Нора Робъртс
Скрити богатства (27)

Двадесет и шеста глава

Точно в седем и трийсет часа Дора влезе в белия мерцедес — лимузина. Върху седалката лежеше една бяла роза, а от стереокасетофона звучеше тихо соната на Бетховен. В барчето се мъдреше бутилка шампанско в кофичка с лед и кристална купа с черен хайвер.

Тя отърка леко листенцата на розата по бузата си и погледна към прозореца, защото знаеше, че Джед я наблюдава.

„Много лошо“, каза си тя, когато колата плавно потегли. Излиза, че й трябваха любов и цветя, но не можеше да ги получи от човека, който означаваше най-много за нея.

Обърна се назад и видя един мъж в сив костюм да влиза в черен седан, който ги последва.

Дора затвори очи, изу обувките си, за да сложи босите си крака върху плюшения килим, и загърби всякаква мисъл за Джед.

През следващите няколко часа щеше да бъде сама.

Въоръжена с чаша шампанско в ръка и хайвер, намазан на тънка филийка, тя се понесе нагоре, към хълмовете над града. При други обстоятелства би започнала разговор с шофьора, но сега запази мълчание и започна да се готви за второто действие.

След това, което беше видяла в офиса, очакваше къщата на Финли да тъне в разкош. Така и се оказа. Изкачваха се бързо по стръмнината. Сред дърветата се видяха островърхите кули на сградата — внушителна грамада от камък, тухли и стъкло, което блестеше, отразявайки последните лъчи на залязващото слънце.

Декорът на сцената беше изключително сполучлив.

Тя взе розата със себе си. Спря се само за миг да отдаде дължимото на старинното чукче на вратата, преди да й отвори една прислужница в униформа.

— Господин Финли би желал да го почакате в гостната.

Дора не се опита да скрие искреното си възхищение от великолепието на хола. Тя прие с благодарност чашата с вино, предложена й от прислужницата, и се потопи в атмосферата на този дом.

Чувстваше се така, сякаш беше влязла в музей, създаден специално за нея. Всеки следващ предмет, върху който се спираше погледът й, беше по-прекрасен от другия. И това я изпълваше с неизразимо възхищение.

Видя образа си в огледало от времето на Джордж Трети, прокара пръсти по махагоново кресло от същия период и сподавено възкликна при вида на японска статуетка, изобразяваща тигър.

Когато Финли се присъедини към нея, тя се наслаждаваше на няколко малки фигурки от слонова кост.

— Виждам, че моите играчки ви харесват.

— О, да. — Тя трудно откъсна очите си от стъкления шкаф. — Чувствам се като Алиса, току-що попаднала в най-прекрасния кът от Страната на чудесата.

Той се засмя и си наля чаша вино.

— Ще ми достави истинско удоволствие да ви покажа нещата си. Страхувам се, че повечето време прекарвам сам с тях.

— Направихте пътуването ми наистина плодотворно и смислено, господин Финли.

— Доволен съм да го чуя. — Той се приближи и постави леко ръка върху гърба й. Тя не можа да си обясни защо при този приятелски жест кожата й настръхна. — Видях ви да разглеждате японските амулети. — Финли отвори шкафа и избра една фигурка, която представляваше еротична сцена. Беше я вкарал контрабандно в поставки за книги. — Не всеки може да оцени хумора, чувствеността и съвършенството на тези истински произведения на изкуството.

Тя се засмя и пое в дланта си амулета, изобразяващ мъж и жена.

— Изглеждат толкова доволни един от друг, хванати завинаги в този момент на очакване… Човек трудно може да си представи някой аскетичен самурай с такъв амулет на врата.

Финли се усмихна.

— А защо не? Аз пък точно така си го представям — амулет, носен от воин и в битки, и в леглото. Някой от фамилията Токугава, може би. Обичам да събирам сведения за историята на предметите, които притежавам. Да ви разведа ли из къщата преди вечеря?

— Да, ако обичате. — Тя го хвана приятелски под ръка.

„Той е компетентен, ерудиран и забавен“, помисли си Дора. Но след по-малко от час почувства необяснимо безпокойство. Този човек проявяваше ненаситна алчност към всичко, което притежаваше. Маниерите му към нея бяха абсолютно коректни и въпреки това имаше чувството, че по някакъв незабележим начин упражнява върху нея насилие. Докато минаваха от стая в стая, й се налагаше да впрегне всичките си способности, за да изиграе предварително замислената си роля. Когато вече привършваха обиколката, беше започнала да разбира, че красивите и скъпи предмети също могат да преситят човека.

— Това е брошката, за която ви говорих. — Развълнуван от факта, че й показва всеки от прекараните контрабандно предмети, Финли й подаде сапфиреното бижу. — Камъкът, разбира се, е великолепен, но не по-малко ценна е и самата изработка, а към това трябва да прибавим и историческата интрига.

— Прекрасно е. — Приличаше й на синьо око, което й намига от изящния филигран, обкован с диаманти. В украшението имаше някаква тъжна красота. Но тази завинаги оставаше под стъкления похлупак. Никога вече нямаше да украсява копринената дреха на жена или пък да предизвика усмивката й, когато я погледне.

Може би в това се състоеше и разликата между двамата. Дора преотстъпваше съкровищата си на други хора и така им вдъхваше нов живот, а Финли държеше своите под ключ.

— Говори се, че е принадлежала на една кралица — продължаваше Финли, докато я наблюдаваше в очакване да види реакцията й. — На шотландската кралица Мери. Често пъти се питам дали я е носела, когато са я арестували за държавна измяна.

— Повече си я представям с нея, когато е яздела на воля по поляните.

— А това — той взе кутийката за игли, — това е било собственост на друга кралица с нещастна съдба. Наполеон я е подарил на Жозефина, преди да се разведе с нея, защото е била бездетна.

— Историята на съкровищата ви е доста тъжна, Едмънд.

— Така те означават за мен много повече. Ще ме последвате ли на масата?

Вечеряха супа от омари и патица по пекински, чието месо беше толкова крехко, че се топеше в устата. Храната беше поднесена в сервиз от Лимож, а приборите бяха от грузинско сребро. Шампанското „Дом Периньон“ се наливаше в редки кристални чаши, които блестяха така, сякаш бяха покрити с кристални сълзи.

— Разкажете ми за магазина си — подкани я Финли. — Сигурно е вълнуващо да продавате и да купувате всеки ден и от време на време да попадате на хубави неща.

— Харесва ми. — Дора се стараеше да се отпусне и да се наслади на храната. — Но това, което имам, изобщо не може да се сравни с колекцията ви. При мен се намират старинни неща и предмети, купени от частни имения, а също и… боклуци — спомни си тя насмешливия глас на Джед. — Колекционирам не само това, което е красиво, но и това, което изглежда някак си глупаво.

— Сигурно като мен обичате да притежавате, да държите нещата в ръцете си. Човек изпитва голямо вътрешно удовлетворение, когато прави бизнес от това, което обича. Не всеки има тази възможност, нито куража да върти успешна търговия с такива неща. Мисля, че вие сте смела жена, Айсидора.

Стомахът й се сви, но тя успя да преглътне парченце от патицата.

— Семейството ми счита това качество за упоритост. Не обичам да си го признавам, но всъщност аз се плаша много лесно.

— Подценявате се. В края на краищата не се уплашихте да дойдете при мен. — Той я наблюдаваше над ръба на своята чаша с пронизителните си, като изсечени от нефрит очи. — Ди Карло може да е действал по моя заповед. В края на краищата той е… беше мой служител.

Когато тя пребледня, той се засмя и я потупа леко по ръката.

— Моля да ме извините. Казах го просто, за да подчертая мисълта си. Какъв смисъл щеше да има да карам Ди Карло да нахлуе в магазина ви и да открадне няколко дреболии, когато бих могъл лесно да си ги набавя сам?

— Съмнявам се, че притежавам нещо, достойно за вашия вкус.

— О, не съм съгласен. — Той даде знак да поднесат десерта. — На мнение съм, че много от това, което можете да ми предложите, би могло да ме заинтересува. Кажете ми, попадало ли ви е нещо от Грюби?

— Да, една статуетка на момче, но беше лошо нащърбена. — Докато сервираха суфлето с шоколадов крем, Дора нервно стискаше ръце в скута си. — Забелязах вашата ваза в библиотеката. Чудесна е. — Тя се отпусна и заговори за грънчарство, като започна да си мисли, че той се опитва да я подмами по някакъв начин.

По-късно пиха кафе с бренди пред камината в хола. Разговорът отново тръгна непринудено, като между стари приятели. Но през всичкото време нервите на Дора бяха опънати. Никога в живота си не беше изпитвала толкова силно желание да избяга от някое място.

— Съжалявам, че не можете да останете малко повече. — Финли прехвърляше в ръцете си малка порцеланова статуетка на гола жена.

— Бизнесът не позволява на човек да спекулира с времето си, както някои си мислят. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Естествено, нали сме нещо като колеги. Има моменти, когато се чувствам като затворник на собствения си успех. А вие? — Той прокара пръст по лъскавата гръд на голата жена. — Да сте се чувствала като заложница?

— Не. — Дора обаче не можеше да се отърси от чувството, че стените на стаята сякаш започнаха да се приближават към нея. — Сигурно имате добри връзки.

— Тя отново зарея поглед из помещението. Не можеше да наблюдава безучастно как той си играе с голата жена. — Пътувате ли много?

— Не толкова, колкото бих искал. С течение на времето трябваше да преотстъпя това удоволствие на други. Но от време на време отивам до Ориента или в Европа. Понякога прескачам към Източното крайбрежие.

— Надявам се, че ще мога да ви върна гостоприемството, ако някога дойдете във Филаделфия.

— Ако предприема такова пътуване, непременно ще ви се обадя предварително.

— Бих се радвала, ако намерите време да дойдете да ме посетите. Вечерята беше чудесна, Едмънд, и цялата вечер беше възхитителна. — Тя се изправи, за да изиграе финала на представлението: доволната гостенка, която си тръгва с нежелание.

— Повярвайте ми, удоволствието беше изцяло мое. — Той също стана, пое ръката й и галантно я целуна. — Ще ви предоставя колата си да ви заведе утре на летището.

— Много сте любезен. — Дора изпита непреодолимо желание да избърше ръката си в сакото и миг след това се почувства засрамена от себе си. — Ще ви помоля да ми се обадите, ако… ако научите нещо за Ди Карло.

— Непременно. Имам чувството, че всичко ще се реши много скоро.

 

 

Когато лимузината откара Дора пред хотел „Бевърли хилс“, тя изчака колата да си замине и след това остана на тротоара, за да се успокои. Не искаше да се изправи пред Джед, преди да бъде отново в състояние да се контролира. Помисли си, че е идиотско да се чувства така разстроена, но фактът си беше факт. В този миг видя как черният седан спря от другата страна на улицата и от него слезе човекът в сивия костюм. Обхвана я паника и тя се втурна към фоайето.

„Страхуваш се от сянката си“, каза си Дора, усещайки пулса си в ушите, и натисна копчето на асансьора. Това бяха просто нерви. Нерви от преумора и прекалено напрежение. Когато разкажеше всичко на Джед, щеше да се наспи добре и да се възстанови. Докато стигна на етажа и мушна ключа в ключалката, вече се беше поокопитила. Когато влезе в стаята, видя Джед да гледа намръщено през прозореца.

— О, ти си ме чакал.

— Всъщност би трябвало… — Той млъкна, когато се обърна и я погледна. Не беше виждал човек да е толкова изтощен и да може да стои на краката си.

Тя беше толкова изнервена, че направи крачка назад и се хвана за гърлото.

— Какво има?

— Нищо. Просто се бях замислил. Седни.

— Предпочитам първо да се разсъблека. — Тя се отправи към гардероба, за да вземе закачалка.

— Нека ти помогна. — Той разкопча ципа й, после бавно разтри раменете й и усети, че е много напрегната. — Искаш ли да си сложиш нощница или нещо друго?

— Нещо друго. — Тя седна уморена на ръба на леглото и си свали чорапогащника. — Вечерял си, нали?

— Вече съм пораснал, Конрой. — Той разкопча сутиена й и го хвърли настрани, а след това нахлузи тънката нощница през главата й.

— Вечеряхме патица.

— Къде-къде по-вкусно от моя сандвич със сирене.

— Патицата беше превъзходна. Както и къщата. Наистина си заслужава да се види. Огромна, с безброй стаи с високи тавани. Никога не съм си представяла толкова музейни експонати на едно място. — Когато очите й започнаха да се затварят, тя разтърси глава. — Трябва да си измия лицето. Може би ще е добре, ако събереш сведения за финансовото състояние на тази фирма. — Тя пусна студената вода в банята и започна да плиска лицето си. — Икономът сервира кафето в сервиз от майсенски порцелан, който струва над десет хиляди долара. — Дора се прозя и продължи да се плиска. — А да беше видял преспапието в библиотеката! Видях такова в къщата „Кристи“ преди две години, и не ме питай каква беше цената му. Освен това…

— Не ме интересува инвентарът.

— Съжалявам. — Тя взе една туба от полицата и започна да сваля грима си. — Никога не съм виждала такава колекция. Дори не съм и чувала за нещо подобно. Всъщност това не може да се нарече колекция. Това е просто една малка частна империя. — Тя старателно намаза лицето си с тоалетно мляко. — Имаше обаче нещо странно в начина, по който той ми показваше всичко това.

— В какъв смисъл?

— Правеше го така, като че ли очакваше от мен да извърша или да кажа нещо. — Дора поклати глава. — Не знам. Не мога да го обясня точно, но атмосферата беше различна от тази в офиса му. — Тя срещна погледа му в огледалото. Под очите й имаше леки сенки от умора и сега, когато свали грима от лицето си, се виждаше, че кожата й е съвсем бледа. — Джед, той се държа като идеален джентълмен и като безупречен домакин. Но това, че бях с него сама, през цялото време ме ужасяваше.

— Разкажи ми. — Той прекара ръка по косата й.

Тя се успокои и отиде обратно при леглото.

— Разведе ме из цялата къща — започна Дора — и както ти казах, в начина, по който ми показваше нещата си, имаше нещо странно. Усещах го как ме наблюдава, когато ги разглеждах, и това ми приличаше… Все едно, че гледаш как някой мастурбира. Непрекъснато си казвах, че съм прекалено мнителна, защото всъщност той се държеше очарователно. Вечеряхме. Вечерята беше поднесена в елегантната му трапезария, а приборите му бяха от най-скъп порцелан. Всичко беше много вкусно. Говорихме за изкуство, за музика… Той не ме докосна по някакъв некоректен начин, но… — Тя леко се засмя. — Ще се радвам, ако не помислиш, че съм с развинтена фантазия, когато ти го кажа, но през цялата вечер имах чувството, че ме гледа така, сякаш съм абсолютно гола. Ядяхме невероятно вкусното суфле с прибори от грузинско сребро, а аз се усещах така, като че ли той гледаше през дрехите ми. Не мога да го обясня, но беше съвсем реално и смразяващо.

— Може би такива са били намеренията му спрямо теб. Мъжете го правят, дори и галантните.

— Не, не беше това. Не става въпрос изобщо за секс. Някак си той ме караше да се чувствам безпомощна.

— Сама ли беше?

— Не съвсем, или не през цялото време. Финли има цяла армия от прислужници. Всъщност не ме беше страх, че може да ме нарани, а по-скоро, че иска да го направи. А и тази работа в банята…

— Той те е завел в банята?

— Не. След вечерята отидох до тоалетната, за да си оправя грима, и имах чувството, че той е съвсем близо до мен и ме наблюдава отнякъде. — Тя изпусна дълбока въздишка, благодарна, че Джед не я обяви за глупачка. — Честно казано, днес следобед, след като излязох от офиса му, си мислех, че той няма нищо общо с цялата работа около кражбите и убийствата. А сега не знам какво да мисля. Но съм сигурна, че не бих стъпила повече в тази къща, дори ако ми предложеше един от своите амулети. Които, между другото, бяха прекрасни…

— Не е нужно вече да ходиш там. Ще видим дали данъчните власти ще пожелаят да се позанимаят с Финли.

— Вижте какво може да откриете за една сапфирена брошка, вероятно от XVI век. Камъкът е около осем карата и е поставен в легло от златен филигран в комбинация с малки кръгли диаманти. Той ми показа брошката специално.

— Свършила си наистина добра работа, Дора.

Тя се усмихна сънливо.

— Ще получа ли детективска златна звезда?

— Не е звезда, а значка. И ще те пратим в пенсия. А сега ми кажи искаш ли нещо против главоболие.

— Нужен ми е морфин, но не съм взела със себе си. Все пак в тоалетната чантичка имам нещо, което е също ефикасно.

— Ще ти го донеса, а ти легни.

Тя послуша съвета му, бе да си дава труда да се завие.

— А, щях да забравя. Видях един мъж в черен седан. Господи, това ми звучи като филм на Чарли Чан. Както и да е, забелязах, че тръгва след лимузината. А после пристигна няколко минути, след като се бях върнала. Не мога да си обясня защо Финли ще кара да ме следят.

— Не е той, а аз. Къде, по дяволите, държиш хапчетата си? Тук е пълно с малки шишенца.

— Хапчетата не са в шишенце, а в кутийка. Онази, малката, върху която има изрисувани теменужки. Какво искаш да кажеш с това, че си наредил да ме следят навсякъде?

— Накарах да те следят през цялото време. Бяха от местната полиция.

Тя се усмихна, когато го видя да идва с хапчетата.

— Ефектът щеше да е по-добър, ако ми беше поднесъл цветя — промърмори под носа си Дора. — Значи си наел бодигард за мен?

— Не заради теб, а заради себе си — пошегува се той.

Тя се облегна на възглавницата, скръсти ръце и затвори очи. Джед застана до нея и започна да разтрива бавно врата и раменете й.

— Отпусни се. Ако си напрегната, главоболието няма да ти мине.

Но пръстите му оказваха своето вълшебно действие.

— Джед? — Гласът й стана дрезгав и едва разбираем. — Огледалата. Забравих за тях. Той има дузини огледала. Не можеш да влезеш в някоя стая, без да се видиш как влизаш и как излизаш.

— Значи е суетен.

— Имам едно огледало, което бих могла да му продам.

— Млъквай, Конрой. Вече е много късно.

— Добре. Но мисля, че той не иска само да се гледа. Имам усещането, че обича да наблюдава другите.

— Значи е и суетен, и перверзен. — Той прокара ръка по гръбнака й.

— Но това не означава, че е контрабандист. Бих искала…

— Какво би искала?

Това, което Дора искаше, остана неизказано, защото вече беше заспала.

Джед внимателно я зави. Тя не се помръдна. Той я наблюдава известно време, преди да изгаси лампите, и легна до нея. След малко я придърпа към себе си и също заспа.

 

 

Когато Дора започна да трепери, Джед се събуди. Инстинктивно я притисна по-силно до себе си и започна да я гали по врата.

— Хайде, хайде, бейби, съвземи се.

Тя не можеше да си поеме въздух и цялата се тресеше, сякаш се опитваше да изплува изпод водата.

— Лош сън, а?

Тя завря лице в гърдите му.

— Моля те, Джед, светни лампата. Искам да е светло.

Като продължаваше да я държи с едната си ръка, той се обърна, за да запали лампата. Светлината заля стаята.

— Така по-добре ли е?

— Да. — Но тя продължи да трепери.

— Искаш ли вода?

— Не. Само стой до мен.

— Добре.

— И не ме пускай.

— Няма. — Джед усети как пулсът й започна да се успокоява.

— Беше като първия кошмар, който имах, след като прочетох „Сиянието“ на Стивън Кинг.

— Страхотна книга! — Той я целуна леко по косата. — Но филмът много-много не струваше.

— Да. — Тя се засмя малко нервно. — Не знаех, че си падаш по ужасите, Скимърхорн.

— Действат ми успокоително. Трудно е да се косиш за дребните си житейски проблеми, когато четеш за деца — вампири или разхождащи се мъртъвци.

— Винаги съм си падала по разхождащите се мъртъвци. — Той не каза нищо и тя продължи: — Сънувах, че бях в къщата на Финли, сред всичките онези стаи и огледала, сред всичките красиви неща. Чел ли си „Нещо зловещо“ на Бредбъри?

— Разбира се.

— Спомняш ли си карнавала и онази къща с огледалата? След като си купиш билет, там ти обещаваха да видиш вътре това, което би искал. Но беше само един мръсен трик. Ето, на това ми приличаше в моя сън къщата на Финли. Исках да видя всичките му красиви неща — и после не можах да изляза. Там бяха Ди Карло и Финли. Накъдето и да се обърнех, някой от тях заставаше пред мен. Продължавах да тичам сред стени от огледала. — Тя се сгуши още по-силно в Джед. — Почувствах се като нищожна буболечка.

— Аз също съм имал лоши сънища.

Тя го погледна с любопитство.

— Наистина ли?

— Малко след като постъпих на работа в полицията, трябваше да отида на едно място, където бяха чули изстрели. На мен се падна честта да бъда първият свидетел на едно самоубийство. — Той не й каза, че това, което беше останало от главата на човека след изстрела с ловджийската му пушка, не беше много приятно за гледане. — Тази сцена се запечата в подсъзнанието ми и седмици наред я сънувах. А след това я замени сцената със смъртта на Илейн. — Той се поколеба и после продължи: — Продължавах да я виждам отново и отново. Как тичам по поляната през розите, как тя обръща глава и ме поглежда, как в небето се издига огненото кълбо след експлозията… Предпочитам всеки ден да гледам филми с деца — вампирчета вместо това.

— Аз също. — Те продължиха да лежат в мълчание. — Джед?

— Какво има?

— Я виж дали не дават някой филм на ужасите по телевизията?

— Вече е близо шест сутринта, ти с акъла ли си си?

— Прекалено тъмно е за шест сутринта.

— Пердетата са спуснати, затова.

— Аха.

— Знаеш ли какво? — Той се размърда, изтърколи се върху нея и захапа брадичката й. — Защо да не ти покажа нещо наистина страшно? И голямо?

Дора се разсмя, а той обгърна с ръце врата й. В този момент телефонът пронизително иззвъня. Сърцето й подскочи в гърлото и тя изпищя.

— Запомни какво си мислеше — каза той и вдигна слушалката. — Скимърхорн на телефона.

— Джед, съжалявам, че те събудих. — Вълнението в гласа на Брент показваше, че изобщо не съжалява. — Имам нещо за теб.

— Какво? — Джед се претърколи от леглото и взе писалката от нощното шкафче.

— Току-що получих факс от шерифа на Лос Анжелис. Двама скитници намерили преди няколко дни тяло, захвърлено в едно дере под хълмовете. Все пак от ръцете е останало нещо, за да могат да се вземат отпечатъци. Можем да престанем да търсим Ди Карло. Той е мъртъв.

— От колко време?

— Може да се каже, че е станало някъде в началото на годината. Трудно може да се установи с точност, защото тялото е било почти напълно разложено и съсипано от слънцето, дъждовете и зверовете. Тъй като и без това си там, не е зле да поговориш със съдебния лекар и с полицаите, които разследват случая.

— Дай ми имената им.

— Веднага след разговора ще ти ги изпратя по факса — продължи Брент. — Кажи им, че си там и водиш разследване, което има връзка със случая. Те ще те очакват.

— Добре. Ще ти се обадя за резултата.

Дора седеше на леглото, подпряла брадичка върху коленете си, и наблюдаваше Джед.

— Имаш вид на типичен полицай.

— Защо не поръчаш нещо за закуска? — Той стана от леглото и отиде да си вземе душ. — Ще трябва да хванем по-късен самолет.

Тя стисна зъби, отхвърли завивките, изтича до банята и дръпна завесата.

— Не е достатъчно само да даваш заповеди, капитане. Някои от подчинените ти се нуждаят и от минимум информация.

— Просто трябва да направя една справка. — Той взе сапуна. — Или влез, или излез, Конрой, защото целият под стана във вода.

— Каква справка трябва да направиш?

Той реши въпроса, като светкавично съблече нощницата й. Тя не възрази, когато я повдигна и влезе във ваната заедно с нея. Не каза нищо, само пусна топлата вода върху гърба си. После отмести мокрите коси от очите си.

— Каква справка трябва да направиш?

— За Ди Карло — каза той рязко. — Намерили са го.