Нора Робъртс
Скрити богатства (6)

Пета глава

— Защо си толкова вкисната? — попита Лия сестра си, надничайки в склада. Но за трети път тази сутрин й се отговаряше с кратко ръмжене.

— Не съм вкисната — отвърна троснато Дора. — Заета съм. — Тя опаковаше сервиз за четирима в стил „Луи“ с шарки — орлов нокът. — Някои заслужават да бъдат разстреляни за навика им да правят всичките си покупки в последните дни преди Коледа. Представяш ли си, ще трябва да освободя Тери от работа, за да занесе това следобед чак на другия край на града.

— Можеше клиентът ти да дойде да си го вземе.

— И да проваля сделката? Държа тези проклети чаши и чинии вече цели три години. Добре, че най-после успях да ги пробутам на някого.

— Вече ми е ясно, че нещо не е наред — каза Лия и скръсти ръце. — Изплюй камъчето.

— Всичко е наред. — Да, беше наред, като се изключи това, че не можа да мигне цяла нощ. За нищо на света обаче нямаше да признае, че една кратка целувка я беше изнервила до такава степен. — Просто ми предстои да свърша прекалено много неща, а нямам достатъчно време.

— Но нали работата ти харесваше? — напомни й Лия.

— Променила съм се. — Дора уви и последната чаша. Обърна се и отстъпи крачка назад, когато видя Джед да слиза по стълбите.

— Извинявам се — каза той. — Дойдох да видя дали все още искаш да поправя перилата.

— Перилата? О… да. — Мразеше да изглежда смутена и объркана. Единственото нещо, което мразеше повече, беше да греши. — Трябва да намериш дървен материал или нещо подобно?

— Или нещо подобно. — Той извърна глава, когато Лия многозначително се изкашля.

— О, Лия, това е новият наемател, Джед Скимърхорн. Джед, сестра ми Лия.

— Приятно ми е. — Лия му подаде ръка. — Надявам се, че вече сте успял да си пренесете багажа.

— Нямаше много за пренасяне. Искаш ли да поправя стълбата, Дора, или не?

— Да, бих искала. Ако не си зает. — Дора взе лентата и започна да връзва кашона. Изведнъж и дойде наум една идея и веднага пристъпи към осъществяването й. — Всъщност можеш да ми помогнеш. Нали имаш кола? Май че беше „Тъндърболд“?

— Е, и?

— Трябва да доставя една поръчка, всъщност три поръчки. Не мога да си позволя да пратя помощничката, защото имаме много работа.

Джед мушна ръце в джобовете на джинсите си.

— Искаш да ти стана разносвач?

— Е, ако не представлява проблем за теб. Ще си водиш сметка за изхарчения бензин и за изминатите километри. — Тя му се усмихна лъчезарно. — Можеш да изкараш и някой бакшиш.

Можеше да я прати по дяволите и се запита защо веднага не го направи.

— Как бих могъл да ти откажа? — Джед погледна със зле прикрита досада към кашона, който тя опаковаше.

— Къде трябва да отида?

— Адресът е написан. А това са другите две пратки. — Тя посочи с глава към един ъгъл на стаята. Можеш да ги изнесеш до колата през задната врата.

Джед не каза нищо, вдигна единия кашон и излезе.

— Това ли е новият наемател? — заинтригувана, прошепна Лия. В главата й вече се мяркаше очертаващата се перспектива. Изтича до вратата и надникна. — Кой е той? С какво се занимава?

— Току-що ти казах кой е. Казва се Скимърхорн.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя наблюдаваше как Джед товареше кашона в колата си. Върна се бързо в средата на стаята и каза: — Идва за другите пратки.

— Очаквах го — каза с насмешка Дора. — Пренесъл е само единия пакет. — Взе втория кашон и го подаде да Джед, който се появи в рамката на вратата. — Чупливи са — предупреди го тя. В отговор той само изсумтя.

— Видя ли му перките? — почти изсъска Лия. — Не съм си представяла моя Джон с такива рамене дори и в най-разюзданите си сънища.

— Офелия Конрой Бредшоу, не те ли е срам? Джо е великолепно момче.

— Знам. Луда съм по него, но той изобщо няма перки. Е, не съвсем, но си е направо кожа и кости. Господи! — възкликна тя, когато видя опънатите по бедрата джинси на Джед, докато той се протягаше, за да вкара кашона в колата. — Винаги е приятно да разбереш, че мъжете все още те привличат. — Така, какво още трябва да вземе?

— Какво още?

— Ами фактурите — каза бързо Лия. Тя ги грабна от масата и сама ги подаде на Джед, когато той се появи за последния кашон.

— Благодаря. — Той я изгледа с недоумение, забелязвайки блясъка в очите й. — Да взема ли дървения материал?

— Дървен материал? О, за перилата — спомни си Дора. — Добре. Ако ме няма, можеш да мушнеш сметката под вратата ми.

Той не успя да устои на изкушението. Знаеше, че трябва да издържи, но не успя.

— Да не би да имаш още някоя пламенна среща?

Тя го дари с очарователна усмивка, докато държеше отворена вратата на склада.

— Що не ме целунеш по задника, Скимърхорн?

— Мислил съм и по този въпрос — промърмори той. — Наистина съм си мислил — повтори и се измъкна навън.

— Говори! — луда от любопитство, настоя Лия. — Казвай всичко, без да спестяваш и най-малките подробности. Да не си го изгонила?

— Ендрю се опита да ми пуска ръце — обясни Дора, като се въоръжи с цялото си търпение. — Него изгоних. Приключи ли с клюките?

— Почти. А той какво направи, имам предвид Джед? Сигурно вдига тежести, щом има такива плещи.

— Никога не съм знаела, че си падаш толкова много по мъжете с перки.

— Падам си, когато са прикрепени към тяло като неговото. Да се опитам ли да отгатна? Сигурно е докер.

— Не.

— Строителен работник?

— Пак не позна. Ще опиташ ли още веднъж?

— Кажи ми.

Част от безсънната си нощ Дора беше прекарала в разучаване на формуляра, попълнен от Джед. Една от препоръките в него беше от комисаря Джеймс Л. Райкър от полицейското управление във Филаделфия. А Джед бе посочил филаделфийската полиция като последното място, където беше работил.

— Бивше ченге, е.

— Бивше? — Очите на Лия се разшириха. — Господи, сигурно са го изгонили от полицията, защото е вземал подкупи. Може да е бил замесен и в афера с наркотици, а може и да е пречукал някого.

— Спри да фантазираш, скъпа. — Дора потупа сестра си по рамото. — Май че точно ти си тази, която трябва да дава съвети на мама и татко, когато са на сцената. Човекът е напуснал. Преди няколко месеца. Според това, което татко е научил, когато се обадил на полицейския комисар, в полицията много ценели Джед и все още пазели мястото му, надявайки се, че ще се върне.

— Тогава защо е напуснал?

— Това вече си е лично негова работа — отряза я Дора, но също като Лия беше любопитна да узнае причината и я беше яд, че баща й не беше попитал. — Играта свърши. — Даде й знак с ръка, че не желае да отговаря на повече въпроси. — Ако не влезем вътре да помогнем на Тери, ще ми отрови живота.

— Добре де. Все пак съм доволна, че имаш за съсед полицай. Това може да ти спести някои неприятности. — Изведнъж тя се спря и широко отвори очи. — О, господи! Дори, мислиш ли, че носи револвер?

— Не смятам, че ще му трябва за разнасяне на сервизи — заключи Дора и поведе сестра си навън.

 

 

При други обстоятелства Ди Карло би се почувствал глупаво, седнал в елегантната приемна, стискайки евтината статуетка в скута си. Обаче в тази приемна, украсена с импресионистки гравюри и скулптури от Ерте, изобщо не се чувстваше глупаво. Беше го страх, умираше от страх.

Убийството не го притесняваше. Не че му правеше удоволствие да убива, като на братовчед му Гуидо, но му беше все едно. Беше се погрижил да изглежда така, като че ли беше забил малокалибрения куршум между очите на Портър при самозащита. По време обаче на продължителния полет от Източното към Западното крайбрежие беше силно обезпокоен. Напоследък никак не му вървеше. Запита се дали би могло поради някаква странна прищявка на съдбата сега в скута му да лежи друга статуетка, а не тази, която му трябваше. Тя наистина приличаше на онази, която беше видял да опаковат хората от „Премиум“. Ако светът беше справедлив, в един толкова малък град не би трябвало да има две такива грозновати порцеланови статуетки.

— Сър — подкани го секретарката. — Господин Финли е готов да ви приеме.

Ди Карло се изправи, сложи статуетката под едната си мишница, а с другата ръка оправи възела на вратовръзката си. После тръгна след русокосата хубавица към двойните махагонови врати, като се стараеше да изкара приветлива усмивка на лицето си.

Финли не се надигна зад бюрото си. Забавляваше се, наблюдавайки как Ди Карло вдървено прекосява необятния бял килим. Забеляза капчиците пот по горната устна на мъжа и върху лицето му се появи ледена усмивка.

— Оправи ли нещата във Вирджиния?

— Там всичко е наред.

— Чудесно. — Даде знак на Ди Карло да остави статуетката на бюрото. — Значи само това успя да ми донесеш?

— Имам и списъка с адресите на хората, в които е останалата част от стоката. — Финли щракна с пръсти и Ди Карло светкавично извади от джоба си списъка. — Както виждате, купувачите са само четирима и двама от тях също са антикварни търговци. Смятам, че няма да е трудно да се отиде в магазина и да се откупи стоката.

— Така ли мислиш? — каза тихо Финли. — Ако изобщо можеше да разсъждаваш, Ди Карло, стоката ми вече щеше да е тук. Все пак — продължи той, когато мъжът срещу него не обели и дума, — искам да ти дам възможност да поправиш грешката си.

Финли се надигна и прокара пръст по прекалено сладникавото лице на жената от статуетката.

— Груба работа. Направо ужасна, не мислиш ли?

— Да, сър.

— И този човек, Ешуърт, е платил добри пари за нея. Направо се изумявам, като видя какво харесват хората. Дори бегъл поглед е достатъчен, за да се види, че изработката е слаба, цветовете са бледи и материалът е некачествен. Е, добре, красотата тук е скрита. — Той взе един мраморен пепелник от бюрото си и счупи главата на жената.

Макар че само часове преди това беше убил хладнокръвно двама мъже, Ди Карло изтръпна, когато пепелникът строши главата и на втората фигурка. Нервите му се опънаха като струни, докато наблюдаваше как Финли методично счупи и крайниците на фигурките.

— Грозна какавида, в която се крие истинска красота — измърмори Финли и измъкна от осакатеното тяло на статуетката малък предмет, обвит в няколко пласта лента. Внимателно я разви и сладострастно възкликна, като мъж, който съблича любовницата си.

Ди Карло видя нещо подобно на златна запалка, богато украсена с някакви скъпоценни камъни. Тя не му хареса повече от статуетката, в която беше скрита.

— Знаеш ли какво е това?

— Не, сър.

— Една кутийка. — Финли се засмя и погали златото. В момента се чувстваше щастлив като дете с новата си играчка, като човек с нова метреса. — Тази малка инкрустирана кутийка се е използвала за съхранение на инструменти за маникюр или на шивашки принадлежности. Може да се използва и за копчета или за емфие. Едно малко бижу, което е излязло от употреба в края на ХІХ век. Тази е най-интересната от всички, защото е златна и е инкрустирана със скъпоценни камъни, Ди Карло. Това са рубини. На дъното има инициали. — Той се усмихна замечтано и я обърна наопаки. — Била е подарък от Наполеон на Жозефина. Сега ми принадлежи.

— Страхотно, господин Финли! — Ди Карло си отдъхна, като разбра, че е донесъл точно тази статуетка, която е трябвало, и че неговият господар е доволен.

— Така ли мислиш? — Зелените очи на Финли блеснаха. — Тази дрънкулка е само част от онова, което ми принадлежи, Ди Карло! Вярно е, че съм доволен да я имам, но тя ми напомня, че пратката, която получих, не е цялата. А ми бяха необходими повече от осем месеца, за да я събера, и два — да я транспортирам. Това ми отне близо година, а моето време е ценно, да не говорим за разноските. — Отново взе пепелника и ожесточено разби с него остатъка от женската фигура. Парченцата порцелан се разхвърчаха на всички страни. — Сега разбираш защо ми е толкова неприятно.

— Да, сър. — По гърба на Ди Карло се стече струйка ледена пот. — Естествено.

— Значи трябва да намерим начин да си ги върна. Седни.

Ди Карло изчисти с трепереща ръка парченцата порцелан от коженото кресло и седна предпазливо на ръба.

— Празниците ме правят великодушен. — Финли също седна и продължи да гали с пръст кутийката. — Утре е Бъдни вечер. Сигурно имаш планове.

— Да. Моето семейство, нали разбирате…

— Семейства… — Финли се усмихна. — Няма нищо по-добро от семействата по празник. Самият аз нямам семейство, но това не е важно, тъй като ти успя да ми върнеш малка част от имуществото, и то така бързо. Няма да те отделя от семейството ти на Коледа. Давам ти срок до първи януари. Доста съм щедър, но какво да се прави, сега са празници. Те ме правят сантиментален. Искам си всичко обратно до първи. Не, хайде да е втори януари. — На лицето му се появи широка усмивка. — Вярвам, че няма да ме разочароваш.

— Ще се постарая, сър.

— Естествено, ще очаквам да ми докладваш как върви работата, независимо от празниците. Ще ме търсиш тук или на домашния телефон. Постарай се да ме държиш в течение, Ди Карло. Ако не ми се обадиш, ще трябва аз да те търся. И двамата не бихме желали това да се случи, нали?

— Не, сър. — Ди Карло имаше чувството, че е преследван от вълк. — Веднага се заемам с работата.

— Чудесно. И преди да си тръгнеш, накарай Барбара да направи копие от списъка за мен.

 

 

Джед не можеше да си обясни защо го прави. Първо, таза сутрин изобщо не се налагаше да ходи в магазина. Тези дни беше напълно доволен да прекарва времето си в гимнастическия салон, да вдига тежести в апартамента, и да чете книги. Бог знае какъв беше този налудничав порив, който го накара да слезе по стълбите и после доброволно да разнесе трите пратки по адресите им. С усмивка си спомни, че при това беше получил добри бакшиши. Бяха му дали цели няколко долара, а на едно място му подариха ярко боядисана тенекиена кутия, пълна с домашни коледни курабии.

Работата беше съвсем елементарна, но въпреки това му беше интересно да наблюдава как хората го приемат далеч по-ентусиазирано, когато почукаше на вратата с пакет в ръка, отколкото с полицейската значка върху гърдите. Е, би могъл да счита всичко това само за един експеримент. Сега обаче беше застанал отвън на студа и поправяше перилата на стълбата. Фактът, че изпитваше някакво примитивно удоволствие от работата, го караше да се чувства като идиот. Беше принуден да работи навън, защото в къщата на Дора нямаше и един метър незаето пространство. Всичките инструменти, които тя му бе предоставила, се състояха от отвертка и чук със счупена дръжка, затова се отби при Брент и взе на заем няколко сечива. Разбира се, като го залъга с няколко бисквити, Мери Пат го подложи на подробен разпит, като се започне от любимите му ястия и се стигне до интимния му живот. Мина близо час, докато успее да се измъкне от нея жив и с електрическия трион в ръка.

Събитията от този ден бяха дали на Джед един важен урок — от този момент щеше да следва това, което си беше наумил. Когато човек поначало трудно се понася с хората, няма причина да се забърква с тях.

В задната част на сградата нямаше кой да му досажда. Доставяше му удоволствие да работи с ръцете си, да усеща топлината на дървото под тях. Някога беше мислил да си направи малка работилница зад къщата на Кестеновия хълм. Там би могъл да се занимава с разни неща през свободното си време. Но идеята му беше отпреди Дони Спек. Преди онова разследване, което се беше превърнало в кошмар, и, разбира се, преди Илейн да плати цената за това.

Още не успял да се освободи от спомена, Джед отново си представи всичко. Сребристият мерцедес стоеше под навеса за коли. Виждаше матовия отблясък от перлите по врата на Илейн и ненужно си спомни, че първият от тримата и съпрузи й ги беше подарил за рождения ден. Видя очите й, също тъй яркосини като неговите. Може би това беше единствената им обща семейна черта. Тогава тя го бе загледала с любопитство и с леко раздразнение. После си спомни как тичаше по окосената ливада, между добре подрязаните розови храсти, от които струеше ароматът на лято.

Слънчевата светлина се отразяваше от лайстните на колата и го караше да примигва. Високо горе, в едно от трите ябълкови дървета, някаква птичка чуруликаше в захлас. И точно тогава експлозията буквално раздра въздуха. Горещата ударна вълна го блъсна назад и го захвърли към розите, чиито листа изпадаха от въздушния вихър. Сребърният мерцедес се превърна в огнено кълбо и от него към лятното небе избълва облак черен дим. Стори му се, че я чу как изпищя, но може да беше и само острият звук от разкъсания метал. Надяваше се да е било това. Искаше да вярва, че след като е завъртяла ключа за запалването и е възпламенила бомбата, не е почувствала нищо.

Джед изруга и с още по-голямо настървение продължи да работи по стълбата с електрическия трион на Брент. Всичко беше свършено. Сестра му беше мъртва и никой не можеше да я върне. Благодарение на Бога, и Дони Спек беше мъртъв. Така че колкото и да му се искаше, Джед не би могъл да го убие втори път. А самият той правеше това, което искаше — живееше сам.

— Ха-ха-ха. — Стреснат от звучния смях зад себе си, Джед изключи триона, присви очи зад тъмните очила и се загледа едновременно с досада и любопитство в червенобузестия Дядо Коледа.

— Не сте ли дошъл два дни по-рано?

Дядо Коледа отново се изсмя и се потупа по шкембето.

— Струва ми се, че няма да ти навреди малко повече коледно настроение, синко.

Ядосан, че бяха прекъснали работата му, Джед извади цигара.

— Господин Конрой, нали? — Видя как лицето на Дядо Коледа помръкна. — Познах ви по очите — каза му Джед и драсна клечка кибрит. „Приличат на очите на Дора, помисли си той. Големи, кафяви и закачливи.“

— О! — Куентин се замисли, но после се усмихна. — Предполагам, че вие, полицаите, сте обучени да разпознавате маскираните така, както актьорите се обучават да се дегизират. През кариерата си съм играл много роли на блюстители на реда.

— Така ли?

— Сега, за да съм в крак със сезона, ходих в една детска градина. — Той поглади бялата си брада. — Дребен ангажимент, но ми достави удоволствие. Даде ми възможност да играя една от най-обичаните роли в света, и то пред публика от истински поклонници. Децата са истински актьори, а пък актьорите винаги са деца.

На Джед му стана забавно.

— Ще запомня думите ви.

— Виждам, че Изи ви е намерила работа.

— Изи?

— Това е моята скъпа дъщеря. — Куентин му смигна. — Хубава е, нали?

— Бива си я.

— И добре готви. Не знам откъде се е научила. Не и от майка си. — После заговорнически се наведе към Джед: — Не се оплаквам, но върхът на кулинарното й постижение е да свари едно яйце. Е, разбира се, тя си има други качества.

— Сигурно е така. Дора е вътре.

— Първородната ми дъщеря е истинска бизнесменка. В това отношение не прилича на никого от нас. Би могла да направи блестяща кариера на сцената. Наистина блестяща — каза той с известно съжаление. — Но тя избра света на търговията. Гените са странно нещо.

— Не съм мислил по този въпрос. — „Излъгах, каза си Джед. Изтърсих голяма лъжа.“ Беше прекарал много време от живота си, мислейки за наследствеността. — Вижте, трябва да свърша тук, преди да се е стъмнило.

— Ами да ви помогна? — предложи Куентин, проявявайки неочаквана практичност. Благодарение на това свое качество, освен добър актьор той беше и добър директор.

Джед се загледа в изкуствения корем, червения костюм и развялата се на студения вятър памучна брада.

— Нямате ли джуджета за тази работа?

Куентин сърдечно се засмя. Наоколо се разнесе плътният му баритон.

— Сега всичко е по-различно, момчето ми. Не мога да накарам малките педерастчета да направят нещо извън договора.

Джед отново включи триона.

— Като свърша с това, можете да ми помогнете да поставя перилата.

— Чудесно! — Куентин търпеливо седна на стъпалата. Винаги беше обичал да наблюдава физическия труд. „Наблюдава“ беше точната дума. За щастие скромното наследство, което имаше, го беше спасило от глад, когато прохождаше в актьорската си кариера. Жена му беше 20-годишна, когато я срещна в една постановка на „Буря“. Той играеше Себастиян, а тя — Миранда. Двамата започнаха едно безкрайно пътуване от сцена на сцена, жънейки значителни успехи, докато най-накрая се установиха във Филаделфия и основаха театър „Либърти“. Сега, когато беше вече на 53 години, но в актьорската му биография пишеше „49“, Куентин превърна театър „Либърти“ в уважавана трупа, която играеше всичко — от Ибсен до Нейл Саймън, и то при добър финансов успех.

Може би защото животът му беше преминал лесно, Куентин беше оптимист за бъдещето. Лия имаше добър брак, а синът му защитаваше достойно фамилната чест на сцената. Беше останала „неподредена“ само Дора.

Куентин вече беше решил, че този здрав, млад човек с непроницаемо лице е идеалното разрешение. Усмихна се, измъкна плоско шише под възглавницата, която беше сложил за корем на Дядо Коледа, и отпи солидна глътка. После гаврътна още една.

— Добре се справи, момче — каза той половин час по-късно и се надигна да помогне за перилата. — Загладил си ги като детско вратле. Беше удоволствие да те наблюдава човек как работиш. Как ще ги поставим?

— Хванете тук — посочи му Джед. — Сега издърпайте вашия край най-горе.

— Чудесно. — Сребърните звънчета по ботушите на Куентин задрънчаха, докато се изкачваше нагоре по стълбите. — Виждаш ли, не съм чак толкова бос в тези работи. Помагал съм при изграждането на декори. Веднъж построихме един твърде сполучлив Джоли Роджър за постановка на „Питър Пан“. — Засука заплашително белия си мустак. — Естествено, аз играх Хук.

— Не би и могло да бъде другояче. Внимавайте! — С помощта на електрическия трион Джед закрепи перилата върху основите. През цялото време Куентин не спираше да говори. Джед разбра, че може и да не го слуша, както човек не слуша звука на бормашината в зъболекарския кабинет.

— То било лесна работа. — Куентин слезе от стълбата, разклати я и остана доволен. — Изобщо не мръдва. Надявам се Изи да оцени работата ти. — Потупа приятелски Джед по рамото. — Защо не обядваш с нас на Коледа? Моята Офелия приготвя невероятни неща.

— Имам други планове.

— О, да, разбира се. Куентин прикри мислите си със сърдечна усмивка. Беше направил много по-детайлно проучване за Джед, отколкото някой предполагаше и му беше добре известно, че няма никакви други роднини, освен баба си. — Тогава може би на Нова година? Винаги даваме парти в театър „Либърти“. Заповядай и ти.

— Благодаря. Ще помисля.

— Междувременно според мен и двамата заслужихме малка награда за труда си. — Отново извади бутилката, напълни сребърната капачка и подаде импровизираната чаша на Джед.

Той не можа да измисли повод да откаже и я изпи на един дъх. С мъка успя да си затвори устата — питието беше огнено.

— Браво, бе! — Куентин отново го потупа по рамото. — Радвам се да видя някой да пие като истински мъж. Я му обърни още една! Наздраве за белите момински гърди — най-сладката отмора за мъжа…

Джед изпи още една капачка и усети как уискито приятно го сгря отвътре.

— Сигурен ли сте, че Дядо Коледа пие уиски?

— Скъпо момче, как мислиш, че оцеляваме през дългите студени нощи на Северния полюс? Следващата ни постановка ще бъде „Южният пасифик“. Палмите са приятна смяна на декора. Опитваме се всяка година в програмата си да имаме два мюзикъла. Това са представления за по-широка публика. Изи трябва да те доведе на някое от тях.

Зачервил бузите си до алено, Куентин отново напълни капачката на Джед и запя една песен от популярен мюзикъл.

Джед реши, че ще да е от уискито. Така си обясняваше факта, че не вижда нищо странно в това да стои по здрач на студа и да наблюдава как Дядо Коледа изпълнява популярни мелодии.

Гаврътна още една капачка. В този миг вратата се отвори и видя Дора, застанала върху горната площадка на стълбата, с ръце на кръста.

— Господи, какви прекрасни крака!

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Трябваше да се сетя, че ще го напиеш.

— Просто си вършех моята работа.

— Ама че работа! Да стоиш отзад на стълбите и да пиеш уиски с човек, облечен като Дядо Коледа!

Джед чувстваше, че езикът му беше доста надебелял и затова много внимателно каза:

— Направих перилата.

— Браво на теб! — Дора слезе по стълбите и хвана баща си за ръката точно когато той направи един пирует. — Представлението свърши.

— Изи! — Преливащ от щастие, Куентин я млясна по бузата и здраво я прегърна. — С този младеж имахме малко дърводелска работа.

— Виждам, че в момента и двамата сте много заети. Хайде да влезем вътре, татко. — Тя му измъкна бутилката и я подаде на Джед. — Ще се върна и за теб — процеди през зъби и помъкна баща си по стълбите.

— Просто си вършех моята работа — промърмори отново Джед и внимателно завинти капачката на бутилката, преди да я мушне в джоба си. Когато Дора се върна, той прибираше инструментите така предпазливо, като че ли бяха от порцелан.

— Така. — Затръшна капака на колата и се подпря на него с цялата си тежест. — Къде е Дядо Коледа?

— Спи. Тук спазваме едно правило, Скимърхорн. Никакво пиене по време на работа.

Той понечи да се изправи, но реши, че ще е по-умно пак да се подпре на колата.

— Аз си бях свършил работата. — Посочи с широк жест към стълбата. — Ето, виж.

— Да — въздъхна тя и поклати глава. — Не те обвинявам чак толкова. Човек трудно може да му устои. Хайде! Ще те заведа горе.

— Не съм пиян.

— Вързал си кънките, Скимърхорн. Тялото ти е по-наясно с това, защото алкохолът още не те е ударил в мозъка.

— Не съм пиян — повтори той, но не протестира, когато тя го хвана през кръста и го поведе по стълбите.

— От доставките изкарах петнадесет долара и двадесет курабии.

— Чудесно.

— Много хубави курабии. — Той залитна и се блъсна в нея, когато застанаха пред вратата. — Господи, колко хубаво миришеш!

— Сигурна съм, че го казваш на всяка хазайка. В теб ли са ключовете ти?

— Да-а. — Той затършува из джобовете си, отказа се и се подпря на стената. Така му се падаше, след като беше пил толкова много само с няколко бисквити в стомаха си.

Дора въздъхна и мушна ръка в предния му джоб. Напипа само твърдото му бедро и малко джобни пари.

— Опитай в другия — предложи той.

Тя вдигна очи и видя на лицето му изненадващо очарователна усмивка.

— Няма да стане. Щом това ти харесва, значи не си чак толкова къркан, колкото си мислех. Потърси си ги сам.

— Казах ти, че не съм пиян. — Джед намери ключовете, но после започна да се чуди как да ги пъхне в ключалката, след като подът под краката му непрекъснато се надигаше. Дора насочи ръката му. — Благодаря.

— Това е най-малкото, което можах да направя за теб. Ще можеш ли да се добереш до леглото?

Той се подпря на вратата.

— Да си изясним нещо, Конрой. Аз не искам да спя с теб.

— Сега вече ме постави на място.

— Всичко при теб е толкова объркано, бейби. Тези големи кафяви очи… и тази стегната, дребна фигура. Просто искам да съм сам.

— Е, с това се изпариха всичките ми надежди да отгледам децата ти. Но не се безпокой, ще го преживея. — Тя го поведе към кушетката, накара го да легне и после вдигна краката му.

— Не те искам — каза той, докато тя му изуваше ботушите. — Никой не ми трябва.

— Добре. — Тя се огледа за одеяло. Взе две дебели хавлиени кърпи, които беше оставил на гимнастическата пейка. — Хайде, спи. — Зави го с кърпите и ги подпъхна грижливо под него. „Ужасно е симпатичен“, помисли си Дора, като го гледаше така — пиян, царствен и отпуснат. Поддаде се на порива си, наведе се и го целуна по носа.

— Спи, Скимърхорн. Утре ще се чувстваш ужасно.

— Върви си — промърмори той, затвори очи и захърка.