Нора Робъртс
Скрити богатства (4)

Трета глава

Когато, балансирайки, Джед стигна до стъпалата, водещи към апартамента му, вече беше изхвърлил заедно с потта физическите последици от изпитата половин бутилка уиски. Беше доволен от прекараните в гимнастическия салон зад ъгъла деветдесет минути. След безкрайно вдигане на тежести и бясно налагане на един боксов чувал, Джед бе отишъл в сауната, където напълно бе ликвидирал утринния си махмурлук.

Сега се чувстваше почти нормално, още повече че вече бе пил кафе и бе закусил. Извади ключа от джоба на анцуга и влезе вътре. Веднага чу музиката. Слава богу, не бяха коледни песни, а спиричуълс, които Арета Франклин изпълняваше със звучния си гърлен глас.

„Е, поне не мога да се оплача от музикалния вкус на хазайката“, помисли си той. Снощи се беше държал преднамерено грубо и затова не виждаше причина да се извинява. Мина му през ум, че все пак ще е по-добре да се помири до известна степен със собственичката на сградата.

Пооткрехна вратата и се огледа.

Апартаментът й беше просторен като неговия — с високи тавани и с много светлина, която струеше от трите прозореца. С това приликата се изчерпваше.

Въпреки че беше израснал в къща, пълна с какви ли не предмети, Джед беше изумен. Никога не беше виждал толкова много неща, струпани на едно място. Едната стена беше цялата в стъклени полици, по които бяха наредени старинни бутилки, тенекиени кутийки, скулптурни групи от теракота, шарени дървени кутии и всевъзможни други джунджурии. Имаше няколко маси, буквално затрупани със стъклени и порцеланови изделия. Върху канапе с тапицерия на цветя бяха наредени куп разноцветни възглавнички, които контрастираха с бледите тонове на килима пред него. Персийски, установи той. Откакто се помнеше, такъв килим стоеше в семейния хол.

До стената имаше коледна елха, всяка клонка, от която беше обкичена с блестящи топки и разноцветни електрически крушки. До нея стоеше шейна, натоварена с борови шишарки, а отсреща му се усмихваше керамичен Дядо Коледа с островърха шапка.

Хазайката, облечена в яркочервен костюм от къса права пола и елегантно сако, стоеше сред всичко това. Той се подпря на касата на вратата и се запита в какво ли настроение е бил снощи, за да не забележи това стройно дребно тяло. Тананикайки си под звучния съпровод на Арета Франклин, младата жена подпря на канапето картината, която държеше, и се обърна. Едва успя да сподави писъка си, когато го видя.

— Вратата беше отворена — с равен глас произнесе той.

— Да. — После Дора сви рамене и тъй като не беше такава скъперница на думите, като него, добави: — Тази сутрин прехвърлих долу някои неща оттук. — Отметна назад коса. — Да няма някакъв проблем, господин Скимърхорн? Спукана водопроводна тръба или мишки?

— Не съм забелязал.

— Добре. — Дора прекоси стаята и изчезна за малко от погледа му. Той промени позата си на прага и я видя, застанала до масивна маса, да си налива в изящна чаша ароматно кафе от една порцеланова кана. Остави я и вдигна едната си вежда. Устните й бяха в същия яркочервен цвят, както костюма. Не се усмихваше. — Нуждаете ли се от нещо?

— Малко от това няма да ми навреди. — Той посочи с глава към каната с кафето.

„Така значи, сега ще се правим на добри съседи“, помисли си Дора, но не каза нищо. Отиде до голям старинен шкаф и взе още една чаша с чинийка.

— Сметана? Захар?

— Не.

Той не влезе вътре и тя му занесе кафето. Усети от него съвсем осезателен мирис на сапун. Беше съвсем осезателен. Баща й беше прав за очите. Строги и непроницаеми.

— Благодаря. — Джед изгълта на две глътки съдържанието на чашата и й я подаде обратно. Спомни си, че майка му имаше същия сервиз. Беше счупила няколко чаши, замеряйки с тях прислугата. — Старият… баща ви — поправи се той — каза, че мога да поставя съоръженията си в съседната стая, но си помислих, че може би трябва да попитам и вас.

— Съоръжения? — Дора остави празната чаша на масата и взе своята. — Не разбирам.

— Гимнастическа пейка и няколко щанги.

— О! — Тя инстинктивно огледа ръцете и раменете му. — Мисля, че няма да представлява проблем, освен ако не вдигате много шум с тях, когато магазинът е отворен.

— Ще внимавам. — Той се загледа в картината. И тя беше едно предизвикателство, като яркия й костюм и парфюма, чийто аромат направо опияняваше. — Мисля, че е поставена обратно.

По лицето й веднага се появи очарователна усмивка. Наистина беше поставила картината така, както беше изложена на разпродажбата.

— И аз мисля така.

Тя отиде до картината и я обърна наопаки. Той присви очи.

— Пак е грозновата, но така стои по-добре.

— В живописта преценките са толкова индивидуално нещо, колкото и самата живопис.

— Щом така смятате. Благодаря за кафето.

— Моля, пак заповядайте. О, Скимърхорн?

Той се спря и извърна глава. Нетърпеливото пламъче в очите му я привличаше повече от която и да било приятелска усмивка.

— Ако искате да попромените обстановката и да освежите новото си жилище, елате в магазина. В „Гостната на Дора“ има по нещо за всеки вкус.

— Не се нуждая от нищо. Благодаря за кафето.

Дора продължаваше да се усмихва, когато чу вратата му да се затваря.

— Грешиш, Скимърхорн. Всеки се нуждае от нещо.

 

 

Ентъни Ди Карло не беше предполагал, че ще се разтакава цялата тази сутрин в една прашна канцелария и ще слуша „Бийч бойз“. Нужни му бяха отговори, и то веднага.

По-точно отговорите бяха нужни на Финли и той ги искаше на минутата. Ди Карло поразхлаби копринената си вратовръзка. Още не беше успял да си изпълни задачата. Вчерашното обаждане по телефона от Лос Анжелис беше пределно ясно — или трябваше да открие стоката до двадесет и четири часа, или да си понесе последствията.

Погледна към стенния часовник и видя как голямата стрелка премина от 9:04 на 9:05. Оставаха му по-малко от петнадесет часа. Дланите му се изпотиха. През стъклената витрина с изрисуван огромен Дядо Коледа той наблюдаваше внимателно как дузина спедитори запечатват и прехвърлят купища пратки.

Когато към вратата се приближи шефът им — огромен дебелак с невероятно несполучлива перука, по лицето му се плъзна насмешлива усмивка.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, господин Ди Карло. — Умореното месесто лице на Бил Таркингтън цъфна в усмивка. — Тези дни имаме страшно много работа. Не, сър, не се оплаквам. Бизнесът процъфтява.

— Това са цели петнадесет минути, сър — каза Ди Карло, без да скрива гнева си. — Нямам никакво време за губене!

— Че кой го има по това време на годината? — Таркингтън се заклатушка към машината за кафе. — Седнете. Искате ли малко кафе?

— Не. Станала е грешка, господин Таркингтън, и тя трябва да се поправи незабавно.

— Ще направим всичко възможно. Може ли да ми кажете подробностите?

— Оказало се е, че стоката, която изпратих на Абел Уайнсеп в Лос Анжелис, не е била същата при пристигането. Достатъчно ли ви е?

Таркингтън подръпна месестата си устна.

— Това вече е загадка. Носите ли копие от товарителницата?

— Разбира се. — Ди Карло извади сгънатия документ от вътрешния джоб на сакото си.

— Може ли да хвърля един поглед? — Дебелите му като кебапчета пръсти се задвижиха с неочаквана лекота по клавиатурата на компютъра. — Я да видим. — Натисна още няколко клавиша. — Трябвало е да бъде натоварена на седемнадесети декември. Всичко е било наред. Трябвало е да пристигне вчера, най-късно днес.

Ди Карло прокара ръка през гъстата си черна коса. „Идиоти! — помисли си той. — Заобиколен съм от идиоти.“

— Отново ви повтарям — пратката е получена, но не е същата.

— Искате да кажете, че това, което е пристигнало в Лос Анжелис, е отишло на погрешен адрес?

— Не. Искам да кажа, че онова, което е съдържала пратката, не е това, което трябваше да бъде.

— Има нещо странно. — Таркингтън отпи глътка кафе. — Тук ли е била опакована стоката? — О, чакайте, спомних си. — Той изпревари отговора на Ди Карло с махване на ръката. Стоката беше опакована във ваше присъствие. Как тогава е било разменено съдържанието й?

— Ами и аз това питам! — изсъска Ди Карло и стовари юмрука си върху бюрото.

— Хайде, хайде, успокойте се — каза с пресилена любезност Таркингтън и отново зачука по клавишите. — Пратката е минала през трета линия. Я да видим кой е отговарял за нея в този ден? А, ето. Изглежда, че е била Опал. — Извърна глава и се усмихна на Ди Карло. — Опал си върши добре работата. Чудесна жена. Напоследък имаше обаче неприятности.

— Не ме интересува личният живот на служителката ви. Искам да говоря с нея.

Таркингтън се наведе напред и натисна един бутон.

— Опал Джонсън, моля, явете се в канцеларията на господин Таркингтън. — Изключи диктофона и потупа перуката си, като че ли искаше да провери дали все още е на главата му. — Сигурен ли сте, че не искате малко кафе? А може би ще си вземете поничка? — Отвори капака на една картонена кутия. — Днес ни докараха с малиново желе. Има и от кръглите.

Ди Карло издаде звук, подобен на чайник, който изпуска пара, и се извърна настрани. Таркингтън сви рамене и взе да си похапва.

Ди Карло сви юмруци, когато видя през склада да преминава висока, необикновено черна жена. Беше с джинси, яркозелен вълнен пуловер и носеше преметната през рамо чанта. Къдравата й коса беше стегната отзад на опашка. Около лявото око личаха бледожълти белези от заздравяваща рана.

Служителката отвори вратата и надникна вътре. В стаята за миг нахлу шумът от конвейера. Усещаше се, че жената е неспокойна.

— Викали сте ме, господин Таркингтън?

— Влез за минутка, Опал. Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. — Докато затваряше вратата, негърката хвърли бърз поглед към Ди Карло, мъчейки се да отгатне за какво я викаха.

Навярно я уволняваха. Гонеха я от работа, защото не беше успяла да изпълни нормата си миналата седмица след побоя, който й нанесе Къртис. Сигурно непознатият представлява собствениците и е дошъл да й го съобщи. Извади цигара от чантата си и я запали с треперещи пръсти.

— Появи се един малък проблем, Опал.

— Слушам ви, сър. — В гърлото й като че ли имаше пясък.

— Това е господин Ди Карло. Миналата седмица той изпрати един колет, който е минал през твоя сектор.

Уплахата накара Опал да се задави от цигарения дим.

— През нас минаха много пратки миналата седмица, господин Таркингтън.

— Да, но когато тази пратка е пристигнала на местоназначението си, съдържанието не е било същото, което е било изпратено първоначално — изпъшка шефът й.

Жената се загледа в пода. Чувстваше сърцето си да бие чак в гърлото й.

— На погрешен адрес ли е била изпратена?

— Не. Пристигнала е там, където трябва, но съдържанието не е било същото. И тъй като опаковането стана при личното присъствие на господин Ди Карло, сме озадачени. Помислих си, че може би ще си спомниш нещо.

Опал почувства пареща болка едновременно в стомаха, в сърцето и в очите. Кошмарът, който я преследваше през последната седмица, започна да се превръща в реалност.

— Съжалявам, господин Таркингтън — каза с усилие — не мога да си спомня специално никоя от пратките. Единственият ми спомен от миналата седмица беше, че трябваше да изкарам три пъти по две смени наведнъж и всяка вечер, когато се връщах вкъщи, си топях краката в гореща вода.

„Лъже, реши Ди Карло. Личи си по очите й. Само ми губи времето.“

— Е, просто реших да проверя — махна с ръка Таркингтън. — Нали ще ми съобщиш, ако се сетиш нещо?

— Разбира се, сър. — Тя смачка цигарата в металния пепелник на бюрото и се отправи бързо към своята поточна линия.

— Ще разследваме случая с възможно най-голяма бързина, господин Ди Карло. За „Премиум“ е въпрос на чест да задоволи всички желания на клиентите си. „От нашите — във вашите ръце, и то с усмивка“, цитира той мотото на компанията.

— Точно така. — Вече не се интересуваше от Таркингтън, въпреки че би му доставило истинско удоволствие да стовари няколко юмрука в огромното шкембе пред себе си. — Ако все още искате да се радвате на покровителството на „Е. Ф. Инкорпорейтид“, ще намерите отговорите колкото може по-бързо.

Ди Карло заобиколи шумната стая, където се приемаха пратките, и се насочи към сектора на Опал. Тя го наблюдаваше неспокойно как се приближава. Когато той застана до нея, сърцето й биеше болезнено в гърдите.

— В колко часа е обедната ти почивка?

От изненада тя едва не изпусна кутия с подправки.

— В единадесет и половина.

— Ще се срещнем отвън, пред централния вход.

— Аз се храня в кафенето.

— Не и днес — каза тихо Ди Карло, — ако искаш да си запазиш работата. — Единадесет и половина — повтори той и си тръгна.

Беше я страх да му откаже, но се боеше и да му се подчини. В 11:30 жената наметна канадката си и се насочи към служебния вход. Надяваше се, че докато обиколи сградата, ще се успокои.

На Опал изобщо не й се обядваше. Тази сутрин беше изяла някакъв отвратителен сандвич с яйце, от който още й се повдигаше. „Нищо няма да признаваш, — повтаряше си по пътя тя. — Не могат да докажат, че си направила грешка, ако сама не признаеш.“ Ако загубеше работата си, пак трябваше да разчита на помощта за безработни. Дори да се примиреше с гордостта си, се съмняваше, че децата ще го понесат.

Забеляза Ди Карло, облегнат върху предния капак на едно червено порше. Колата беше страхотна, а високият мургав красавец, загърнат в бледосивото си кашмирено палто, й заприлича на филмова звезда. Приближи се към него с наведена глава, изпълнена едновременно с благоговение и ужас.

Той не каза нищо, само отвори вратата. Когато я видя да се отпуска с въздишка на кожената седалка, изкриви устни. Седна при кормилото и завъртя ключа, за да запали.

— Сър, наистина бих искала да ви помогна за тази пратка. Аз…

— Ще ми помогнеш. — Той включи на първа и колата излетя от „Премиум“ като лъскав червен куршум. Вече беше решил как да постъпи с нея и запази мълчание цели две минути, за да й лази по нервите.

Сдържа доволната си усмивка, когато тя първа заговори:

— Къде отиваме?

— Нямам предвид определено място.

Въпреки вълнението, че се вози в такава страхотна кола, тя облиза устни и каза:

— След половин час трябва да се върна.

Той не отговори и продължи да кара с голяма бързина.

— За какво става дума, господине?

— Ще ти кажа, Опал. Реших, че ще се разберем по-добре далеч от работната атмосфера. Предполагам, че през последните няколко седмици си имала много работа.

— Така е. Обичайното коледно оживление.

— Предполагам също, че знаеш какво е станало с моята пратка.

Стомахът й отново се сви на топка.

— Господине, вече ви казах, че не знам какво е станало. Върша си работата по възможно най-добрия начин.

Той рязко зави надясно и очите й се разшириха от уплаха.

— Знаеш, че не ти вярвам, сладурче. Може да се разберем с добро, а може и с лошо.

— Аз… не знам за какво говорите.

— Знаеш, знаеш. — Гласът му приличаше на заплашителното леко пърпорене на двигателя на поршето. — Дори мисля, че съвсем си наясно какво искам да кажа. Какво точно стана, Опал? Просто онези неща в сандъка са ти харесали и си решила да си ги вземеш, така ли? Нещо като коледна премия?

Тя се вкамени и след миг част от страха й премина в гняв.

— Аз не съм крадла. Не съм откраднала и един молив в живота си. Обръщайте колата обратно, господине.

Къртис много пъти й беше казвал, че дързостта й е причина за синините под очите и строшените ребра. Сви се до вратата, когато си спомни за предупреждението му.

— Може да не си откраднала нищо — съгласи се Ди Карло, като я видя, че отново се беше разтреперила. — В такъв случай наистина съжалявам, че ще трябва да предявя обвиненията си срещу теб.

В гърлото нещо я стисна.

— Обвинения? Какво искате да кажете?

— Изчезнала е стока, която моят работодател счита изключително за ценна. Полицията ще се заинтересува какво е станало с пратката, когато е попаднала в ръцете ти. Дори и да си невинна, в досието ти ще остане една голяма въпросителна.

Паниката я връхлетя като удар с чук върху наковалня.

— Дори не знам какво имаше в кашона. Само го експедирах, нищо повече.

— И двамата знаем, че това е лъжа. — Ди Карло спря колата на паркинга пред един магазин за санитарен порцелан. Видя, че очите й са пълни със сълзи и че непрекъснато мачка с ръце каишката на чантата си. „Почти е готова“, помисли си той и се загледа в нея със студените си безмилостни очи.

— Искаш да запазиш работата си, нали, Опал? Нали не искаш да те уволнят и да те арестуват?

— Имам депа — проплака тя. Първите сълзи прокапаха от очите й. — Имам деца…

— Ами тогава ще е по-добре да си помислиш какво ще стане с тях, ако се забъркаш в тази каша. Моят работодател не си поплюва. — Той погледа заздравяващите рани по лицето й. — Виждам, че ти е известно как действат такива хора.

Тя вдигна ръка към бузата си, сякаш искаше да се предпази.

— Аз… паднах.

— Сигурно е било така. Блъснала си се в нечий юмрук. — Когато тя не отговори, той отново продължи натиска, но не толкова грубо. — Ако босът ми не си получи това, което му принадлежи, няма да си го изкара само на мен. Ще обърне „Премиум“ с краката нагоре и в крайна сметка ще стигне и до теб.

„Те ще открият каква е работата, паникьоса се тя. Винаги става така.“

— Не съм вземала стоката му. Не съм. Само…

— Само какво? — Ди Карло едва се сдържа да не я стисне за гърлото.

— От три години работя в „Премиум“. — Тя заподсмърча и бръкна в чантата си за пакетче хартиени носни кърпички. — До една година бих могла да стана шеф на спедиторски екип.

Ди Карло потисна силното си желание да я удари.

— Слушай, знам какво е да се изкачваш по професионалната стълба. Помогни ми и аз ще ти отвърна със същото. Не виждам причина това, което ще ми кажеш, да не си остане само между нас. Точно затова не водих този разговор с теб в канцеларията на шефа ти.

Опал порови в чантата си за цигара.

— Обещавате ли, че няма да ме издадете на Таркингтън?

— Обещавам, но ако ми кажеш истината. В противен случай… — За да подсили ефекта, той я хвана с пръсти за брадичката и рязко обърна лицето й към своето.

— Съжалявам. Наистина съжалявам, че стана така. Миналия месец не ходих два дни на работа, защото най-малкият ми син беше болен. А съвсем наскоро, когато паднах, закъснях и… бях толкова разстроена, че обърках фактурите. — Тя се дръпна встрани, очаквайки да я ударят. — Размених ги. Виеше ми се свят и извърших пропуск. Мислех, че после съм успяла да поправя грешката, но не бях съвсем сигурна. Обаче вчера направих справка за купчина пратки и ми се стори, че всичко е наред. Успокоих се и реших, че нищо няма да се разбере.

— Разменила си фактурите.

„Ясно. На някаква идиотка й се завива свят, обърква документацията и ми разгонва фамилията.“

— Съжалявам. — Тя се разплака. Може би нямаше да я бие, но щеше да я накара да си плати за грешката. Винаги някой я караше да плаща за постъпките си. — Наистина съжалявам.

— Ще има още много да съжаляваш, ако не разбереш къде е отишла стоката!

— Вчера проверих цялата документация. Открих само още една голяма пратка, която е минала през нас онази сутрин. — Тя продължи да плаче, докато бъркаше отново в чантата си. — Записах адреса, господин Ди Карло. — Извади го и той го грабна от ръката й.

— Шърмън Портър, Фрънт Роял, Вирджиния. Моля ви, господин Ди Карло, имам деца. — Жената избърса сълзите от очите си. — Знам, че сгреших, но наистина съм работила добре в „Премиум“. Не мога да си позволя да ме уволнят.

Той мушна парчето хартия в джоба си.

— Ще проверя на този адрес, а после ще видим.

Тя се поотпусна пред слабата надежда.

— Няма да кажете на господин Таркингтън, нали?

— Казах „ще видим“. — Ди Карло включи двигателя. Вече обмисляше следващите стъпки. Ако нещата не се развиеха в негова полза, щеше да се върне за Опал. И тогава тази нещастница нямаше да се отърве само със синини под очите!

 

 

Дора беше застанала зад главния щанд в магазина си и връзваше с широка червена лента един пакет, загърнат в хартия за подаръци.

— Тя много ще им се зарадва, господин О’Манлей. — Доволна от сделката, Дора потупа блестящия пакет, в който бяха кобалтовите солници. — За нея изненадата ще бъде още по-голяма, защото не ги е виждала в магазина ми.

— Благодаря, че ми се обадихте, госпожице Конрой. Не мога да разбера какво намира в тях моята Хестър, но тя наистина ги колекционира.

— Ще й се издигнете в очите — увери своя клиент Дора. Той мушна пакета под мишница. — Ще се радвам да запазя другия комплект за годишнината от сватбата ви през февруари.

— Много мило от ваша страна. Може би все пак ще е по-добре да ви оставя капаро?

— Няма нужда. Весела Коледа, господин О’Манлей!

— Благодаря, подобно. — Мъжът излезе, доволен от покупката.

В магазина имаше още няколко клиенти, двама от които бяха обслужени от Тери — помощничката на Дора. Перспективата, че й предстои още един оживен пазарен ден, преди да настъпи следколедното успокоение, я въодушеви. Тя заобиколи щанда и започна да се разхожда по средата на магазина. Знаеше, че номерът беше в следното: винаги готова да помогне, но без да се натрапва.

— Моля, кажете ми, ако имате някакви проблеми.

— Госпожице?

Дора се обърна, като се усмихваше. Имаше нещо смътно познато в пълната матрона с лъскавата черна коса.

— Да, мадам. Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. — Жената посочи някак неуверено към една от изложените масички. — Служат за подпиране на врати, нали?

— Предимно. Разбира се, могат да се използват и за най-различни други работи. — Дора погледна по навик към вратата, когато звънецът издрънча при отварянето й и видя Джед да влиза. — Някои масички са от викторианската епоха — продължи тя. — Повечето са от ковано желязо. — Тя повдигна една във формата на кошница за плодове. — Тази тук вероятно е била използвана и в гостната. Бих могла да ви предложа една много хубава, направена от нечупливо стъкло.

Беше горе в спалнята й, но можеше да я свали веднага.

Жената се загледа в лъскава масичка от кована мед във формата на охлюв.

— Племенницата ми и съпругът й току-що се настаниха в първата си самостоятелна къща. Купила съм отделен подарък за всеки, но ми се иска да им подаря и нещо за къщата. Племенницата ми Шарън често пазарува от тук.

— Колекционира ли нещо по-специално?

— Не, просто обожава старинните, необикновени неща.

— Също като мен. Имате ли някаква специална причина да се спрете на тези масички?

— Всъщност, да. Племенницата ми шие много. Обзавела си е чудесна стая за тази цел. Настаниха се в една стара къща и сега сменят мебелировката. Вратата на шивалнята й не може да остане затворена, защото очакват бебе. Знам, че ще иска непрекъснато да го чува, и това ще бъде един забавен начин да го прави. — Тя се поколеба. — Преди няколко месеца купих оттук нощно гърне за рождения й ден. Беше възхитена.

Дора изведнъж се сети.

— Съндърлендското нощно гърне, което имаше изрисувана жаба от вътрешната страна на дъното?

Очите на жената се оживиха.

— О, да. Как успяхте да си спомните?

— Много го харесвах, госпожо…

— Лайл. Алис Лайл.

— … госпожо Лайл. Радвам се, че е попаднало на подходящо място. — Дора се замисли за момент и сложи пръст на устните си. — След като е харесала гърнето, може би ще се зарадва на нещо подобно. Това е Джъмбо — обясни тя, подавайки на клиентката си едно слонче от кована мед.

Жената протегна ръце и се засмя.

— Господи, колко е тежко!

— То е едно от любимите ми неща.

— Чудесно е. — Тя хвърли дискретно поглед на етикетчето с цената, което висеше от предния крак на Джъмбо. — Ще го взема.

— Да го опаковаме ли в специална кутия?

— Бих искала, благодаря. И… — Тя избра статуетката на спящото куче, която Дора беше купила онзи ден на разпродажбата. — Мислите ли, че ще е подходяща за детската стая?

— Разбира се. Едно хубаво куче — пазач.

— Ще взема и него — като предварителен подарък за малкия или малката. Приемате ли чекове?

— Естествено. Ще трябва само да почакате няколко минути. Защо не пийнете едно кафе? — Преди да занесе двата предмета до щанда, Дора посочи към масата, върху която винаги имаше кани с чай и кафе и табли с чудесни курабии. — Коледни покупки ли ще правите, Скимърхорн? — попита тя, като минаваше покрай квартиранта си.

— Търся нещо… как се казваше? За домакиня.

— Огледайте наоколо. Ще дойда след минутка.

Джед не беше много сигурен какво да търси. В претрупания й апартамент имаше една несравнимо малка част от това, което предлагаше „Гостната на Дора“.

Имаше например изящни скулптурни групи от теракота, които го караха да се чувства голям и непохватен, както някога се беше усещал във всекидневната на майка си. Но тук я нямаше онази официалност и предметите не бяха недосегаеми. Шишета в различни форми и цветове отразяваха слънчевата светлина и просто подканваха някой да ги вземе. Табелки с различна големина рекламираше буквално всичко: от хапчета за стомах до боя за обувки. Оловни войничета бяха наредени в стройни редици на фона на стари афиши от времето на войната. Джед премина в следващото помещение и видя, че и то е натъпкано като първото. Плюшени мечета и кани за чай, стенни часовници с кукувици и петли.

„Вехтошарски магазин, помисли си той. Би могло да му се измисли и по-интригуващо име, като например «Магазин Загадка», но всъщност си е обикновен вехтошарски магазин.“ Взе машинално една емайлирана кутийка с изрисувани върху нея рози. Мери Пат вероятно щеше да я хареса.

— Скимърхорн, изненадвате ме. — До вратата беше застанала Дора и се усмихваше. Посочи кутията в ръцете му и се приближи. — Проявявате добър вкус. Това е една прекрасна вещ.

— Вероятно в нея се слагат игли и напръстници.

— Да, може и за това да се използва, но първоначално в нея са държали пластири. През осемнадесети век богатите ги използвали, за да прикриват с тях белези от шарка, а след това просто били модерни. Тази е от Стафоршър от 1770 година. — Тя го погледна малко присмехулно. — Продава се за 2500 долара.

— Това нещо? — Предметът беше по-малък от дланта му.

— Ами да. От времето на Джордж Трети е.

— Аха.

Той я остави на масата толкова предпазливо, като че да беше експлозив. Фактът, че би могъл да си позволи да я купи, не я правеше по-безопасна.

— Не е точно това, което търся.

— Няма проблеми. Можем да задоволим всеки вкус. Нещо за домакиня ли казахте?

Той изпъшка в знак на съгласие и се огледа наоколо. Вече го беше страх да се докосне до каквото и да било. Беше като болезнено връщане към детството му, към голямата гостна в къщата на рода Скимърхорн.

„Не пипай, Джедидиа. Колко си непохватен. Не пазиш нищо.“

Опита се да притъпи болезнения ефект от спомените, като си припомни смесената миризма на „Шанел“ и шери. Но не успя.

— Може би ще е по-добре да купя цветя.

— Това също е хубаво, въпреки че цветята са нетрайни. — Дора се забавляваше от чисто мъжката му безпомощност. — Добре се приема и бутилка вино. Не е кой знае колко оригинално, но върви. Може да ми разкажете нещо за домакинята.

— Защо?

Дора се усмихна широко, долавяйки подозрението в гласа му.

— За да си я представя и да ви помогна да изберете нещо. Спортен тип ли е, обича ли да излиза навън, или е някоя тиха домакиня, която предпочита да си стои в кухнята и да готви?

Може би не се опитваше да го накара да се почувства глупаво, помисли си Джед, но ефектът беше точно такъв.

— Вижте, тя е съпруга на партньора ми… на бившия ми партньор. Медицинска сестра е. Има две деца и обича да чете книги.

— Какви книги?

— О, това не знам. Защо просто не отида направо в цветарницата?

— Е, добре. — Съжали го и го потупа по рамото. — Имам впечатлението, че това е заета жена, която се е посветила на семейството си, състрадателна и романтична. — Сложи замислено пръст на устните си. — Подарък за домакиня? Не трябва да е прекалено лично, трябва да е нещо за къщата. — Кимна с глава и се отправи към един ъгъл, мебелиран като едновремешен килер. — Мисля, че това ще е подходящо. — Тя взе едно дървено гърне с медни обръчи.

Джед се намръщи, като го видя. Родителите му не си падаха много по антики.

— Прилича ми на съд за курабии.

— Съобразителен сте — усмихна се Дора. — Това е гърне за бисквити от викторианската епоха. Направено е от дъбово дърво някъде около 1870 година. Практичен и оригинален подарък, и струва само 40 долара, т.е. не повече от десетина рози или бутилка добро френско вино.

— Добре. Предполагам, че ще й хареса.

— Видяхте ли? Не беше толкова страшно. Желаете ли нещо друго? Още някакъв коледен подарък?

— Не, това е всичко. — Той я последва в другия салон. „Тук мирише приятно, на ябълки“, помисли си Джед. Чуваше се тиха музика. Разпозна фрагмент от „Лешникотрошачката“ и с изненада установи, че се е отпуснал. — Откъде се снабдявате с всичките тези неща?

— От най-различни места — отговори тя. — Разпродажби, базари, търгове…

— Можете ли да си изкарвате хляба с това?

Тя се развесели, взе една кутия иззад щанда и я отвори.

— Хората обичат да колекционират, Скимърхорн, но често дори не го съзнават. Като момче не сте ли събирал стъклени топчета, комикси или бейзболни билети?

— Разбира се. — Беше се налагало да ги крие, но ги събираше.

Тя застла дъното на кутията с мек плат. Работеше бързо и сръчно.

— Като дете никога ли не сте си разменял картички? — Погледна го и видя, че се е втренчил в ръцете й.

— Разбира се, че съм го правил — промърмори той. Вдигна очи и се загледа в нея. Докато я наблюдаваше как работи, нещо го прониза в стомаха като нагорещена стрела. — Точно както вие сте си играла с кукли.

— В действителност не съм си играла. — Тя не се усмихна. Съдейки по погледа му, за миг й се стори, че му се иска да я глътне наведнъж. — Никога не съм ги обичала. Предпочитах въображаемите партньори, защото човек може да ги сменя, когато си пожелае.

С голямо старание Дора постави върху капака на кутията позлатения етикет „Гостната на Дора“ и продължи:

— Повечето деца събират и си разменят неща. Някои хора никога не се отказват от това, дори и когато пораснат. Да го опаковам ли със специалната хартия за подаръци? Не се плаща допълнително.

— Добре, може. — Той се размърда и направи няколко крачки покрай щанда. Не че толкова се интересуваше какво е изложено на него, но искаше да си поеме малко въздух. Обзелото го сексуално вълнение не беше нещо ново за него, но за пръв път беше причинено от красиви женски ръце… „А и огромните й кафяви очи… каза си той. Както и тази уста. Тя като че ли непрекъснато се усмихва на някаква неуловима шега.“

Очевидно беше живял прекалено дълго във въздържание, след като го привличаше жена, която му се смееше насреща. За да убие времето, взе един предмет във формата на бейзболна топка с дупка отгоре. Отстрани бяха изписани думите „планинска роса“. Заинтригуван, Джед го заоглежда от всички страни. Не му приличаше на чаша.

— Интересно е, нали? — Дора постави пред него лъскавия пакет.

— Чудех се какво е това.

— Щракало за кибрит. — Тя сложи ръце върху неговата, която държеше предмета, и го накара да докосне с палец неогладената страна. — Кибритените клечки се поставят в дупката, а се палят от тази страна. „Планинска роса“ е вид уиски. Предметът е от ХІХ век. — Видя, че той леко се усмихва. — Харесва ли ви?

— Необикновено е.

— Луда съм по необикновените неща. — За момент задържа ръцете си върху неговата. — Вземете го. Приемете го като подарък, който да топли къщата ви.

Предметът беше очарователен, но жестът й го стресна.

— Не мисля, че…

— Не е ценен. Ако го изчислявате в пари. Това е просто един добросъседски жест, Скимърхорн. Хайде, не се мръщете.

— Е, щом като сте толкова любезна…

Тя леко стисна ръката му.

— Надявам се, че приятелката ви ще хареса подаръка. — След това се обърна и се насочи към друг клиент, но продължаваше да го наблюдава с ъгълчето на окото си, докато излизаше от магазина.

„Необикновен мъж“ — помисли си Дора.

А необикновеното беше стоката, с която търгуваше.

 

 

Ди Карло караше като бесен по Авеню Ванвик към летището. С едната си ръка набираше телефонен номер, а с другата управляваше.

— Ди Карло — каза той, като включи микрофона. — Свържете ме с господин Финли. — Погледна часовника си. Тресеше се от нерви. „Ще трябва да успея да го хвана, каза си той. Трябва да го хвана.“

— Ди Карло — гласът на Финли изпълни колата, — предполагам, че имаш добри новини.

— Проследих пратката, господин Финли. — Ди Карло истински се стараеше гласът му да изглежда спокоен и делови. — Разбрах какво е станало. Една побъркана чиновничка от „Премиум“ е разменила пратките. Ще оправя нещата за нула време. Изпратила е нашата във Вирджиния.

— Ясно. — Последва дълга пауза. Кръвта на Ди Карло се смрази в жилите. — Какво имаш предвид под „нула време“?

— Сър, сега съм на път за летището. Резервирал съм място в самолета за град Дълес. Там ще ме чака кола под наем. Ще бъда във Фрънт Роял преди пет източно време. Имам името и адреса, където е отишла пратката. — Снижи глас. — Всички разноски ще бъдат за моя сметка, господин Финли.

— Това е умно от твоя страна, Ди Карло, защото не ми се плаща повече, отколкото вече съм дал за твоята грешка.

— Сър, уверявам ви, че грешката ще бъде отстранена по най-бързия начин.

— Много добре. Очаквам да ми се обадиш, когато пристигнеш. Естествено, искам онази чиновничка да бъде уволнена.

— Разбира се.

— А, Ди Карло! Смятам, че знаеш колко важна за мен е тази стока. Използвай всички необходими средства, за да си я получа. Всички!

— Разбирам.

Когато връзката се прекъсна, Ди Карло мрачно се усмихна. Тази каша му провали напълно празника и той наистина беше готов да използва всички средства. Абсолютно всички.