — Нямаше смисъл да ти задавам тъпи въпроси. След като не знаеш какво е търсил тук, как би могъл да кажеш дали ще се върне.

— Горе-долу така изглежда. — „Бих могъл да я излъжа“, помисли си горчиво Джед, като видя, че тя отново пребледня. Все пак би могъл да я увери, че нищо няма да се случи, за да може да спи спокойно през нощта. Когато тя отвори очи, Джед видя, че е много уморена.

— Слушай. — Той изненада и двамата, когато протегна ръка и леко докосна косата зад ухото й, а после рязко я отдръпна и я мушна в джоба си. — Просто трябва да се наспиш добре и всичко ще мине. Остави ченгетата да си вършат работата.

— Да. — На върха на езика й беше да го помоли да спи при нея. И това желание можеше да се обясни само частично със страха да не остане сама. Тя разтърси глава и потърка ръце, за да се стопли. — Утре през повечето време няма да съм вкъщи. Ще бъда у сестра си. Ще ти оставя телефона… в случай че… ако се наложи…

— Добре. Сега заключи, когато изляза.

— Непременно. — Тя държеше дръжката на вратата, когато той излезе в коридора. — Ти също заключи вратата си.

— Разбира се.

Джед почака тя да затвори вратата и да превърти ключа. Чу я да влачи стол по пода и се усмихна. Дръжката на вратата тропна. Очевидно тя бе подложила облегалката на стола под нея. „Точно така, Конрой“, каза си той и слезе долу да огледа още веднъж склада.

 

 

В красива къща в центъра на града, скрита в сянката на величествени дъбове, богата дама с чаша шери в ръка гледаше върху огромния екран на телевизора си как Бинг Кросби изпълнява „Бяла коледа“.

Когато чу тихите стъпки зад гърба си, тя се усмихна и подкани дългогодишната си икономка:

— Ела да гледаш, Мюриъл, това е любимата ми мелодия.

Когато ударът последва, жената дори не извика. Изящната кристална чаша се разби в ръба на масичката пред нея и кървавочервеното шери се плисна по килима.

Парализирана от болката, тя чу някак отдалеч трясъка на счупено стъкло и гневен мъжки глас отново и отново да повтаря:

— Къде е кучето? Къде е шибаното куче!

После престана да чува каквото и да било.

 

 

Беше полунощ, когато Ди Карло се качи с асансьора до апартамента си в Манхатън. В ръцете си държеше купчина кутии, които беше купил набързо от един магазин за алкохол.

Беше извадил късмет да намери квитанцията за продажбата на тъпото куче. В момента се бе замислил и за това дали куршумите, които беше изстрелял в антикварния магазин, бяха улучили някого.

Нямаше от какво да се безпокои. Пистолетът не беше регистриран и беше практически неоткриваем, а той все пак напредваше.

Когато излезе от асансьора, премести кутиите така, че да му е по-удобно, и се отправи по коридора. Беше успял да се добере до бронзовия орел, гипсовата Статуя на свободата и порцелановото куче.

„Нещата се нареждат“, каза си доволен той.

 

 

— След това — Дора гризеше един суров морков, докато Лия проверяваше дали коледната гъска се е опекла — Джед се втурна след онзи с пистолет в ръка, а аз стоях на стълбите като типична героиня от холивудски трилър и се държах за гърдите. Ще заливаш ли тези зеленчуци с нещо?

— В хладилника е. Добре, че не те е ранил. — Лия изтръпна. На всичкото отгоре беше изнервена от купчината тенджери, които вряха на печката, от врявата на децата в съседната стая и от реалната опасност всеки момент майка й да нахълта в кухнята. — От години ме е страх, че в магазина ти могат да влязат крадци. Нали помниш, че аз те убедих да си сложиш алармена система?

— Е, тя много ми помогна, няма що. — Дора натопи лист цветно зеле в сметана с лук и го захрупа, подпряна върху кухненския бар на сестра си. — Джед твърди, че му приличала на Мики Маус.

— Така ли? — Възмутена, Лия спря да бърка с лъжицата. — Нед, братовчедът на Джон, каза, че инсталацията била направо произведение на изкуството.

— Братовчедът на Джон е мошеник. Страхотен сос! — Дора го опита и с карфиол. — Няма значение, ченгетата пристигнаха и изпълниха всички полицейски процедури. Татко щеше да е във възторг от сценката. Зададоха всичките си задължителни въпроси. — Дора нарочно пропусна да спомене за куршумите. На Коледа не вървеше да се говори за такива неща. — Оказа се, че бившият партньор на Джед ви е съсед.

— О? — Лия засмука кокалчето на пръста си, докато поливаше сладкиша със захарен сироп.

— Бащата на Карли Чапмън. Учат в едно училище с Миси.

— Карли? — Тя запрехвърля в ума си приятелките на дъщеря си, докато повдигаше капака на една тенджера, за да подуши парата. — А, да. Брент и Мери Пат. С тях сме в един автомобилен клуб.

— Разбрах. — Дора си наля вино от каната, която Лия беше оставила на бюфета. — Приятните новини бяха дотук. Искат да разпитват Ендрю.

— Ти се майтапиш! Ендрю?

— Отхвърлен от любовницата си счетоводител си отмъщава, като унищожава счетоводните й книги. — Дора сви рамене и подаде чаша вино на сестра си. — Изглежда им логично. Кога ще вечеряме?

— След двадесет минути. Защо не занесеш на масата това, което не успя да ометеш от салата? Ако успеем да отвлечем вниманието на мама още… — Тя млъкна и тихичко изруга.

Трикси Конрой влезе в кухнята. Тя винаги се появяваше царствено, независимо дали беше на сцената или на градския пазар. Беше се пременила за семейния обяд в кървавочервена рокля с дълъг шлейф. Материята обвиваше артистично грациозната й фигура. Късата й, подстригана по момчешки коса беше боядисана в огненочервено. Бялото й като мляко, бледо лице, по което нямаше нито една бръчка поради ревностните грижи и малката козметична операция, беше направо поразително. Сините очи, които беше наследила и Лия, бяха обрамчени с тежки черни мигли, а чувствената й уста — разточително и плътно начервена. Тя се понесе из кухнята, влачейки след себе си копринения шлейф и изпълвайки я с уханието на парфюм.

— Мили мои! — Гласът й — толкова театрален, колкото и самата тя, лесно би могъл да стигне до последните редове на всеки салон. — Колко се радвам да видя двете си дъщери заедно! — Бързо подуши въздуха. — О, какви прекрасни аромати! Надявам се, че не си прегорила кюфтетата ми, Офелия.

Лия погледна Дора с отчаяние, а тя й отвърна, свивайки рамене.

— Не, разбира се. — Изобщо не ги беше слагала да се затоплят и ги беше завряла под мивката, като се надяваше по-късно да ги пробута на кучето. — Мамо, ами че те са зелени…

— Естествено. — Трикси започна да повдига капаците на съдовете върху печката. — Боядисах ги заради сезона. Може би ще трябва да ги поднесем сега, като предястие.

— Не. Мисля, че… — Като не можа да измисли някакъв убедителен предлог, Лия реши да принесе в жертва сестра си. — Мамо, знаеш ли, че някой е разбил магазина на Дора?

— По дяволите, Лия! — свирепо изруга сестра й.

Тя не обърна внимание на това и продължи:

— Снощи.

— О, детенцето ми, о, моето агънце! — Трикси се втурна към Дора и обхвана лицето й в отрупаните си с пръстени пръсти. — Да не са те ранили?

— Не, разбира се.

— Дора, защо не заведеш мама в другата стая? Седнете на спокойствие и й разкажи всичко подробно.

— Да, да, трябва да ми разкажеш! — Трикси сграбчи Дора за ръката й я повлече към вратата. — Трябваше да ми се обадиш по телефона веднага след като се е случило. Щях незабавно да дойда. Милото ми детенце… Куентин! Куентин, обрали са дъщеря ти!

Преди да прекрачи прага на подвижната лудница, Дора успя да хвърли бърз поглед към сестра си. Гостната на семейство Бредшоу беше в пълен безпорядък. Навсякъде се валяха пръснати играчки, а бежовият килим беше навит в един ъгъл, за да не пречи. Със стоманен поглед в очите Майкъл тероризираше кучето Муци, движейки срещу него една полицейска кола с дистанционно управление. Уил, който имаше напълно нюйоркски вид с черната си копринена риза и вратовръзката от фин, вълнен плат в индийски десен, забавляваше Миси с неприлични песнички, акомпанирайки си на пианото. Вниманието на Джон и Ричи беше приковано от една електронна игра, а Куентин, добре запасен пред себе си с яйчен пунш, наблюдаваше какофонията и гръмко коментираше.

— Куентин! — Гласът на Трикси накара всички да замръзнат на местата си. — Нашето дете е било заплашено!

Уил не можа да устои на изкушението и удари един мелодраматичен акорд на клавишите. Дора намръщено го погледна.

— Мамо, не съм била заплашена. — Потупа успокоително Трикси по рамото, настани я в едно кресло и й подаде чаша вино. — Разбиха магазина — обясни тя. — Какво е станало чак толкова? Нищо не са откраднали. Джед ги изплаши.

— Имах такова предчувствие. — Куентин се потупа по носа. — Нещо като шесто чувство, ако щете. Имаше ли тупаница?

— Размина се, Джед го прогони.

— Ако бях аз, щях да застрелям този тип! — Ричи скочи на канапето, като имитираше стрелба с автомат.

— Нали ти казах, лельо?

— Вярно, че ми каза.

— Ричи, не се качвай по мебелите — смъмри го моментално Джон. — Обади ли се в полицията, Дора?

— Да. Всичко е в ръцете на най-добрите ченгета на Филаделфия. — Тя сграбчи Ричи. — Полицаят, който води разследването, е бащата на една твоя много добра приятелка, Джоди Чапмън.

— Джоди Чапмън! — Хлапето се запревива от смях.

— Изпраща ти много поздрави. — Дора му намигна и млясна с устни. Последвалият взрив от писъци и викове й подсказа, че кризата беше преминала.

— Уилоуби! — Гласът на Трикси отново се извиси над всички. Тя вдигна ръка. — Довечера ще отидеш да спиш в Айсидора. Не мога да бъда спокойна, ако няма мъж, който да я пази.

— Мамо! — Това беше достатъчно за Дора, за да й отнеме чашата с виното. — От името на всички феминистки ще трябва да ти кажа, че се срамувам от теб.

— Когато става въпрос за благото и живота на дъщеря ми, обществените и политическите идеали остават на втори план — отсече Трикси и царствено кимна с глава. — Уил, ще спиш при сестра си.

— Няма проблеми.

— Да, но за мен е проблем! — намеси се Дора. — Оставя косми от брадата си в мивката и дрънка мръсотии по телефона с гаджетата си в Ню Йорк.

— Имам телефонна кредитна карта — ухили се Уил. — А ти нямаше да знаеш, че са мръсотии, ако не подслушваше.

— Майка ви знае най-добре. — Куентин се надигна, за да си сипе още яйчен пунш. Изглеждаше изключително спретнат и елегантен с колосаната си яка и с бомбето на главата. — Наведе се и галантно целуна ръката на жена си. — Утре ще намина край магазина и ще взема нещата в свои ръце. Не измъчвай красивата си главица, скъпа.

— Като говорим за гадории — промърмори Уил и направи гнуслива гримаса, — каква е тази смрад?

— Вечерята — обяви Лия, появявайки се на вратата на кухнята. — Съжалявам, скъпа, но изглежда, че съм прегорила кюфтетата ти.

 

 

Една пресечка по-надолу Джед се опитваше да се измъкне през вратата. Коледният обяд в семейство Чапмън му беше харесал повече, отколкото очакваше. Човек не можеше да не се радва на възторга, с който децата приеха подаръците си. Не можеше да не се отпусне при миризмата на елхата и ароматите от печената пуйка и ябълковия пай, които се носеха из въздуха. Освен това той просто харесваше Брент и Мери Пат — и като хора, и като двойка.

Колкото повече се застояваше в този уютен дом, толкова по-неловко се чувстваше, сравнявайки милата семейна сцена — пукащите пънове в камината, децата, които се търкаляха по килима — с нерадостните спомени от празниците през собственото си детство.

В съзнанието му се върнаха кавгите, или далеч по-лошото — студеното, изпълнено с напрежение мълчание. Спомни си онази година, когато майка му изпочупи всичките порцеланови сервизи в стената на трапезарията, както и Коледата, когато баща му изпотроши кристалните висулки на големия полилей в хола, целейки се в тях с пистолета си.

После си припомни и Коледата, в която Илейн не се върна вкъщи, а след два дни се появи със сцепена устна и насинено око. Тогава ли го бяха арестували за кражба в магазина на Уонърмейкър? Не, не беше тогава. Стана година по-късно, когато навърши четиринадесет.

Такива бяха неговите призраци от онова време.

— Вземи поне малко храна за вкъщи — настоя Мери Пат. — Не знам какво ще я правя всичката.

— Бъди приятел — намеси се Брент, като потупа жена си по задника, минавайки покрай нея, за да си отвори една бира. — Ако не вземеш, цял месец ще ме мъчат на обяд с коледна пуйка. Що не пийнеш още една бира?

Джед поклати глава.

— Не, ще карам кола.

— Джед, защо трябваше да си тръгваш толкова бързо? — запротестира Мери Пат.

— Но аз прекарах тук целия ден — припомни й той и я целуна, защото тя беше от малкото хора, с които се чувстваше напълно естествено. — Ще се прибера вкъщи и ще се опитам да изразходвам част от картофената салата и печеното.

— Ти никога не напълняваш. Караш ме да страдам. — Тя трупаше разни неща от коледната вечеря в комплект тенджерки. — Защо не ми разкажеш нещо повече за пищната си хазайка?

— Ами, съвсем си е нормална.

— Брент каза, че била адски секси — каза Мери Пат и хвърли премрежен поглед към съпруга си. Той само повдигна рамене.

— Дрънка ги такива, защото го почерпи с вкусни курабии.

— Щом е сестра на Лия Бредшоу, трябва да е красавица. — Мери Пат сложи няколко парчета ябълков пай в една съдинка. — Лия е изключителна, дори рано сутрин с малките си разбойници в колата. Родителите им са в театъра актьори — добави многозначително тя. — Виждала съм и майка им. Бих искала да изглеждам като нея, когато остарея.

— Но ти изглеждаш много добре, скъпа — изхихика похотливо Брент.

— Добре, нали? — Тя поклати глава. — Да си го чул да казва, че съм гадже, че съм секси?

— Аз го казвам.

— О, Джед, трогната съм. Защо не доведеш хазайката си някой път? На вечеря или просто да пийнем нещо?

— Плащам й наем. Не ходя по гости с нея.

— Изгонил си един негодник от къщата й — напомни му Мери Пат.

— Беше просто рефлекс. Трябва да си вървя. — Той взе храната, която тя настоя да отнесе със себе си. — Благодаря за вечерята и за всичко.

Мери Пат му махна за сбогом и прегърна Брент през кръста, а Джед светна няколко пъти с фаровете за довиждане.

— Смятам да се отбия някой ден в този магазин.

— Искаш да отидеш на разузнаване, нали?

— Наричай го както щеш. Бих искала да видя онази негова сексапилна самотна хазайка.

— Той няма да се зарадва. Гарантирам ти го.

— Ще видим. Джед има нужда от някого в този живот.

— Има нужда да се върне на работа.

— Трябва първо да го оженим. — Тя се обърна и поднесе устните си за целувка. — Няма да ни избяга.

 

 

В огромната си трапезария в Лос Анжелис Финли вечеряше задушена патица и яйца от яребица. Компания му правеше страхотна зеленоока блондинка. Тя говореше три езика и имаше изключителни познания по литература и изкуство. Освен, че беше красива и умна, беше почти толкова богата, колкото и Финли. Неговото его изискваше приятелката му да съчетава и трите качества.

Жената отпи от шампанското и подаде на Финли малка елегантна кутийка.

— Колко умно от твоя страна, скъпа. — Той отвори капака и спря в очакване.

— Знам, че обичаш красивите неща, Едмънд.

— Наистина ги обичам. — Погледна я с благодарност и бръкна в кутийката. Извади оттам малка китайска статуетка от слонова кост и я постави изключително внимателно върху дланта си. Разгледа я с възхищение и въздъхна със задоволство.

— Всеки път, когато вечеряше при мен, се възхищаваше от нея и затова си помислих, че ще е идеалният коледен подарък. — Сложи ръка върху неговата, доволна от начина, по който той реагира. — Реших, че ще бъдеш по-доволен, ако ти подаря нещо от собствената си колекция.

— Много е изящна. — Очите му искряха, докато я разглеждаше. — Беше ми казала, че е и уникат.

— Май че съм сбъркала. — Тя отново взе чашата си, но миг преди това успя да почувства тръпката, която мина през пръстите му. — Скоро успях да се сдобия с двойничката й. — Тя се засмя. — Не ме питай как, защото е от музей.

— Значи не е уникат. — Доволният израз изчезна от лицето му и бе заменен със силно разочарование. — Мислиш ли, че бих могъл да се задоволя с нещо обикновено?

Когато усети промяната в тона му, блондинката примигна от изненада.

— Едмънд, но аз ти подарявам едно изключително постижение на изкуството и то струва много скъпо.

— Скъпото е нещо относително, мила моя. — Той продължи да я гледа със студените си очи, а пръстите му се сключиха около статуетката. Стискаше все по-силно и по-силно, докато тя изпука като пистолетен изстрел. Жената извика потресена, но той се усмихна. — Като че ли я повредих. Жалко. — Бутна счупените парчета настрана и взе чашата си. — Ако ми дадеш твоята статуетка, ще бъда наистина доволен. В края на краищата тя е уникатът.