Нора Робъртс
Скрити богатства (17)

Шестнадесета глава

— Честита Нова година!

Пред вратите на фоайето в театър „Либърти“ Джед беше поздравен от върлинест тип с лъскаво голо теме, облечен в червен кожен гащеризон, изпъстрен със сребърни звезди. Преди да успее да реагира, мъжът го стисна в мечешка прегръдка и го потупа по рамото.

Новият му приятел лъхаше силно на вино и мъжки лосион.

— Аз съм Индиго.

Кожата на мъжа наистина наподобяваше този цвят. Джед кимна с разбиране:

— Виждам.

— Великолепно парти. — Индиго извади тънка черна цигара, пъхна единия й край в златно цигаре и зае небрежна поза с ръка на хълбока. — Оркестърът е страхотен, шампанското е студено, а жените… — Той се засмя и намигна няколко пъти. — Те са в изобилие.

— Благодаря за информацията.

Джед започна да се измъква лека-полека, но Индиго очевидно беше от хората, които лесно се сприятеляват, и свойски сложи ръка на рамото му.

— Искаш ли да те запозная с този-онзи? Познавам всички.

— Не и мен.

— Затова пък умирам да се запознаем. — Той помъкна Джед през тълпата към един щанд, където двама сръчни бармани раздаваха напитки. — Я да видим дали ще отгатна. — Отстъпи малко назад, наведе глава и дръпна от европейската цигара. — Май си танцьор. Не? — Оживеното лице на Индиго потъна в размисъл. — Би трябвало да си, с тази фигура. Джийн Кели имаше най-атлетичното тяло, знаеш ли това? Шампанско, моля! — Той махна с ръка на бармана. — Една чаша и за моя приятел.

— Скоч — поправи го Джед, — с лед.

— Скоч, лед? — Бадемовите очи на Индиго се оживиха. — Разбира се, трябваше веднага да се сетя! Актьор, и то драматичен, и естествено, направо от Ню Йорк.

Джед си взе питието и хвърли един долар в буркана за бакшиши.

— Познахте. В момента чакам нова роля — каза той и се измъкна заедно с питието.

Фоайето на театър „Либърти“ беше издържано в модерен готически стил, с натруфени гипсови тавани и всевъзможни завъртулки по позлатените арки. Една от вратите, които водеха към салона, представляваше маски на Комедията и Трагедията.

Тази вечер фоайето беше пълно с хора, твърдо решени да бъдат чути на всяка цена. Помещението приятно миришеше на парфюми, цигарен дим и пуканки, които подскачаха в машината до бара.

Дора би му казала, че мирише просто на театър.

Гостите се разхождаха в най-различни облекла. Можеха да се видят както бели нагръдници, така и скъсани джинси. В един ъгъл стояха трима души в строги черни костюми и четяха на глас от сбирка на Емили Дикинсън. През отворената врата оркестърът дънеше с всички сили „Браун шугър“ на „Ролингстоунс“.

„Това е всичко друго, но не и зимен бал“, помисли си развеселен Джед.

Светлините в салона бяха запалени. На пътеките между редовете стояха хора. Някои от тях танцуваха, други разговаряха, а трети ядяха, докато сцената се тресеше от рока, вдъхновено изпълняван от оркестъра.

В мецанина и на втория балкон също преливаше от хора, които вдигаха невъобразим шум, усилван от чудесната акустика на театъра.

Преди да тръгне да търси Дора сред това пъстроцветно гъмжило, където сякаш се беше събрала цяла Пенсилвания, инстинктивно му мина през ума дали са спазени противопожарните разпоредби.

Джед не обичаше много да се смесва с тълпата. Помнеше от детството си доста случаи, когато беше принуждаван да посещава обществени прояви, на които се чувстваше унизен от поведението на родителите си. Предпочиташе да изкара една спокойна вечер вкъщи, но след като вече се беше домъкнал, трябваше да открие Дора сред този човешки Вавилон.

Ако не беше тръгнала по-рано за партито, за да помага в подготовката му, той можеше да пристигне с нея, за да я държи под око.

Идеята да я остави сама, след като нападателят беше все още на свобода, никак не му харесваше. Макар че трудно можеше да се каже, че е сама сред толкова много хора, той беше неспокоен. В противен случай изобщо не би дошъл.

Джед отпи от уискито и започна да си пробива път към сцената. Две партита — за една седмица. Бяха повече, отколкото посещаваше за цяла година.

Промъкна се между група бърборани, които му предложиха лъскава карнавална шапка, но той отказа. За миг се поколеба дали да не прати всичко по дяволите и да си отиде. И в този момент я видя. Учуди се как не я беше забелязал по-рано. Тя седеше на ръба на сцената, точно над оркестъра, и разговаряше оживено с две други жени. Беше си направила сложна прическа, а очите й бяха гримирани така, че изглеждаха по-големи, по-дълбоки и дяволити — като на циганка. Тя хвана едната си събеседничка за ръка и силно се разсмя. Беше облечена в плътно прилепнало трико, наполовина черно, наполовина — сребристо, с висока яка и дълги ръкави. При всяко движение сребърните мъниста, с които дрехата беше извезана, отразяваха светлините от сцената и проблясваха като светкавици. „Сякаш знае предварително какъв ще е ефектът от дрехата й, помисли си той. Може да е оставила сцената, но умее, и то как, да привлича вниманието.“ Изведнъж му се прииска да я прегърне. За момент тази мисъл го накара да забрави всичко друго. Остави чашата върху облегалката на един стол и започна устремно да си пробива път през тълпата.

— Той си е един всеотдаен актьор — говореше Дора. — Готов е да хване грип, но да си изиграе ролята. Не знам какво се случи с него, след като… — Тя се спря насред изречението, защото две ръце я сграбчиха под мишниците и я повдигнаха от сцената. Успя за миг да зърне лицето на Джед, преди той да впие устни в нейните. Целуна я така жадно, пламенно и разтърсващо, че дъхът и секна.

— О, здравей! — каза със запъване тя и се хвана за ръката му, за да не падне. Покачена върху обувки с високи токове, очите й бяха почти на едно равнище с неговите. Той я гледаше толкова напрегнато, че сърцето й заподскача с ритъма на рока, изпълняван от оркестъра. — Радвам се, че дойде. Аз… Това е… — обърна се тя към приятелките си и не можа да каже нищо повече.

— Моля да ни извините — каза Джед, сграбчи я и я заведе в един ъгъл. Не можеше да се каже, че това беше най-спокойното място, но поне можеха да се чуят.

— Какво си облякла?

— Това ли? — тя огледа плътно прилепналото трико. — Една секси дреха. Харесва ли ти?

— Ще разбереш по това как те целувам.

— О, за тези работи много те бива, Скимърхорн. Искаш ли нещо за пиене, или пък да хапнеш?

— Имах тук някъде едно питие, обаче може ли всичко да помниш… На вратата ме посрещна почти двуметров черен тип, облечен в червена кожа, и ме награби веднага.

— Индиго. — Очите й се оживиха. — Той е много контактен.

— Помисли ме за актьор от Ню Йорк. — Джед докосна косата й. Мислено си представи как разваля сложната й фризура.

— Малко е невъздържан, но е великолепен актьор и има набито око. Добре си направил, като не си му казал, че си ченге. — Тя хвана Джед за ръка и го поведе зад сцената, където имаше още един бар и бюфет. — Той не обича много полицаите.

— Вече не съм ченге. — Щеше да си поръча още едно уиски, но се отказа и взе само чаша сода, а Дора си поиска шампанско. — И защо не ги обича?

— О, беше нещатен пазач в клуба на театъра. Една вечер ченгетата нахлуха, завариха няколко души да играят комар и го арестуваха. — Тя наклони настрани глава, сви рамене и започна да имитира много сполучливо Индиго: „Скъпа, да знаеш какво страшно нещо преживях! Нямаш представа какви ужасни хора има в участъка“.

— Има престъпници.

— Не споменавай това пред него. Освободих го срещу парична гаранция и трябва да ти кажа, че беше направо сломен. — Тя се пресегна и оправи яката на ризата му. — За теб е трудно да разбереш тези неща, защото си бил от другата страна на решетките.

— Бил съм и от двете страни.

— А, това е друго. — Тя бързо оправи с ръка кичурите коса, паднали на челото му. — Трябва да ми разкажеш някой път.

— Може би. Натъкми ли ме най-после?

— Да. Изглеждаш добре във вечерно облекло. Е, имаш малко бунтарски вид, нещо от сорта на Джеймс Дийн.

— Той е починал.

— Разбира се, че е. Имам предвид, че не е доживял до тридесет. — Тя се усмихна някак замислено. — Всички ченгета ли приемат нещата толкова буквално, или ти си изключение?

— Въпросът е дали предпочиташ фактите, или да фантазираш. Аз съм за фактите.

— Жалко. По-голямата част от живота ми е свързана с фантазии. И може да се каже, че се усъвършенствам в тази насока. — Тя взе една клюмнала червена роза от бюфета. — Предпочитам измислиците пред реалната действителност.

— Нищо чудно, след като си била актриса.

Дора избухна в игрив смях.

— Трябва ли да ти напомням, че аз съм Конрой? Може да не съм вече на сцената, но продължавам да играя. — Тя се наведе към него и го ухапа леко по крайчеца на ухото. — Ако някога решиш да се пробваш като актьор, може би ще се изкуша да се върна отново на сцената.

Той почувства как по слабините му се разлива гореща вълна.

— Защо не си останем такива, каквито сме?

— Светът още не знае какви страхотни актьори ще пропусне. — Тя погледна многозначително чашата му.

— Не е нужно да играеш ролята на личния ми шофьор. Можем да се върнем с такси.

— Това питие ми е достатъчно. — Той протегна ръка и я хвана за брадичката. — Искам главата ми да е абсолютно ясна, когато се любя с теб тази нощ.

— О! — Тя посегна към своята чаша с разтреперана ръка. — Добре.

Той се захили.

— Красноречието ти като че ли секна, Конрой?

— Аз… О, Боже…

— Айсидора!

Стреснат, Джед видя към тях да се носи пищна червенокоса жена, облечена в яркозелена рокля, която обвиваше елегантно царствената й фигура. Само след секунди тя връхлетя върху двамата като разярена морска сирена.

Като благославяше Трикси за навременната й намеса, Дора въздъхна и се обърна към нея.

— Проблеми ли има, майко?

— Този снабдител е направо звяр. Един Господ знае защо продължавам да го наемам. — Тя хвърли поглед през рамо, който би могъл да стопи и стомана. — Категорично отказа да слуша съветите, които му дадох за приготвянето на пицата с аншоа.

Дора бързо се огледа наоколо, защото беше ред на Уил да пази майка им настрана от снабдителя. „Ще го убия този гадняр“, каза си тя.

— Къде е Уил?

— Запраши нанякъде с едно хубаво момиче, което е довел със себе си от Ню Йорк. — Трикси закърши отчаяно ръце и цветните й обици се разклатиха. Скандалът със снабдителя й я беше извадил от равновесие и в момента тя не можеше да си спомни каквито и да било имена. — Онази, манекенката.

— Дженюъри — каза тихо Дора.

— А сега, за пицата — върна се на темата Трикси и пое дълбоко дъх, готвейки се за пламенна реч.

— Мамо, запознай се с Джед.

— Джед? — Трикси се попипа по главата в недоумение. Но когато се обърна към мъжа, стоящ до дъщеря й, изражението на лицето й рязко се промени. Тя вирна леко брадичка, притвори очи и го погледна загадъчно. — Възхитена съм да се запозная с вас.

Джед веднага схвана какво се очакваше от него, когато пое предложената му ръка. Наведе се и целуна кокалчетата на пръстите й.

— Удоволствието е мое, госпожо Конрой.

— Моля ви, наричайте ме само Трикси — изчурулика тя. — Иначе се чувствам стара и много сериозна.

— Шегувате се, нали? Миналата година ви гледах в „Хелоу, Доли“. Бяхте великолепна.

Гладките бузи на Трикси се изчервиха от удоволствие.

— Колко любезно от ваша страна, че ми го казвате. Наистина обожавам Доли Леви. Образът предлага толкова богати възможности за интерпретация!

— Вашата интерпретация беше съвършена.

— Да. — Тя въздъхна при спомена. — Той ми харесва, Дора. Кажете ми, Джед… Господи, какви големи ръце имате!

— Мамо. — Дора го съжали, защото се беше държал толкова добре. — Джед е наемателят, който татко ми намери.

— Наемателят… О, наемателят! Милото ми момче! — Изпълнена с чувство за благодарност, Трикси обви врата му с ръце. Имаше желязната хватка на полузащитник в американски футболен отбор. — Безкрайно съм ви задължена.

Дора съчувствено цъкна с език, когато Джед й хвърли безпомощен поглед.

— Нищо особено — каза той объркан, като потупваше Трикси по гърба. — Просто отговорих на обявлението.

— О, аз не за това… Вие спасихте моята скъпа Айсидора от онзи ужасен разбойник! — Трикси отново налетя и смазващо го целуна по двете бузи. — Никога няма да можем да ви се отблагодарим, че го прогонихте и отървахте малкото ни момиченце от обир.

Джед ехидно погледна към Дора през рамото на майка й. Тя извърна глава.

— Дори за миг не я изпускам от очи — каза той многозначително. — Не се безпокойте, госпожо.

— Съдбата на майките е да се безпокоят, момчето ми. — Трикси въздъхна, но следващата секунда разцъфтя в усмивка.

— Ето те и теб, цветенце. — Облечен във фрак с бял нагръдник, Куентин все още се държеше на крака, след като беше поизморил двамата бармани. Той даде на жена си дълга и пламенна целувка, която накара Джед да повдигне вежди от учудване. — Дошъл съм да поканя годеницата си на танц.

— Разбира се, скъпи. — Трикси обви кръста му с ръка и те се понесоха в страстно танго.

— Запозна ли се с младия човек, когото избрах за Изи?

— Да, току-що. — Когато той я завъртя, тя извърна глава и хвърли нежен поглед на Джед. Той не би се учудил, ако я видеше с роза между зъбите. — Имаш чудесен вкус…

— Изи, разведи Джед из театъра. В нашия скромен дом и други неща стават за гледане, освен сцената. — Куентин намигна и завъртя жена си във вихъра на тангото.

— „Цветенце“? — повтори изумен Джед.

— За тях това е естествено.

— Очевидно. — Той не си спомняше да е виждал някога родителите си да се прегърнат, камо ли да се целунат. Единственият изблик на чувства между тях беше под формата на обиди и замеряне със сервизи.

— Никога не си споменавал, че си идвал тук и преди.

— Какво?

— В театъра — каза тя, приковавайки отново вниманието му върху себе си. — „Хелоу, Доли“.

— А питала ли си ме? — Той отведе Дора встрани от тълпата, близо до бара. — Не си й казала, нали?

— Не искам да я разстройвам. Не ме гледай така — сопна се тя. — Видя я какви ги наприказва, когато си спомни за нахълтването на крадеца. Можеш ли да си представиш каква бомба ще избухне, ако й спомена, че някакъв маниак е опрял пистолета си в мен? — Когато той не отговори, тя тропна с крак: — Ще й го кажа, но друг път и по свой начин.

— Твоя работа. — Джед запали цигара. — Но ще стане по-лошо, ако научи от някой друг.

— Не искам да мисля за това точно сега. — Тя грабна цигарата на Джед, дръпна веднъж и му я подаде обратно. — Ела да те разведа наоколо. Сградата е строена в средата на деветнайсети век. Първоначално е била използвана за мюзик хол. — Дора го поведе по тесните коридори зад сцената. — Започнала е да запада, когато водевилът излязъл от мода. На два пъти за малко са щели да я разрушат. След… — Тя отвори вратата на една гримьорна и загледа строго Уил, който се опитваше да се отърве от страхотна прегръдка. — Дезертьорството се наказва със смърт чрез обесване — каза тя и сложи ръце върху кръста си.

Уил се усмихна и свойски придърпа към себе си стройна млада жена, облечена в яркочервена и много къса рокля.

— С Лорейн репетираме реклама за зъбна паста, скъпа сестричке.

— Ти беше на пост, Уил! Аз си изкарах смяната, а Лия няма да пристигне по-рано от полунощ.

— Добре де, добре. — Уил хвана дамата си за ръка и двамата се изнизаха през вратата. — Ще се видим по-късно.

Джед зяпна мераклийски по бедрата на Лорейн, които се поклащаха като махало на стенен часовник.

— Ще ти изхвръкнат зъркелите, Скимърхорн — каза Дора. — Някой може да ги стъпче.

— Чакай малко. — Когато съблазнителните форми на Лорейн потънаха в тълпата, той се обърна към Дора: — За какво дежурство става дума?

— Да се пази отговорникът по снабдяването от мама. Хайде, ела да ти покажа най-горния балкон. Оттам гледката към сцената е страхотна.

 

 

На Джед беше започнало да му става забавно. Въпреки че не обичаше да е сред много хора, не ходеше по партита и не беше свикнал да води светски разговори, вече не му се искаше толкова силно да си върви вкъщи. На първи балкон видя семейство Чапмън, които също се забавляваха.

— Здрасти, Джед. Честита Нова година. — Мери Пат го целуна и отново се надвеси над перилата, за да наблюдава гъмжилото. — Страхотно парти! Никога не съм виждала нещо подобно.

Джед също погледна надолу. Разноцветната тълпа вдигаше невъобразим шум.

— Семейство Конрой се невероятни.

— На мен ли го казваш? Запознах се с бащата на Лия и танцувахме рок. — Тя се изчерви и се разсмя. — Никога не съм знаела, че мога да танцувам рок.

— Ами ти пак не можеш, но просто се държеше за стареца — каза Брент. — Ей, голям танцьор е!

Джед забеляза долу Куентин с килната назад карнавална шапка на главата.

— Къде е Дора? — попита Брент. — Откакто сме пристигнали, още не съм я виждал.

— Тук някъде е. Индиго я покани на танц.

— Индиго? — Мери Пат се наведе още повече, като махаше с ръка на някакви непознати и разпръскваше конфети.

— Няма начин да не си го забелязала — един чернокож плешив гигант, наконтен в червена кожа.

— О, да — каза Мери Пат, като огледа бързо салона и го видя. — Боже Господи, ако можех да мога да танцувам като нея… — Тя се подпря на парапета, поклащайки се в такт с музиката.

— Нещо ново? — обърна се Джед към Брент.

— Рано е още. — Брент държеше чаша бира в ръка. — Разпратихме навсякъде портрета му. Ако някъде има досие, след празника може би ще научим нещо за него. А аз разгледах снимките на известни изнасилвачи, но не открих нищо. — Погледна празната си чаша и си побутна очилата. — Хайде да си вземем бира.

— О, не. Никъде няма да ходиш. — Наелектризирана, Мери Пат го хвана за ръката. — Ще танцуваш с мен, лейтенант. Наближава полунощ.

— Не можем ли да останем тук и да си приказваме? — жално измърмори Брент и затътри крака след жена си. — Слушай, Джед би могъл да потанцува с теб.

— Аз си имам дама.

Докато тримата си проправяха път до оркестъра, дисководещият хвана микрофона и даде знак с ръка за тишина.

— Внимание! Остава само една минута до дванадесет часа. Затова всеки да застане до партньора си или до някои устни, който са му под ръка, и да се подготви за настъпването на Новата година.

Без да обръща внимание на последвалата врява и предложенията на две самотни хубавици, Джед си запроправя път през скупчилите се тела.

Той я видя, застанала от дясната страна на сцената, да се кикоти с брат си, докато и двамата разливаха шампанско в протегнатите десетина чаши. Тя остави една празна бутилка, взе друга и се обърна да види дали чашите на оркестрантите са пълни за тоста. Тогава го видя.

— Уил… — Без да сваля очи от Джед, тя мушна бутилката в ръцете на брат си. — Продължавай сам.

— Значи бягаш, а? — викна той, но тя вече беше скочила от сцената на пода.

— Всички да са готови! — прогърмя гласът на дисководещия в микрофона. — Започвайте да броите заедно с мен. Десет, девет…

Дора имаше чувството, че се движи прекалено бавно, като през плътен слой гореща вода. Сърцето й лудо биеше.

— Осем, седем…

Наведе се и сложи ръце върху раменете на Джед. Той я хвана през кръста.

— Шест, пет…

Стените се разтърсиха. Скочи във въздуха, сред цветния дъжд от конфети, и почувства как мускулите му се стегнаха, когато я сграбчи, а тя отметна назад косата му с ръка и обви тялото му с краката си.

— Четири, три…

Сантиметър по сантиметър тя се плъзна надолу по него, без да сваля очи от неговите, като дишаше учестено.

— Две, едно…

Устата й се разтвори и срещна жадно неговата. Викът на задоволство, който издадоха и двамата, беше заглушен от последвалите бурни наздравици. Издавайки нечленоразделни звуци, тя впи устни още по дълбоко в неговите, като го сграбчи с две ръце за косата.

Той продължаваше да я спуска към земята, сигурен, че всеки миг нещо в него ще експлодира — главата, сърцето, слабините му. Дори след като тя се изправи, той продължаваше да чувства всяка извивка на тялото й, плътно опряно в неговото.

Вкусът й беше много по-опасен от този на уискито, беше по-великолепен и от най-доброто шампанско. Разбра, че мъжът може да се напие и с една жена.

Джед продължаваше да я държи здраво в ръцете си. Очите й бяха полуотворени. Докато той я гледаше, тя прекара език по устните си, като че ли искаше да погълне всяка останала частица от дъха му.

— Целуни ме още веднъж — тихо каза Дора.

Но преди той да се наведе отново, Куентин изскочи отнякъде и сграбчи и двамата.

— Честита Нова година, деца мои! — Той вирна глава и извиси глас, който се разля като вино върху глъчката наоколо. — „Старото отива си и идва новото. Весели звънчета се чуват през снега. Старата отива си — нека си върви! Оставете старото и посрещнете новото.“

— Тенисън — каза развълнуван Джед и Куентин го погледна възхитен.

— Точно така. — Той целуна с еднакъв ентусиазъм и Дора, и Джед. Преди Джед да успее да се съвземе от шока, при тях доплува Трикси.

— Обожавам празниците. — Последваха още разточителни целувки. — Уил, ела при майка си!

Уил се подчини. Артистично рипна от сцената и с театрален жест прегърна Трикси. После целуна баща си и се обърна към Джед.

Смутен, Джед го задържа на една ръка разстояние.

— Не бих искал да ти разбивам носа, млади момко.

Уил само се ухили.

— Съжалявам, ние в семейството сме си малко невъздържани. — Въпреки предупреждението, той прегърна силно Джед. — Ето ги и Лия и Джон.

Джед се опита да се измъкне, но гърбът му плътно беше опрял в сцената. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме нещата философски и се остави Лия да го целуне, а Джон — да го прегърне. С него пък се виждаше за пръв път.

Дора, която наблюдаваше през цялото време реакциите му и се заливаше от смях, вдигна чаша, пълна с шампанско.

— Наздраве, Скимърхорн! Още нищо не си видял.

 

 

Преди да умре, Ди Карло дълго и мъчително агонизираше. Уайнсеп го изчака търпеливо, като се стараеше да не чува отчаяните молби и непонятното му хлипане.

Той не знаеше как Финли се беше оправил с прислугата. Не искаше и да знае. Но на няколко пъти, през продължилите невероятно дълго три часа, бе пожелал Ди Карло да беше умрял по-бързо. Когато обаче започна да се здрачава и звуците от градината престанаха, му се прииска Ди Карло да е още жив.

Задачата, която му предстоеше, не беше от най-приятните.

Той въздъхна и излезе от къщата. Мина покрай проснатото тяло, а после през южната ливада отиде до бараката, в която се държаха градинските сечива. Беше помолил Финли за разрешението му да използва някакво парче плат или пластмасов чувал. В съответствие с указанията на господаря си откри топ платно за рисуване, изпоцапано с бяла боя. Макар и трудно, го нарами и се върна в градината, за да продължи отвратителната си работа.

Уайнсеп лесно пропъди всякаква мисъл от главата си. Достатъчно беше само да си представи, че би могъл той да е на мястото на трупа, изцъклил безжизнен взор в потъмняващото небе, и това, което вършеше, престана да го измъчва.

Разстла платното върху белите заоблени камъни на пътеката. Те бяха буквално залети с кръв, накацана от големи тлъсти мухи… После се наведе и с мъка претърколи тялото няколко пъти, докато го намести в центъра на платното.

Спря да си почине. Физическият труд винаги го караше обилно да се изпотява. Избърса се с носната си кърпа, изсекна се в нея и я хвърли на земята, а после я мушна с крак под трупа.

После отново се наведе и като внимаваше да не се изцапа с кръв, измъкна портфейла на Ди Карло. Хвана го внимателно с два пръста и реши при първа възможност да го изгори заедно с парите и всичко останало в него. Старателно прерови и останалите джобове на Ди Карло, за да се увери, че е премахнал всички следи, по които би могъл да бъде идентифициран.

От прозореца на втория етаж се разнесе мелодия от италианска опера. Финли се готвеше да излиза.

„В края на краищата утре е празник“, каза си Уайнсеп.