Нора Робъртс
Скрити богатства (3)

Втора глава

Джед Скимърхорн искаше да пийне нещо. Все едно дали щеше да бъде уиски, преминаващо като огън през гърлото, бренди, съблазняващо с топлината си, или бира с познатия си горчив привкус. Но докато не приключеше с пренасянето на кутиите по проклетите паянтови стълби до новия си апартамент, нямаше как да задоволи желанието си.

Не че имаше кой знае колко покъщнина. Бившият му партньор Брент му помогна да пренесе дивана, дюшека и другите по-тежки мебели. Останали бяха само няколко картонени кутии, пълни с книги, готварски съдове и разни други джунджурии. Питаше се защо беше взел дори и тях, когато щеше да бъде много по-лесно да ги даде на склад.

Тези дни Джед се чувстваше несигурен за много неща. Не можеше да обясни на Брент, а и на себе си, защо се беше решил да напусне огромната къща в колониален стил и да се пренесе през целия град в този апартамент. Сигурно имаше нещо общо с желанието му да започне всичко на чисто. А човек не може да започне отначало, докато не приключи окончателно с миналото.

Напоследък Джед правеше най-вече това. Първата стъпка — може би най-трудната, беше да си подаде оставката. Полицейският комисар се запъна, не пожела да я приеме и го пусна в продължителен отпуск. За Джед нямаше никакво значение точно каква ще бъде формата. Вече не беше ченге. Вече и не можеше да бъде ченге. Онази част от него, която го караше да закриля хората, го беше напуснала.

Обясни на полицейския психиатър, че не е изпаднал в депресия. Просто кариерата му на полицай беше приключила. И не защото изпитваше нужда отново да търси себе си. Искаше само да го оставят на мира. Беше дал четиринадесет години от живота си на полицията. Сигурно беше достатъчно.

Джед отвори с лакът вратата на апартамента и я подпря с една от кутиите, които носеше. Плъзна по дървения под втората кутия, преди да се отправи през тесния коридор към външната стълба, откъдето беше входът за неговото ново жилище.

Съседът му в другия край на коридора не даваше никакви признаци на живот. Ексцентричният възрастен човек, който му даде стаите под наем каза, че вторият апартамент е зает, но обитателят му бил тих като мишка.

Май че беше наистина така.

Джед заслиза по стълбите и забеляза с досада, че перилата нямаше да издържат тежестта дори на тригодишно дете. Стъпалата пък бяха хлъзгави от суграшицата, която се сипеше от безцветното небе. От задната страна на сградата беше почти тихо, въпреки че фасадата й беше на оживената Южна улица. Впрочем Джед нямаше нищо против шума и бохемската атмосфера, туристите и магазините. Беше близо до реката и когато пожелаеше, можеше да прави самотни разходки.

При всички случаи мястото беше коренно различно в сравнение с грижливо обработените тревни площи по Кестеновия хълм, където в продължение на две столетия се издигаше семейната къща на рода Скимърхорн.

Въпреки снежната пелена Джед виждаше ярките разноцветни светлини от прозорците на съседните сгради. Върху един покрив някой беше поставил голям пластмасов Дядо Коледа с осемте елена и ги беше осветил с електрически крушки, създавайки впечатлението, че денонощно летят във въздуха.

Спомни си, че Брент го беше поканил да обядват заедно на Коледа. Навремето това шумно семейно тържество щеше да му хареса. Сега обаче — надали.

Сега изобщо нямаше семейство.

Притисна с пръсти болката, която чувстваше в слепоочието, и си наложи да не мисли за Илейн. Но като призраци от отминали грехове, старите спомени пак се промъкнаха в съзнанието му и стомахът му се сви на топка.

Джед измъкна последната кутия от сандъка и удари по него с такава сила, че наскоро ремонтираният му „Тъндърбърд“ се разтресе до гумите. Няма да мисли повече нито за Илейн, нито за Дони Спек, нито за някакви отговорности и угризения. Реши да влезе вътре, да си сипе едно питие и да изключи напълно.

За последен път тръгна нагоре по стълбите, примижавайки с очи, за да се предпази от връхлитащия мокър сняг. Вътре беше много по-топло, отколкото навън, на студения вятър. Хазаинът очевидно не жалеше отоплението. Но на Джед не му влизаше в работата как си харчи парите възрастният човек.

Смешноват беше този старец — с плътния си глас, оперетните движения и бялата си коса. При това го интересуваше повече мнението на квартиранта му за драматурзите на XX век, отколкото препоръките му и въпроса за наема. Джед обаче бе прекарал половината от живота си като ченге и добре знаеше, че светът е пълен с какви ли не чудаци.

Влезе вътре и стовари кутията върху дъбовата маса в столовата. Започна да рови из смачканите вестници, за да открие нещо за пиене. За разлика от сандъците, които беше дал на склад, тези кутии не бяха описани и в тях всичко беше нахвърляно по най-безразборен начин. Ако в кръвта на Скимърхорнови изобщо е имало някакви гени на практичността, те сигурно са били наследени от Илейн.

Фактът, че Джед отново си спомни за сестра си, го накара да изругае тихо, през зъби. Знаеше, че ако не го направи, мисълта за нея щеше да го загложди и да се превърне в постоянно чувство за вина. През последния месец беше разбрал, че именно това го караше да се поти през нощта, обхванат от безсмислена паника.

Потящите се ръце и объркващият смут не подхождаха много на едно ченге, нито пък склонността да изпада в необуздан гняв. Но той вече не бе полицай. И изборът си беше само негов.

Апартаментът беше абсолютно празен и Джед беше доволен, че е сам. Една от причините да се спре на него беше, че имаше само един съсед, когото щеше да отбягва. Другата беше също толкова проста, но важна: апартаментът беше приказен.

Беше живял твърде дълго сред изящество и вкус и тези неща не можеха да не го привличат. Колкото и да си повтаряше, че за него заобикалящата го обстановка няма значение, сигурно щеше да се чувства зле в някой бездушен новопостроен блок.

Предполагаше, че реконструкцията на старата сграда в магазин и апартаменти е била извършена някъде през тридесетте години. Стаите бяха просторни и с високи тавани, камината работеше, а прозорците бяха дълги и тесни. Дъбовият паркет на необикновено широки ивици беше специално излъскан заради новия наемател.

Ламперията беше от орехово дърво, а стените имаха цвят на слонова кост. Хазаинът беше уверил Джед, че могат да ги пребоядисат по негов вкус, но това изобщо не го интересуваше и той прие стаите такива, каквито си бяха.

Откри три четвърти пълна бутилка уиски „Джеймсън“. Огледа я за миг и я остави на масата. Тъкмо ровеше из опаковъчните хартии за чаша, когато чу гласове и замръзна на мястото си. Мускулите на тялото му се стегнаха. Вдигна глава и се опита да определи откъде идва звукът. Стори му се, че чува някакво ехо като от камбанен звън. После разбра, че това е смях, прелъстителен женски смях.

Погледна към медната решетка на отдушника до камината. Звукът идваше през нея, ту приглушен, ту по-ясен. Ако се напрегнеше, би могъл да различи и отделни думи.

Под апартамента имаше някакъв антикварен магазин. През последните два дни беше затворен, но сега явно работеше.

Джед продължи да търси чаша и престана да обръща внимание на идващия отдолу шум.

 

 

— Много се радвам, че дойде да ни посрещнеш, Джон. — Дора постави една новозакупена лампа с кръгъл абажур до старомодната касова машина.

— Няма нищо. — Той се задъха леко, докато внасяше поредния кашон в и без това претъпкания магазин. Беше висок, слаб мъж, от онези, които не могат да напълнеят. Лицето му бе открито, честно и дори щеше да е малко грозновато, ако не бяха светлите очи, които гледаха плахо иззад дебелите стъкла на очилата.

Джон продаваше олдсмобили и лендсдауни. Две години поред бе обявяван за най-добрия продавач на годината благодарение на ненатрапчивото си поведение, което очароваше клиентите.

Той се усмихна на Дора и побутна нагоре очилата, които се бяха смъкнали на носа му.

— Как успя да накупиш толкова много неща за такова кратко време?

— Рутина. — Тя се повдигна на пръсти, за да целуне Джон по бузата, а после прегърна по-малкия си племенник, Майкъл. — Хей, жабче, мъчно ли ти беше за мен?

— Ами! — Момченцето се разкикоти и обгърна врата й с пълничките си ръчички.

Лия погледна като орлица другите си две деца.

— Ричи, ръцете в джобовете. Миси, престани да се въртиш из магазина.

— Но, мамо…

— Ох! Върнах се. — Лия въздъхна и се усмихна, протягайки ръце към Майкъл.

— Дора, има ли още нещо за помагане?

— Не. Ще се оправя сама. Още веднъж благодаря.

— Сигурна ли си? — Лия огледа недоверчиво магазина. За нея беше загадка как сестра й изобщо се движи сред купищата предмети, които беше натрупала. Бяха израснали сред хаос. Започваха всеки ден с драма или комедия. За Лия обаче единственият начин човек да запази разсъдъка си като възрастен беше да поддържа ред. — Мога да дойда утре.

— Не се налага. Това е почивният ти ден, а и разчитам да получа своя дял от курабиите, които ще изпечеш. — Докато ги изпращаше към вратата, Дора мушна в ръцете на племенницата си голяма кесия с бонбони. — Разделете си ги — прошушна съзаклятнически тя. — И не казвайте на майка си кой ви ги е дал. — Тя разроши косата на Ричи. — Хайде, обирай си крушите.

Той се ухили с нащърбена усмивка. Двата му предни зъба липсваха.

— Да, обаче довечера могат да дойдат крадци и да те оберат до шушка. — Протегна се и подръпна продълговатия аметист, който висеше от ухото на леля му. — Ако остана да спя при теб, ще ги изпозастрелям.

— Разбира се, благодаря ти, Ричи — каза Дора с възможно най-сериозния си тон. — Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна.

Тя изпрати роднините си до прага и веднага започна да заключва бравите. Знаеше, че Лия ще чака, докато привърши с всичките и включи алармената система.

Когато остана сама, Дора се обърна и изпусна дълбока въздишка. От сухите листа, пръснати из магазина, ухаеше на ябълка и бор. „Хубаво е да си у дома“, помисли си тя и вдигна кутията с новите си придобивки. Беше решила да ги вземе горе в апартамента.

Мина през склада и отключи вратата към вътрешната стълба. Трябваше да вложи цялото си умение, за да пренесе всичко наведнъж — кутията, чантата си, сака и палтото, което беше съблякла, когато влезе в магазина. Успя да натисне с рамо ключа за осветлението на стълбите и се отправи нагоре, като си мърмореше.

Беше по средата на коридора, когато видя от отсрещния апартамент да се процежда светлина. Новият наемател. Прехвърли нещата в другата си ръка, отиде до вратата, която беше подпряна с една кутия, и надникна вътре.

Видя го да стои до една стара маса с бутилка в едната и с чаша в другата ръка. В стаята нямаше почти никакви мебели, с изключение на едно канапе и стол, върху който беше натрупано какво ли не.

Дора обаче се заинтересува повече от мъжа, който стоеше в профил към нея и отпиваше голяма глътка уиски. Беше висок и с атлетично телосложение. Носеше тъмносиня вълнена риза с навити до лактите ръкави. Джинсите му бяха стари и протрити. Косата му, с цвят на узряла пшеница, беше леко разрошена и падаше небрежно върху яката.

Но часовникът на наемателя беше или изключително добра имитация, или истински „Ролекс“.

Въпреки че успя да го огледа само за секунди, на Дора й се стори, че съседът й не празнува настаняването си в новия дом. Лицето му, което не можеше да се види съвсем добре от изпъкналите скули и наболата брада, изглеждаше мрачно.

Преди да успее да го предупреди за присъствието си, фигурата му изведнъж се напрегна. Той рязко се извърна и я стрелна с пронизващите си, изумително сини очи. Дора едва се сдържа да не отстъпи инстинктивно назад.

— Вратата ви беше отворена — каза плахо тя, но после се ядоса на себе си. Извиняваше се, че се намира в собствения си коридор?

— Да. — Той остави бутилката и се приближи към младата жена, като продължаваше да държи чашата в ръка. Огледа я. Тялото й почти не се виждаше зад голямата картонена кутия, която носеше. Имаше хубаво овално лице с леко вирната брадичка. Старомодна розовина бе избила по бузите й. Устните й без грам червило, бяха чувствени и усмихнати. Големи кафяви очи, изпълнени с доброжелателно любопитство, надничаха изпод кичур кестенява коса.

— Аз съм Дора — обясни тя, докато той продължаваше мълчаливо да я фиксира. — От другата страна на коридора. — Да ви помогна ли при настаняването?

— Не. — Джед избута с крак кутията и затвори вратата под носа й.

Тя зяпна от изумление, но после решително стисна устни.

— Е, добре дошъл, съседе — промърмори тя и се запъти към своята врата. Отключи я и я затръшна след себе си. — Благодаря ти, татко — каза в празната стая. — Чудесен съсед си ми намерил, няма що.

Стовари нещата върху едно канапе с изрисувани на него разцъфнали рози и прокара нервно пръсти през косата си. Този човек имаше приятен външен вид, но можеше да бъде поне малко възпитан. Отправи се към телефона във формата на свещ и реши да се обади на баща си, за да го скастри.

Но преди да набере втората цифра, Дора забеляза лист хартия, от която я гледаше щастливият лик на баща й, изрисуван във формата на сърце. Куентин Конрой винаги прибавяше по някоя малка рисунка към писмата си, която беше показателна за настроението му. Дъщеря му затвори телефона и се зачете.

„Изи, скъпа дъще. — Тя примигна. Баща й единствено се обръщаше към нея с това име. — Делото е свършено и според мен, добре. Твоят нов наемател е жилав млад човек, който може да ти помага във физическата работа. Както се вижда от копието на договора, което трябва да подпишеш, името му е Джед Скимърхорн. Това име ми напомня за страстни морски капитани или за първите заселници. Намирам го за очарователен темерут и подозирам, че под тихата вода се крие силен водовъртеж. За съсед на скъпата ми дъщеря не можах да измисля по-добър екземпляр от този интересен мъж.

Добре дошла вкъщи, моя първородна!

Твой предан баща“

На Дора не й беше много весело, но не можа да сдържи усмивката си. Мотивите бяха повече от очевидни: да я остави насаме с един привлекателен мъж и евентуално тя да се влюби в него, да се омъжи и да дари алчния си за внуци баща с още две-три хлапета, които да глези.

— Съжалявам, татко — промърмори Дора. — Пак ще те разочаровам.

Остави бележката настрана и прекара пръст по договора, докато стигна до подписа на Джед. Той беше завъртян с един замах. Драсна своя подпис и на двата екземпляра, после взе едното копие, прекоси коридора и почука.

Когато вратата се отвори, мушна листа, който се прегъна, в гърдите на Джед.

— Може би ще ви трябва за архива.

Той взе договора, погледна го и се вторачи в нея. Сега нейните очи не гледаха приятелски, а бяха студени. Така беше по-добре.

— Защо старецът ви е оставил това?

— Този старец — вирна брадичка Дора — е баща ми. Аз съм собственичка на сградата, господин Скимърхорн, а това означава — и ваша хазайка. — Обърна се й направи две крачки по коридора. Когато хвана дръжката на своята врата, добави: — Наемът се плаща на всяко двадесет и първо число от месеца. Можете да пъхате чека под вратата ми, за да си спестите пощенската марка, както и всякакъв контакт с други човешки същества.

Влезе вътре, затвори след себе си и със задоволство превъртя ключа.