Нора Робъртс
Небе и земя (1)

Пролог

Остров Трий Систърс

Септември 1699

Тя призова бурята, поривите на вятъра, проблясващите светкавици и яростта на морето, което бе затвор, но и убежище. Призова силите, които криеше в себе си, както и онези, които живееха извън нея — светли и тъмни.

Стройна, наметната с пелерина, чиито краища се развяваха назад като криле на птица, тя стоеше самотна на брега, брулен от вятъра. Сама с яростта и скръбта си. В този миг я изпълни сила, която нахлу в нея на бурни талази — като любовен екстаз.

А може би бе точно това.

Беше оставила съпруг и деца, за да дойде тук. Беше ги приспала с магия, която щеше да ги закриля и да ги държи в блажено неведение. Веднъж направила това, за което бе дошла, не можеше да се върне при тях. Никога вече нямаше да докосне любимите им лица.

Съпругът й щеше да скърби за нея, а децата щяха да плачат. Но не можеше да се върне при тях, да се отклони от пътя, по който бе поела.

Трябваше да има възмездие. Справедливостта, колкото и сурова да бе, трябваше да възтържествува.

Застана с протегнати нагоре ръце сред силната буря, която бе предизвикала. Разпуснатите й коси приличаха на тъмни панделки, които пореха като камшици нощния въздух.

— Не трябва да правиш това.

Зад нея се появи жена, която грееше в бурята ярко като огън. Такова бе и името й. Лицето й бе бледо, а очите — тъмни, и това й придаваше страховит вид.

— Вече е започнато.

— Спри го! Спри го, сестро, преди да е станало късно. Нямаш право.

— Право? — Тя, която се наричаше Земя, се извърна и очите й яростно засвяткаха. — Кой има по-голямо право? Когато убиваха невинни в Салем, преследваха ги, залавяха ги, обесваха ги, ние не направихме нищо, за да ги спрем.

— Спирането на един поток от насилие може да отприщи друг — знаеш го. Ние създадохме това място. — Огън протегна ръце, сякаш искаше да обгърне целия остров, който се издигаше сред морето. — За нашата сигурност, за оцеляването ни и за нашата Мисия.

— Сигурност? Как можеш да говориш за сигурност, за оцеляване точно сега? Нашата сестра е мъртва.

— Скърбя за нея не по-малко от теб. — Скръсти ръце пред гърдите си като за молитва. — Сърцето ми ридае заедно с твоето. Нейните деца са поверени на нашите грижи. Ще ги изоставиш ли, както своите?

У нея бушуваше ярост, която разкъсваше сърцето й, както вятърът развяваше косите й. Познаваше това чувство, но не можеше да го превъзмогне.

— Няма да остане безнаказан. Няма да живее, когато тя е мъртва.

— Ако причиниш вреда, ще нарушиш обета си. Ще опорочиш силата си и каквото направиш тази нощ, ще ти се върне трикратно.

— Справедливостта си има цена.

— Не и такава. Съпругът ти ще те загуби, а децата ти ще останат без майка. А аз — без още една любима сестра. Ще измениш на вярата в това, което сме. Нашата сестра не би го искала. Не би отвърнала по този начин.

— Тя умря, вместо да се избави. Умря заради това, което е, което сме ние. Нашата сестра се отрече от силата си заради нещо, което наричаше любов. И то я погуби.

— Изборът беше неин. — Този избор им бе донесъл огорчение, което все още не бяха преглътнали. — И все пак тя не нарани никого. Ако използваш дарбата си за такова тъмно дело, обричаш и себе си, и всички нас.

— Не мога да живея, скрита тук. — В очите й имаше сълзи, които на фона на бурята изглеждаха кървави. — Не мога да се откажа. Изборът е мой. Става дума за моята съдба. Ще отнема неговия живот заради нейния и вечно ще го проклинам.

Призовавайки за отмъщение, тя — която се наричаше Земя — пожертва душата си.