Нора Робъртс
Скрити богатства (21)

Двадесета глава

Когато Джед подкара колата по улиците на Фрънт Роял, ръмеше ситен студен дъжд. През целия полет от международното летище на Филаделфия до Дълес времето беше лошо и не даваше признаци за скорошно оправяне. Парното в колата под наем работеше само на две положения — най-силно и съвсем слабо. Всеки път, когато го включваше, за да се затоплят, купето за минути се превръщаше в малка сауна.

През целия път от летището насетне Дора не спираше да бърбори и това го успокояваше. Не беше нужно да й отговаря, дори не се налагаше да я слуша. Възприемаше с подсъзнанието си думите й докато обмисляше какви стъпки ще предприемат по-нататък.

— Ако станеш екстрасенс, ще натрупаш състояние — каза й Джед.

— Така ли мислиш? — Дора наведе козирката и използва прикрепеното към нея огледало, за да се начерви. — Следващите две преки свивай все надясно — каза му тя и затвори червилото. — Зад сградата има паркинг.

— Мога и сам да разбера това от пътните знаци.

— Още те е яд, че си приготвих багажа по-бързо от теб, нали?

— Не ме е яд.

— Разбира се, че те е яд. — Тя го потупа по ръката. — Мъжка му работа. Пролича си още когато настоя да караш ти, въпреки че аз по-добре познавам пътя.

— Реших да шофирам, защото не исках да се нанижем в някоя кола, докато ти философстваш за изтъняването на озоновия слой.

— Ах! — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Ама ти си ме слушал?

— Слухът ми още е наред. — Джед паркира до един разнебитен форд пикап. — И запомни, Конрой, не сме дошли тук на покупки.

— Знам, знам. — Тя му намигна закачливо, докато той излизаше от колата. — Не съм забравила също, че въпросите ще задаваш ти. Аз ще стоя отзад като послушно момиченце и ще си държа устата затворена.

Той изчака тя да затвори вратата.

— Точно така. — Загледа в дъжда, мокрещ косата й.

— Имаш хубава уста, въпреки че мели непрекъснато.

— Това се казва комплимент. — Тя го хвана под ръка и се отправиха към задния вход. — Вътре няма да е топло — каза Дора и отвори металната врата, която изскърца, — но поне ще е сухо. Господин Портър е много пестелив — никаква украса, никакъв блясък, затова пък тук човек може да купи и някои ценни неща.

Погледът му буквално се сблъска с няколко редици прашни мебели, стъклария, покрита с дебел слой прах и всякакви боклуци, купчини гердани и други евтини бижута, повечето от които бяха връх на безвкусицата. Един цял стъклен шкаф беше пълен със солници, а друг — с разноцветни бутилки със съмнителна чистота. Имаше и кашони, натъпкани с книги от по десет цента парчето.

— Прилича ми на голямо бунище.

Преди Дора да успее да каже нещо, той я хвана за ръката. От блясъка в очите й му беше станало ясно, че мъчно ще я изкара оттук. Трябваше да го направи колкото може по-бързо, без да я остави да се огледа.

— Хайде, Дора. Къде е канцеларията?

— Отпред вдясно. Джед, исках само да погледна…

Той обаче вече я беше повлякъл — като кученце за каишка.

— Стегни се, Конрой! Ръцете ти са се изпотили от напрежение.

— Наистина е жестоко от твоя страна — негодуваше тя. После вдигна глава. — Искаш ли аз да поговоря с Портър като търговец с търговец?

— Казах, че ще приказвам само аз.

— Пак мъжкото перчене — промърмори под носа си Дора.

Канцеларията беше отворена, но празна. На Джед тя изглеждаше единственото място в сградата, в което прахът беше избърсан и подът измит. За разлика от хаоса, който цареше в изложбените помещения, тук бюрото светеше от чистота, а етажерките с документацията бяха излъскани и плътно затворени. Из въздуха се носеше лек аромат на лимонов спрей.

— От последния път, когато бях тук, са извършвани някакви промени. — Изпълнена с любопитство, Дора надникна вътре. По бюрото нямаше никакво петънце, а в левия му край стоеше хубава ваза с парникови рози. — Последния път, когато бях тук, на стената имаше календар от петдесет и шеста година с голи мацки и всичко наоколо изглеждаше така, сякаш в стаята е избухнала бомба. Спомням си, че тогава се запитах как може да се работи в такъв хаос. — Тя забеляза ироничния поглед на Джед и сви рамене. — При мен хаосът е само привиден. — Огледа се наоколо, като се опитваше да изглежда напълно равнодушна към една масичка за игра на карти. — Може би Портър е някъде наблизо. Човек може лесно да го разпознае — прилича малко на пор.

— Какво обичате?

Джед сложи ръка върху рамото на Дора, за да я предупреди да не говори, и се обърна към една спретнато облечена жена с очила, които висяха на златна верижка.

— Искахме да поговорим с господин Портър.

Очите на Хелън Оуингс помръкнаха и се напълниха със сълзи.

— Ох — каза тя и извади от джоба си хартиена кърпичка. После пак изохка, докато бършеше сълзите си.

Преди Джед да успее да реагира, Дора вече я беше хванала за ръка и я поведе към един фотьойл.

— Искате ли малко вода?

— Не, не. — Жената подсмръкна и започна да къса кърпичката на малки парченца. — Това, че поискахте да говорите с него, ми подейства като шок. Предполагам, че не знаете.

— Не знаем какво? — Джед затвори тихо вратата на канцеларията и зачака отговора й.

— Шърмън… господин Портър… е мъртъв. Убиха го. — Устните на Хелън потръпнаха.

— О, Господи! — Дора се подпря на един стол и почувства, че й се завива свят.

— Точно преди Коледа. — Хелън си издуха носа с остатъка от кърпичката. — Аз го намерих. Ето тук. — Тя посочи бюрото.

— Как беше убит? — попита Джед.

— Бяха го застреляли в главата. Бедният, бедният Шърмън…

— Полицията подозира ли някого? — осведоми се Джед.

— Не. — Хелън въздъхна и се опита да се успокои. — Не можаха да открият никакъв мотив. Не видяхме да липсва нещо. Нямаше и следи от борба. Съжалявам, господин…

— Скимърхорн.

— … господин Скимърхорн. Познавахте ли Шърмън?

— Не. — За момент се запита какво би могъл да й каже. Реши, че както обикновено, колкото по-малко й разкрие, толкова по-добре. — Госпожица Конрой е антикварен търговец от Филаделфия. Дошли сме тук за някои неща, които бяха продадени два дена преди Коледа.

— Тогава беше нашата последна разпродажба. — Гласът й трепна, но тя веднага изправи рамене, като очевидно се опитваше да се успокои. — Моля да ме извините, че съм така разстроена. Днес за първи път отваряме отново и съм малко нервна. Някакъв проблем ли има?

— Имаме по-скоро един въпрос. — Усмивката на Джед изразяваше съчувствие. — Госпожица Конрой купи два предмета от вас и се интересуваме откъде и как сте се сдобили с тях.

— Мога ли да попитам защо? Обикновено не разкриваме източниците си. Може да се яви друг търговец и да ни конкурира.

— Интересува ни всъщност историята на самите предмети — опита се да я успокои той. — Нямаме намерение да пречим на доставките ви.

— Ами… — Не беше съвсем редно, но Хелън не виждаше каква вреда би имало, ако им каже. — Може би ще успея да ви помогна. Помните ли разпродажния номер?

— Ф-15 и Ф-18 — каза глухо Дора. Беше си спомнила и нещо друго, нещо, от което стомахът й буквално се преобърна. Но когато Джед спомена името й, тя тръсна глава.

Доволна, че може да свърши нещо конкретно, Хелън стана и отиде до етажерките с документацията.

— О, да, предметите под буква „Ф“ са от нюйоркската пратка. Това е една малка разпродажба на лично имущество. — Тя се усмихна и остави папката на бюрото. — Да ви кажа честно, господин Скимърхорн, мисля, че повечето от тези предмети бяха купени на битпазар. Спомням си, че качеството им не беше това, каквото би трябвало да се очаква. Конрой… Да, вие сте купила две неща. Страхувам се, че не бих могла да ви кажа нещо много за тях. Аз…

Прекъсна я почукване на вратата.

— Госпожице Оуингс!

— Да, Ричи?

— Дойдоха клиенти за една мивка. Много бързат.

— Кажете им, че идвам веднага. — Хелън стана и оправи косата и полата си. — Извинете ме за минутка.

Джед изчака, докато тя излезе навън, и взе папката. Разгледа списъците на стоките, цените и след това прибра в джоба си онова, което го беше заинтересувало.

— Какво правиш? Не можеш да постъпваш така.

— Ще спестим време. Хайде, тръгваме.

— Тя ми знае името. Излагам се по този начин.

— Ще направим копия и ще върнем оригиналите. — Той я хвана решително за ръката, но това не беше необходимо. Дора не се дърпаше и не се опитваше да се спира пред покритите с прах съкровища. Когато вече бяха в колата, Джед я хвана за брадичката. — Добре, а сега изплюй камъчето. Докато бяхме в канцеларията, ти пребледня като платно.

— Спомних си за господин Ешуърт. Казах ти за него. Беше един антикварен търговец, с когото се срещнахме в деня на разпродажбата. Купи един предмет от тази пратка.

— Същият, който беше убит при кражба с взлом? Според тебе магазинът му трябва да е някъде наблизо.

— Само на две мили е оттук.

— Значи отиваме там. — Той включи двигателя. — Можеш ли да караш?

— Да, но първо бих искала да спрем и да се обадя в магазина.

— Отсъствали сме някакви си два часа, Конрой. Предполагам, че се справят и без теб.

— Не искам Тери и Лия изобщо да се мяркат там. — Тя стисна зъби и се загледа право пред себе си. — Искам да затворят магазина.

Той я хвана за ръката, която беше леденостудена.

— Добре.

 

 

Въпреки че си беше взел пижамата и тоалетните принадлежности, Джед се беше надявал да се върнат от Вирджиния още същия ден. Но когато посетиха магазина на Ешуърт, вече не можеше и дума да става за това. Дора искаше да отиде на гроба на Ешуърт и той нямаше как да й откаже. Тя не каза нищо, когато Джед направи регистрация в хотела близо до летището. Фактът, че не беше продумала и през целия път в дъжда от Фрънт Роял, го обезпокои също толкова много, както и информацията, която бяха получили от внука на Том Ешуърт. Освен убийството на възрастния антиквар и щетите, нанесени по време на кражбата, беше ясно, че скулптурната група липсваше.

Джед отключи вратата на хотелската стая и остави саковете настрана, а след това посочи на Дора един стол.

— Седни. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна.

— Разбира се, че си. — Вдигна телефона и без да се консултира с нея, поръча две пържоли, кафе и бутилка бренди. — Ще ги донесат след трийсет минути, което вероятно ще означава четиридесет. Имаш време да се поизлегнеш.

Объркана, тя погледна към леглото.

— Мисля да взема един душ.

— Ами действай. Банята е на твое разположение.

Тя се изправи и взе сака си.

— Нищо ли не чувстваш? — попита тя, без да го погледне и с изнемогващ от умора глас. — Убити са трима души, или най-малко трима. Може да са и повече. Някои хора може да се изложат на опасност, само защото са работили за мен. А ти поръчваш вечеря. Не си ли изплашен? Не те ли разстройва всичко това? Изобщо не ти ли се отразява по някакъв начин?

Последният й въпрос изплющя като камшик. Тя сграбчи сака си и събра сили да го погледне в лицето. Джед срещна спокойно погледа й.

— Да, отразява ми се по някакъв начин. Вкисвам се. А сега иди и се изкъпи, Дора. И за известно време престани да мислиш за това.

— Не е толкова просто. — Тя затвори вратата на банята.

След малко Джед чу, че ваната се пълни с вода. Запали цигара и тихо изруга, докато драскаше клечката кибрит. Тя беше разочарована от него. Четеше го в очите й. А изглежда, че той придаваше прекалено голямо значение какво мисли за него, какво чувства и как гледа на него. Просто тази жена означаваше твърде много за Джед. Той отиде до вратата на банята и вдигна ръка да почука, но се отказа. Върна се при телефона и се обади на Брент.

— Лейтенант Чапмън слуша.

— Джед е на телефона.

— Какво има при теб?

— Още двама убити. — Джед изпусна дима от цигарата и понижи глас. — Шърмън Портър е бил собственик на къщата за разпродажби, откъдето Дора е купила картината и порцелановото куче. Бил е застрелян в канцеларията си точно преди Коледа. Можеш да се обадиш на местната полиция за подробности.

— Разбрах.

— Ешуърт Томас е местен антикварен търговец. Бил е убит при кражба с взлом някъде около тази дата. Според Дора по време на разпродажбата и е купил порцеланова скулптурна група. — Джед погледна списъка пред себе си. — Скулптурната група е на мъж и жена, високи около 60 сантиметра, във вечерни тоалети. Ешуърт не е могъл да задържи скулптурата за дълго при себе си, както се досещаш.

— Каква е цената?

— Не се чете. В списъка са и останалите предмети в пратката, заедно с имената на хората, които са ги купили.

— Добра работа си свършил, капитане. Продиктувай ми ги, но по-бавно. Почеркът ми не е от най-четливите.

Когато свърши да чете, Джед изнервено смачка цигарата си.

— Няма да е зле да побързате с издирването на останалите хора в списъка.

— Не е нужно да ми го казваш.

— Пратката е дошла от Ню Йорк и е трябвало да бъде от някаква разпродажба на лично имущество. Но жената, която отговаря за нея, е на мнение, че предметите са с доста по-ниска стойност и не е точно това, което са очаквали. Тук е записано името на човека, който ги е изпратил. Утре ще се свържа лично с него.

— Кажи ми името му. Ще съберем данни за него за всеки случай.

— Франклин Флауърс. Адресът е в Бруклин. Нещо ново по случая с Алис Лайл?

— Състоянието й се стабилизира, но тя не си спомня нещо повече от това, което ни каза.

— А картината?

— Твоето старо гадже се поти върху нея. Идеята ти да работи в къщата на баба ти е интересна. — В гласа на Брент прозвуча насмешлива нотка. — Баба ти ми каза, че можела да остане там, колкото си пожелае.

— Назначил ли си й охрана?

— Двайсет и четири часа непрекъснато. За това трябваше да се издокарам малко пред Голдмън — почерпих го с петифури и кафе. Кажи ми телефонния си номер, за да ти звънна, ако се появи нещо тази нощ.

Джед му го продиктува.

— Имаш ли някакви затруднения?

— Засега се справям. Голдмън се трогна и реши да прояви интерес към убиеца на Трейнор. Направи голямо шоу в съда — щом са убили някой от неговите хора, нямало да си даде нито миг почивка, докато извършителят не бъде изправен пред правосъдието.

— Изглежда, че ще му поднесем Ди Карло направо на тепсия — гневно изсумтя Джед.

— Нашият човек обаче май е минал в нелегалност.

— Ще го издирим. Ще ти се обадя от Ню Йорк. — Джед затвори, облегна се назад и запали нова цигара.

Шумът от течаща вода в банята спря. Представи си я как лежи във ваната със затворени очи и постепенно се отпуска.

Дора наистина лежеше по гръб, е притворени клепачи, а тялото й си почиваше в горещата вода. По-трудно й беше да намери покой за мозъка си. Все още виждаше изпълнените със сълзи очи на Хелън Оуингс, чуваше как внукът на Томас Ешуърт говори с мъка за дядо си, спомняше си и бледата Алис Лайл, изпъната на болничното легло и заобиколена от апаратура. Дори в топлата вана все още чувстваше студеното дуло на пистолета, опрян в гърдите й. Още по-лошо беше, че в ушите й продължаваше да звучи безстрастният глас на Джед, който разпитваше жертвите без най-малка следа от вълнение във великолепните си сини очи. „Като че ли е мъртъв посвоему — каза си тя. — Не чувства нищо. По-скоро не си позволява да чувства каквото и да било. А това е още по-лошо“. Да можеш да стоиш като страничен наблюдател, без мъката на другите да те засяга? Навярно тя имаше съвсем погрешна представа за него. Може би наистина нищо не можеше да го трогне. Нищо не можеше да мине през тези грижливо издигнати бариери от студена пресметливост и безразличие. Той просто се опитваше да сглоби мозайката, но никое от парчетата не означаваше за него нещо повече от стъпка към цялостното й изграждане.

Тя остана дълго във ваната, докато водата започна да изстива. Отлагайки момента, когато трябваше отново да се изправи пред Джед, Дора бавно се избърса и намаза лицето си с крем. После свали хавлиената кърпа и посегна към халата. Поколеба се за миг и поглади с ръка гладката зелена материя. Беше забравила за другата страна на този мъж, за тази страна, в която се криеха нежност и неподозирана човечност. Въздъхна леко и се облече. Грешката беше само нейна. Винаги търсеше нещо повече и се разочароваше, когато не го намираше. Така беше устроена.

Дора отвори вратата на банята и в стаята нахлуха пара и аромат на шампоан. Той стоеше при прозореца и гледаше дъжда навън. До него стоеше количката за сервиране с вечеря за двама. Вече си беше налял чаша кафе от каната и тъкмо я поднасяше към устните си, когато тя влезе.

Банята я беше освежила, бузите й отново бяха леко зачервени, а кожата — мека и нежна. Влажната й коса се спускаше небрежно по раменете. Изведнъж въздухът наоколо се изпълни с нейния аромат. Беше включил само нощната лампа, но не от романтични съображения, а защото мислеше, че меката светлина ще я успокои. На нея сега тя изглеждаше крехка и прекрасна, като цвете под стъклен похлупак.

Той бавно отпи от чашата с кафето и каза:

— Вечерята е готова. Добре ще е да хапнеш, докато е топла.

Тя забеляза, че погледът му вече не е така безизразен. В него се четеше нещо повече от сексуално желание. Това беше копнеж по самата нея.

— Опитваш се да ми угаждаш. — Как не беше разбрала това преди?

— Трябва да се подкрепиш. Това е всичко.

Тя изтича към него и го прегърна, заровила лице във врата му. Той я държеше в ръцете си и леко я галеше по гърба, докато гледаше как навън дъждовните капки се стичат по прозореца.

— Бях изплашена — прошепна тя.

— Няма защо да се плашиш. — Притисна я малко по-плътно до себе си. — Нищо няма да ти се случи.

— Не, за друго става дума. Страх ме беше, че когато си ми нужен, няма да си тук при мен, както сега.

— Ти си просто една глупачка.

Тя се засмя и се изненада сама на себе си.

— Известно ми е, но аз съм тази, която застана на пътя ти. — Вдигна глава, за да види по-добре лицето му. — Карам те да чувстваш неща, които не чувстваш, да изпитваш към мен нещо, които не искаш да изпитваш.

— Не знам какво чувствам към теб.

— И това ми е известно. — Тя го погали по бузата.

— В момента ме желаеш и това ми стига. — Докосна устни до неговите, отначало леко, нежно, а после — по-страстно. — Прави любов с мен, Джед.

Желанието го връхлетя.

— Нямаш нужда от това в момента.

— Точно от това имам нужда. — Тя го поведе към леглото.

 

 

Малко по-късно тя се беше свила на кълбо до него, с очи, натежали за сън. „Толкова е нежен, мислеше си Дора. И толкова търпелив…“ Беше й дал всичко, каквото беше поискала, а тя бе взела всичко, каквото й се предлагаше. Сега лежеше, заслушана в ромоленето на дъжда, готова всеки момент да потъне в дълбок сън.

— Храната сигурно е изстинала, но въпреки това трябва да хапнеш нещо — напомни й Джед. — Когато влизахме в хотела, имах чувството, че всеки момент ще се срутиш.

— Сега се чувствам по-добре. — Тя се усмихна, когато той вплете пръсти в нейните. Често правеше така. Дали изобщо го съзнаваше? — Кажи какво ще правим по-нататък?

— Сутринта заминаваме за Ню Йорк.

— Заминаваме? — Тя се сгуши по-плътно до него. — Напредваш, Скимърхорн.

— Просто си спестявам един излишен спор.

— Ами. Аз пък мисля, че ти харесва да съм с теб. Защо не си признаеш?

— Харесва ми да съм с теб в леглото. През останалото време си голяма досада.

— Може и да е така, но и това ти допада. — Дора прокара ръка през косата си. — Караш ме да се чувствам по-добре.

Той докосна с пръст зърното на гръдта й.

— Радвам се да го чуя.

Тя се засмя и потърка пръсти в брадата му.

— На мен също ми харесва да сме заедно.

Джед я хвана за китката и я задържа, настойчиво вперил поглед в лицето й.

— А може би изобщо не трябва да го правим? Може би трябва да бягаш, и то бързо, в съвсем противоположна посока?

— Не съм съгласна.

— Ти не ме познаваш, Дора. Нямаш ни най-малка представа откъде идвам и не би разбрала, ако го знаеше.

— Изпитай ме.

Той поклати глава и стана от леглото.

— Изпитай ме — повтори тя по-настойчиво.

— Искам да вечерям.

Джед навлече джинсите си и седна пред количката. Пържолите бяха напълно изстинали.

— Добре. Можем да говорим, докато вечеряме. — Тя нямаше намерение да пропусне предоставилата й се възможност. Облече халата и седна срещу него.

Имаше само една чаша за кафе. Тя си наля в чашата за бренди.

— И така, откъде идваш, Скимърхорн?

Той вече съжаляваше за обещанието, което беше поел, и за последиците от него.

— От Филаделфия. — Джед съсредоточи вниманието си върху пържолата.

— От Филаделфия на парите — поправи го тя. — Това вече го знам. Знам също, че парите ти идват от две страни и че бракът на родителите ти е трябвало да скрепи съюза между два мощни клана. — Тя посоли пържолата си. — И че баща ти и майката ти непрекъснато са се карали на публични места.

— Доколкото си спомням, те се мразеха. — Той сви рамене. — Това за сливането на клановете е вярно. Никой от тях не искаше да отстъпи част от общите интереси. Затова моите родители близо трийсет години живяха заедно в атмосфера на взаимна неприязън. И по иронията на съдбата загинаха заедно, когато катастрофираха с лимузината.

— Все пак сигурно ти е било тежко, когато си загубил и двамата.

— Не — очите му срещнаха нейните, — не ми беше тежко. Докато бяха живи, не изпитвах към тях нищо друго, освен леко презрение. Казах ти, че няма да разбереш.

Тя изчака за момент и отряза парче от пържолата си, за да запълни паузата.

— Грешиш. Мисля, че съм съвсем наясно. Просто не си ги уважавал и с течение на времето си престанал и да ги обичаш.

— Никога не съм ги обичал.

— Разбира се, че си. Едно дете винаги обича, докато не се разочарова сериозно, а и дълго време след това. Но ако ти си престанал да ги обичаш, то е било, защото така ти е било нужно. Така че, когато са починали, ти си изпитал единствено вина, че не можеш да чувстваш нещо повече. — Тя спря за миг и го погледна: — Права ли съм?

Не беше чак толкова права, но не му се обясняваше.

— Те имаха две деца, които изобщо не са искали — продължи Джед. — Първо Илейн, след това и мен. Разбираш ли, за тях беше важно да се продължи родът. Докато растях, това ми се припомняше непрекъснато. Ти си Скимърхорн, ти си наследникът, от теб се иска поне да не си глупав. Трябва да си благодарен и гледай много-много да не ни досаждаш. Аз имах само отговорности — продължи Джед, като се мъчеше да отхвърли призраците от миналото. — А те от своя страна имаха само очаквания. Така, както твоите родители са искали единствено да станеш актриса, така моите искаха да умножа семейното богатство.

— Е, двамата посвоему сме ги разочаровали.

— Не е същото, Дора. Амбициите на твоите родители са предизвикани от любов и от гордост, а на моите — единствено от алчност. Между нас нямаше никаква привързаност. — Не обичаше да си спомня за тези неща. Мразеше спомените си… Но тя го беше накарала и сега не можеше да спре, докато не кажеше всичко.

— Сестра ти…

— Тя не означаваше за мен повече от това, което аз бях за нея. Съдбата беше предопределила да бъдем затворници в една и съща килия. Но между затворниците невинаги се установяват сърдечни отношения. Повечето време гледахме да се избягваме един друг. — Той се усмихна тъжно. — Дори в къща с такива размери, като нашата, това не беше лесно.

Тя знаеше, че Джед не иска съчувствие, но то се беше пробудило в нея.

— Нямаше ли, все пак, поне един от тях, с когото да си говориш?

— За какво? — Той се изсмя. — За никого не беше тайна, че родителите ми се мразеха. Скандалите им на обществени места бяха само прелюдията. Те винаги завършваха вкъщи. Ако не се хващаха за гушите, двамата се нахвърляха върху мен и Илейн. И в един момент се впуснах в дребни измами, кражби и престъпления. А тя потърси спасение в мъжете. Преди да навърши двайсет години, беше направила два аборта. Майка ми и баща ми успяха да потулят работата, както потулиха и моите неприятности със закона. После ни изпратиха в пансион. И това не помогна. Мен ме изхвърлиха, а Илейн завърза любовна афера с един от учителите.

Накрая вдигнаха ръце. Това беше едно от малкото неща, по които бяха единодушни. Споразумяха се с Илейн и й обещаха прилична сума, ако се ожени за първия срещнат. Аз отидох да живея при баба си. Бракът на сестра ми продължи около две години. Точно когато тя се разведе, постъпих да уча в полицейската академия. Това направо ги побърка. — Той взе бутилката бренди и си наля пълна чаша. — Заплашиха ни, че ще ни лишат и двамата от наследство. Но понеже не искаха парите да отидат извън семейството, Илейн трябваше да се омъжи отново, а аз станах полицай. Малко след това катастрофираха…

Тя го разбираше по-добре, отколкото той предполагаше. Самосъжалението на детето, неговият бунт, а по-късно мъката, че живее сред семейство, чиито членове не се чувстват обвързани един с друг… Всичко това й беше пределно ясно. Да, Джед беше изтеглил лоша карта в живота.

— Може би си прав — каза бавно Дора. — Не мога да разбера как хората могат да живеят заедно, когато не се обичат. И как могат да не обичат децата си. Но това не означава, че не те разбирам.

— Трябва да си наясно, че аз може би няма да съм в състояние да ти дам онова, което искаш.

— Това си е вече мой проблем. — Тя също взе бутилката и си наля. — А знаеш ли какъв е твоят? Ти повече се безпокоиш, че аз мога да ти дам точно това, което искаш.