Нора Робъртс
Скрити богатства (24)

Двадесет и трета глава

Добре, че поне времето обещаваше да бъде хубаво. Слънцето светеше силно в предното стъкло на колата и Дора се възползва от случая, за да си сложи тъмни очила. Така се чувстваше някак по-защитена.

Джед подкара колата на север, по Джърмънтаун Авеню. Небето над тях беше яркосиньо и Дора убиваше времето, наблюдавайки пешеходците. Минаха през центъра на града. Реките, със закачливо подухващите по течението им ветрове, останаха далеч зад тях и те се отправиха към Хълма на кестените. Миля след миля следваха обширни богати имения, заобиколени от високи огради.

Откакто потеглиха, Джед не беше казал нито дума. А и тя не попита къде отиват, въпреки че се досещаше. Причините, които го бяха накарали да направят това пътуване, скоро щяха да се изяснят, а с тях — и последствията от нейното импулсивно и дръзко обяснение в любов.

Дора предпочете да се радва на заобикалящата я гледка, вместо да си блъска главата в догадки. Радваше се на красивите реставрирани стари къщи, на луксозните магазини и на потропването на паважа под огромните гуми на спортната кола.

В най-горната част на хълма, сред вековни дървета, се белееха спретнати и елегантни къщи. Това беше кварталът на палтата от норка и на диамантите, на дългогодишните семейни традиции и дебелите портфейли, на аристократичните клубове и на кучетата чистокръвна порода. Тя си помисли как ли се е чувствало едно малко момче, което преди много години е трябвало да израсне тук.

Джед спря колата пред една прекрасна стара къща в колониален стил. Тухлите бяха добили мек тъмнорозов оттенък, а первазите бяха боядисани в напълно запазил свежестта си син цвят. Високите прозорци блестяха и като че ли намигваха на ярката слънчева светлина, но не позволяваха да се види какво има вътре.

Къщата се извисяваше пред тях, гордо изправена и спретната, като хубава жена. Ако трябваше да избира за себе си, Дора не би могла да намери нещо по-съвършено. С класическия си стил тя отговаряше напълно на нейния идеал за семейно огнище.

Представи си я през лятото, когато посадените под прозорците рози разцъфнат и започнат да пръскат благоуханието си наоколо. А също и през есента, когато листата на огромните дървета се обагрят в златисто и яркочервено. Картината ставаше съвършена, ако се допълнеше от дантелени пердета на прозорците и куче — на двора.

Но дали Джед си представяше този дом точно така?

Дора мълчаливо излезе от колата и продължи да разглежда къщата. Тук, на хълма, шумът от града беше едва доловим. Не можеха да се видят туристи с фотоапарати, нито някой хлапак на ролкови кънки, носещ се по тротоара. Тук нямаше изкусителни миризми на пица и кренвирши от магазина за деликатеси на ъгъла.

„А не са ли точно това нещата, които обичам? — запита се Дора. Шумът, миризмите и възможността да бъда в центъра им.“

— Това сигурно е родният ти дом — каза тя.

— Точно така. — Той я поведе към вратата, от която сякаш гледаха чудни тесни прозорчета. Отключи я и отстъпи, за да й стори път.

Предното фоайе беше на два етажа. Огромен полилей осветяваше пътя към величествена стълба от дъбово дърво. Подът беше покрит с мраморни плочки в бяло и черно. Меките й обувки с ниски токове не издадоха никакъв звук, когато го прекоси.

„В празните къщи винаги има нещо обаятелно — чувството за пространство и ехото, което се носи във въздуха, а също и мисълта за хората, живели тук. Към всичко онова може да се прибави и почти инстинктивното желание на човек да наложи собствения си вкус при наредбата на стаите. Тук ще сложа любимата си лампа, а тук малката си масичка…“

Дора се беше отдала на въображението и мечтите си, но скоро се запита къде е било мястото на Джед сред всичко това. Не можеше да си представи, че той би се чувствал на място в тази обстановка. Стояха един до друг в пустите стаи, но и се струваше, че онази част от Джед, която беше всичко за нея, стоеше отвън и той я беше оставил да влезе сама в къщата.

По тапетите едва личаха местата, където са били окачени картините. „Ето това празно фоайе направо плаче за цветя“, каза си Дора и си представи вази с фрезии сред него и красив килим с топли цветове, който да омекоти студенината на мрамора и строгата официалност на парадния вход.

Тя прокара ръка по една от лакираните подпорни греди в началото на стълбата, разширена така, че да се побере задничето на малко дете или ръката на жена.

— Смяташ да я продадеш, нали?

Той я наблюдаваше внимателно, когато тя премина от фоайето в предната гостна. С влизането им в къщата напрежението отново го беше обхванало. Дора беше права: Джед не си представяше красиви цветя и меки килими.

— Обявена е за продажба. По наследство половината се падаше на мен и половината на Илейн, но предложенията, които получихме, не я задоволяваха. На мен ми беше все едно. Тъй като тя си имаше собствена къща, аз живях известно време тук. — Той остана на мястото см, когато Дора отиде да разгледа празното огнище. — Сега къщата е моя и посредниците действат отново.

— Разбирам.

Над камината би трябвало да има семейни портрети в рамки. Много портрети и десетки семейни снимки от рождени дни и сватби, които да показват как родът е преминавал от поколение към поколение. А в средата би трябвало да тиктака голям старинен часовник, незабележимо отбелязващ времето.

„Къде са тежките свещници, с изгорели наполовина в тях свещи? — запита се тя, изпаднала почти в отчаяние. — Къде са големите меки кресла около камината, с малките столчета за краката?“

Пристъпвайки от стая в стая, Дора видя опразнена от книгите библиотека, още една гостна с изглед към покрития с обли камъни вътрешен двор. Тук също осезателно се чувстваше нуждата от саксии с цветя. Следваше просторната трапезария и накрая кухнята, със своето внушително огнище и тухлена пещ.

„Ето къде трябва да бъде съсредоточена топлината — помисли си тя. — Слънчевите лъчи ще хвърлят светлината си върху мивката, а в помещението ще се носи ароматът на току-що изпечен хляб.“

Сега обаче Дора се луташе сред студеното мълчание на една необитавана и нежелана къща.

— Оттук гледката е много хубава — каза тя само колкото да наруши мълчанието. „Но в двора би трябвало да има пясъчник за децата — пак си помисли Дора и преплете пръстите на ръцете си, за да прикрие напрежението, което я изпълваше. — А върху дебелия клон на голямото кленово дърво би могла да бъде окачена люлка…“

— Не ни разрешаваха да стоим тук.

— Извинявай, какво каза? — Тя се обърна към него, сигурна, че не го е разбрала.

— На нас със сестра ми не ни беше разрешено да стоим тук — повтори той, гледайки право в нея. — Тук идваха само прислужниците. Това беше изцяло тяхното крило. — Той показа с ръка към една странична врата. — Към него принадлежаха пералнята и другите сервизни помещения. Достъпът до кухнята ни беше забранен.

Искаше й се да му каже, че си измисля, но по очите му разбра, че говори самата истина.

— Ами ако много ти се приядеше нещо?

— Никога не хапваха нищо между определените за това часове. На готвача му се плащаше да приготвя храната и ние трябваше да оценяваме свършената от него работа — в осем сутринта, в един часа по обед и в седем вечерта. Вмъквал съм се тук през нощта, просто ей така. — Той хвърли безизразен поглед наоколо. — Тук все още имам чувството, че съм влязъл в забранена територия.

— Джед…

— Трябва да разгледаш и останалата част. — Той се обърна и излезе.

Да, настояваше тя да види всичко това. Всеки камък, всяка ниша, всеки сантиметър боядисана площ. И когато с нея минеха през всички стаи, той се надяваше вече никога да не прекрачи прага на тази къща.

Дора го настигна при стълбите, където я очакваше.

— Джед, не е необходимо…

— Ела да се качим горе. — Той я хвана за ръка, без да обръща внимание на възражението й.

Спомни си как миришеше тук. Във въздуха се носеше тежката застояла миризма на восък, на погребални цветя, на скъпите парфюми, които употребяваха майка му и сестра му, на вонята от хаванските пури на баща му.

Спомни си времето, когато в този дом не беше така тихо. Когато се крещеше в изблик на гняв и се сипеха взаимни обвинения, или пък се говореше по-тихо, но с презрение. Спомняше си как прислужниците се стараеха да гледат все към земята, преструвайки се, че не са чули нищо.

Спомни си, че когато беше на шестнадесет години, беше изпитал съвсем невинно влечение към една новоназначена прислужница. Когато майка му ги завари в горния хол да флиртуват безобидно, тя веднага уволни момичето.

— Това беше стаята на майка ми. — Джед посочи с глава към една врата. — Стаята на баща ми беше в другия край на коридора. Както виждаш, между тях има няколко други врати.

Дора искаше да му каже, че вече е видяла достатъчно, но за него не беше така.

— Коя беше твоята стая?

— Ето тази.

Дора направи няколко крачки по коридора и влезе в стаята. Беше голяма и просторна, цялата осветена от следобедното слънце. Имаше изглед към задния двор и към добре поддържания жив плет, който ограждаше имението. Седна върху тесния перваз на прозореца и погледна навън.

Знаеше, че в старите къщи винаги има призраци. Една сграда не можеше да просъществува близо двеста години и да не носи в себе си спомена за своите обитатели. За Джед споменът бяха семейните призраци и той ги чувстваше съвсем осезателно. Каква полза щеше да има, ако му кажеше колко лесно би могъл да се освободи от тях?

Просто тук трябваше да има хора. Някой да тича, смеейки се, по стълбите, или да се свие на кълбо край огнището. Трябваше да има деца, които да тръшкат вратите и да се гонят из стаите.

— Някога тук имаше кестеново дърво. Нощно време се измъквах по него, стопирах някоя кола и ходех да правя поразии по пазара. Една нощ един от прислужниците ме забелязал и казал на баща ми. На другия ден той нареди да отсекат дървото. После дойде тук, заключи вратата и жестоко ме наби. Бях на четиринадесет години. — Джед извади цигара и я запали. — Затова започнах да вдигам тежести. — Тя видя през цигарения дим как в очите му проблеснаха пламъчета. — Трябваше да съм по-силен, за да се справя с него, ако се опиташе отново. Две години по-късно направих точно това и тогава ме изпратиха в пансион.

В гърлото му се надигаше някаква пареща болка. Помъчи се да преглътне, но безрезултатно.

— Очакваш, че трудно бих могла да те разбера — каза тя тихо. — Защото баща ми никога не е вдигал ръка, за да ни удари. Дори и тогава, когато си го заслужавахме.

Джед погледна цигарата, преди да тръсне пепелта на пода.

— Баща ми имаше големи ръце. Не ги използваше често, но когато го правеше, губеше контрол над себе си.

— А майка ти?

— Тя предпочиташе да хвърля разни неща, и то най-вече скъпи. Веднъж припаднах, когато ме удари с една ваза от майсенски порцелан. После, за да покрие загубата, взе две хиляди долара от парите, определени за следването ми в колежа.

Дора кимна с глава и продължи да гледа към прозореца, мъчейки се да не й прилошее.

— А сестра ти?

— Третираха я като нещо средно между дрезденска кукла и затворница. Един ден я водеха по гости, а на другия я държаха заключена. — Той сви рамене. — Искаха да бъде дама, която да спазва традициите на фамилията Скимърхорн и да бъде девствена, докато не се омъжи за някой богаташ. Всеки път, когато не им се подчиняваше, я заключваха в стаята й.

— Не те разбрах?

— Държаха я заключена по два дни, а понякога и по цяла седмица. Освен това я подкупваха с подаръци и водене по партита, докато я принудят да прави това, което те искаха. — Той дръпна отново от цигарата, за да промени горчивия вкус в устата си. — Навярно си мислеше, че общото ни нещастие би трябвало да ни сближи, но това някак си не можа да стане. Никой не даваше и пет пари за другия.

Тя го погледна през рамо.

— Не е нужно да се извиняваш пред мен за чувствата си.

— Не се извинявам — каза троснато той. — Просто обяснявам. — Не искаше тя да го съжалява.

— Обадиха ми се по телефона да отида и да видя Илейн. Би трябвало да е някой от нейните хора, но се оказа, че е бил един от антуража на Спек. Просто са искали да бъда там, когато щеше да се случи. Знаеха, че всяка сряда тя излиза в единадесет часа, за да ходи на фризьор. Аз обаче не знаех. — Той отново погледна към Дора. — Бях на няколко минути път от къщата й и тъкмо ругаех, че ме бяха извикали, когато ми съобщиха, че в колата й има поставена бомба. Спек беше изчислил точно времето.

Той престана да говори за момент, отиде до камината и смачка цигарата в един каменна плоча.

— Пристигнах първи на мястото, точно в момента, избран от Спек. Докато тичах, я видях, че тъкмо влиза в колата. Розите бяха цъфнали — каза той тихо, представяйки си всичко съвсем ясно. — Тя погледна към мен. Видях изненадата в очите й, както и досадата, която се изписа на лицето й. Илейн не обичаше някой да прекъсва нормалния ритъм на ежедневието й и сигурно се е ядосала при мисълта, че съседите могат да ме видят как тичам през поляната с пистолет в ръка. Тогава тя завъртя ключа, за да запали, и колата хвръкна във въздуха. Ударната вълна ме хвърли обратно в розите.

— Ти си се опитал да я спасиш, Джед.

— Но не успях — каза той рязко. — Сега ще живея непрекъснато с тази мисъл и с мисълта, че тя ми беше абсолютно чужда. Живяхме заедно в тази къща цели осемнадесет години и не споделихме никога абсолютно нищо.

Тя мълчаливо се обърна към него и Джед с изненада видя колко красива изглежда, застанала под слънчевите лъчи. Очите й го гледаха внимателно и спокойно. „Странно, помисли си той. В тази къща никога не е имало нещо, което бих сметнал за красиво. До този момент.“

— Разбирам защо ме доведе тук — започна тя. — Защото поне веднъж би трябвало да го направиш. Но не беше нужно. — Тя въздъхна и сложи ръце в скута си. — Искаше да видя тази студена, празна къща, в която е останал единствен споменът за това колко си бил нещастен тук. Така искаше да ме накараш да разбера, че както тази къща, така и ти не можеш нищо да ми предложиш.

Той почувства непреодолима нужда да се приближи до нея и да сложи главата си в скута й.

— Нямам какво да ти предложа.

— Ти просто не искаш да го направиш, Джед. Като имам предвид досегашния ти живот, това е логично. Проблемът, Скимърхорн, е в това, че в чувствата няма логика. Поне с мен е така. — Тя вдигна глава и слънчевите лъчи осветиха лицето й. Топлината в гласа й изпълваше цялата стая. — Казах ти, че те обичам, въпреки че ти вероятно би предпочел да ти ударя плесница. Но аз изрекох тези думи. Може да е било несъзнателно, а може и да не е било. — Тя прокара уморено ръка по косата си. — Не съм свикнала да потискам чувствата си. Това обаче са мои чувства, Джед. Не искам нищо в замяна.

— Когато жената каже на мъжа, че го обича, тя иска всичко.

— Така ли виждаш нещата? — Тя леко се усмихна, но очите й бяха тъжни. — Нека ти кажа аз как ги виждам. Любовта е дар и той може да бъде отказан. Отказът не разваля подаръка, той просто не се поднася на другия. Ти си свободен да задържиш своя подарък. Не искам нещо в замяна. Не че не го искам, но не го очаквам от теб.

Тя се изправи, отиде при него и нежно обхвана лицето му. Очите й още бяха тъжни, но в тях имаше безкрайно състрадание, което го накара да се почувства по-добър.

— Вземи каквото ти се предлага, Джед, особено след като то ти се дава безвъзмездно. Няма да ти досаждам с претенции. Това само ще ни накара да се чувстваме по-неудобно.

— Така ставаш съвсем уязвима, Дора.

— Знам. Но се чувствам добре. — Тя го целуна по двете бузи, а после и по устата.

— Отпусни се и се радвай на живота, Скимърхорн. Аз възнамерявам да направя точно това.

— Не съм аз човекът, от когото имаш нужда. — Но Джед я притисна плътно към себе си. Защото тя беше жената, от която той имаше нужда. Тя беше точно това, от което той се нуждаеше.

— Грешиш. — Тя затвори очи и с усилие на волята си наложи да не заплаче. — Грешиш и по отношение на къщата. Просто трябва да изчакате — и ти, и тя.

 

 

Джед продължаваше да губи нишката на мисълта си. Знаеше, че подробностите, които обсъждаха с Брент, са много важни, но пред очите му беше Дора, седнала на перваза на прозореца в омразната му някогашна стая, Дора огряна от слънчевите лъчи. Отново и отново си спомняше как тя го погали по лицето, усмихна се и го помоли да приеме любовта й.

— Джед, караш ме да се чувствам като досаден учител по история.

— Какво?

— Имам предвид точно това, което казах. — Брент изпъшка и се облегна на стола зад бюрото си. — Ще ми кажеш ли какво става с теб?

— Нищо особено. — Той се опита да се отърве от обзелото го настроение, отпивайки солидна глътка от полицейското кафе. — От сведенията, които си събрал за Уайнсеп, излиза, че той е просто още една пионка. Продължавам да мисля, че най-добрият начин да се справим с тази работа, е като се насочим право към боса, Финли. Индиректно, разбира се. Колкото по-дълго успеем да запазим в тайна истината за контрабандната картина, толкова по-добре.

— Сведенията, които имам за този тип, са твърде оскъдни — апострофира го Брент. — Той е богат, достатъчно богат, за да те накара да се почувстваш като нищожество. Има много връзки, преуспяващ е, не е женен и е маниакално потаен.

— А като шеф на престижна вносно-износна фирма е идеалният човек, при когото могат да се складират контрабандни стоки.

— Да, ако приемаме желаното за действително — промърмори Брент. — Нямаме никакви убедителни доказателства срещу Финли, въпреки факта, че пратката е била адресирана до неговия помощник, а и това, че Ди Карло работи за него.

— Ди Карло е дребна риба. Той е просто един изпълнител. Достатъчно е да се види досието му.

— И в досието на Финли няма кой знае какво. Той е идеалният американец — скромен, издигнал се без чужда помощ, солиден гражданин.

— В такъв случай няма нищо страшно, ако се опитаме да узнаем малко повече за него — отбеляза Джед. — Мисля да прескоча до Лос Анжелис.

— Усещах, че в края на краищата цялата работа отива натам. — Брент се размърда неспокойно. — Виж какво, Джед, знам, че си заинтересуван лично от всичко това. Но в отдела работите не вървят без теб.

— Аз не работя в отдела — отсече Джед.

Брент се почувства някак неловко. Започна да оправя без нужда очилата си, а после се залови с листовете на бюрото.

— Голдмън започна да задава въпроси.

— Ами значи е време да му се отговори.

— Комисарят е на същото мнение.

— Сега аз съм обикновен гражданин, Брент. Нищо не може да ме спре да пътувам до Източното крайбрежие, естествено, за моя сметка.

— Я престани да се правиш на ударен! — кипна Брент. — Знам, че след един час имаш среща с комисаря, а и двамата сме наясно с това какво ще каже той. Не можеш да продължаваш да се измъкваш. Защо не ми кажеш направо ще се връщаш ли на работа?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, но мога да те уверя, че мисля по него.

Брент за малко да изпсува.

— Сериозно ли?

— По-сериозно, отколкото доскоро предполагах. — Джед се изправи и се приближи до стъклената врата, после до очуканите етажерки, натъпкани с папки, и взе каната с кафето, в която беше останала само утайка. — По дяволите, това място ми липсва! Липсва ми през цялото време. Липсват ми проклетите доклади и новопостъпилите дрисльовци. Почти няма сутрин, когато да не посягам към кобура за пистолета си. Чудя се какво да направя, за да съм в течение на това, което става в полицията.

Брент сключи ръце като за молитва.

— Моля те, позволи ми да кажа на Голдмън. Нека аз да му кажа.

— Не съм споменал и дума, че се връщам.

— О, да, каза го. — Брент повече не можеше да се владее. Скочи, сграбчи Джед за раменете и яростно го целуна.

— Чапмън, я се стегни!

— Хората ще те посрещнат като бог. Какво мисли Дора по въпроса?

Усмивката изчезна от лицето на Джед.

— Нищо не мисли. Не сме говорили за това. То не я засяга.

— О! — Брент изду буза с език. — Мери Пат и аз се хванахме на един бас. Тя твърди, че до края на учебната година ще трябва да взема под наем смокинг, за да кумувам, а аз казвам, че ще стане до великденската ваканция. Ние определяме времето по училищния календар.

Джед бе обзет от такава паника, че чак стомахът го сви.

— Ти не си с всичкия си.

— Хайде, капитане, та ти си луд по нея. Преди десет минути така се беше захласнал, че ако тя не е причината за това, ще отида да целуна Голдмън по задника.

— Станал си ужасно сантиментален напоследък. Я престани!

Брент познаваше тази твърда нотка в гласа му.

— Добре. Поръчал съм вечеря за двама в Чартхаус и тя те очаква. — Брент се облегна върху бюрото. — Ще ти бъда благодарен, ако после ми кажеш какво сте измислили с комисаря. Независимо дали ще ходиш официално в Лос Анжелис или не, мога да те уредя с помощник.

— Утре ще обсъждаме подробностите.

— И, капитане — добави Брент, преди Джед да стигне до вратата, — направи ми една услуга: остави го да те убеди. Ще направя списък какво бихме могли да свършим тук. — Брент се ухили, представяйки си как ще съобщи новината на Голдмън.

 

 

Беше почти полунощ, когато Дора се отказа от опитите да заспи и навлече халата си. Обикновено безсъние. Не беше заради това, че Джед не се беше върнал вкъщи и не се беше обадил. Просто нещата между тях наистина се бяха влошили. Включи стереокасетофона, но знойните блусове на Бони Рейд бяха прекалено в унисон с настроението й и тя го изключи. Отиде в кухнята и сложи чайника да ври.

Как беше успяла да развали така цялата работа, питаше се Дора, докато се колебаеше между истински чай и лайка. Не знаеше ли, че мъжете са готови да побегнат презглава, когато някой им заговори за любов? Изглежда, че не знаеше. Сложи торбичка чай в чашата. Не знаеше, защото никога не беше казвала на никого, че го обича. А сега, когато й се беше случило наистина, оплеска всичко.

Е, станалото — станало, реши Дора. Съжаляваше само, че Джед не й отговори със същото. Той не откликна на признанието й и не подскочи до небето от щастие. От съдбоносния момент бяха изминали вече трийсет и шест часа и той систематично започваше да отстъпва, сантиметър по сантиметър. Страхуваше се, че Джед ще продължи отстъплението, докато напълно изчезне от живота й. Нищо обаче не може да се направи.

Дора наля гореща вода в чашата и докато чакаше чая да се разтвори, захруска една курабия. Не можеше насила да му покаже какво е да обичаш и да бъдеш обичан. Би могла само да спази обещанието си и да не му досажда повече, колкото и болезнено да беше това за нея. Все пак беше й останала известна гордост. В блусовете си Бони Рейд грешеше по този въпрос. Човек може да бъде горд в любовта си. Трябваше да се съвземе и да продължи живота си, надявайки се все пак, че ще бъде заедно с него. Но ако се наложеше, трябваше да мине и без този мъж. Дора реши, че като начало на своята автотерапия трябва да слезе долу и да впрегне мозъка си в някаква работа.

Тя взе чашата с чая и се отправи към вратата, като в последния миг се сети да заключи след себе си. Мразеше чувството, че я грози опасност в собствения й дом. Точно заради това остави всички лампи по пътя си запалени. Слезе в склада и се залови с тежката задача да подреди отново документацията, която Ди Карло беше разбъркал.

Работата и тишината както винаги й помогнаха да се отпусне. Започна да слага нещата на местата им, като от време на време вземаше по някоя фактура, за да изживее отново вълнението от продажбата. Ето едно преспапие за 40 долара, изработено по случай Световното изложение в Ню Йорк; едно огледало за будоар, струващо 3000 долара, три рекламни табелки за цигари „Плеърс“, бира „Олимпик“ и за „Брасо“ съответно за 190, 27 и 185 долара.

Джед застана по средата на стълбите и се загледа в нея. Беше светнала всички лампи, като дете, останало само вкъщи през нощта. Беше със зеления халат и с огромни, яркочервени чорапи. Всеки път, когато се наведеше да прочете някоя фактура, косата й падаше отстрани и закриваше лицето й. Тя я отмяташе назад машинално, оставяше документа в папката и посягаше за друг.

Пулсът му, който се беше ускорил, след като завари вратата на коридора отворена, започна да се успокоява. Дори възбудата, обземаща го винаги, когато беше близо до нея, му действаше някак успокоително.

Когато Дора се обърна, мерна за миг една фигура и се дръпна рязко назад. Листовете се разхвърчаха на всички страни и тя за малко не изпищя.

— Какво правиш? — извика ядосано тя. — Искаш да ми изкараш ума ли?

Той заслиза по стълбите.

— А ти какво правиш, по дяволите? Вече минава полунощ.

— Не виждаш ли какво правя? Да не мислиш, че се уча да танцувам менует? — Тя се наведе да събира разпръснатите документи.

— Просто ми доставяше удоволствие да те гледам. — Той се наведе и сложи ръка върху рамото й. — Съжалявам, че те изплаших.

— Няма значение.

— Би трябвало да си си легнала. — Той извърна лицето й към светлината. — Имаш уморен вид.

— Благодаря за комплимента.

— А си станала и злобна като някоя кучка.

— Не съм. — Тя пое дълбоко въздух. — Освен това не одобрявам тази дума нито като феминистка, нито като заместител на кучешка любовница.

Той отмести бавно косата й зад ухото и си помисли: „Бързо се овладя.“

Дора продължаваше да го гледа, неспокойно, въпреки че уплахата й беше преминала. Вече я беше обидил и можеше да го стори отново.

— Хайде да се качим горе, бейби.

— Още не съм свършила.

Той повдигна едната си вежда. В гласа й нямаше и следа от раздразнение. Изведнъж се почувства жалък и невероятно глупав.

— Яд те е на мен.

— Не, не ме е яд. — Тя се изправи и с усилие на волята си успя да му покаже, че казва истината. — Не ме е яд на теб — повтори спокойно тя. — Не съм в настроение, защото се чувствам безполезна, когато магазинът е затворен, а и защото продължавам да лъжа семейството си.

— Не е нужно да правиш нито едното, нито другото. Няма причина утре да не отвориш магазина, а ще се почувстваш по-добре, ако се разбереш с родителите си.

Тя се замисли.

— Ще отворя магазина, но няма да кажа на родителите си. Не сега.

Той понечи да спори с нея, но се отказа. А и желанието му за спор не идваше ли единствено от собствената му гузна съвест? Нямаше намерение да й казва за срещата си с комисаря, нито пък за решението си да сложи отново полицейската значка. Още не.

— Ела горе — повтори той. — Ще ти разтрия гърба.

— Защо?

— Защото си напрегната — каза Джед през зъби. — По дяволите, Конрой! Просто легни и се отпусни.

Тя присви очи и се отдръпна назад.

— Много си любезен, Скимърхорн! Смяташ да извършиш нещо, което няма да ми хареса, и ме подготвяш за това, нали? — Тя се втурна след него по стълбите и сложи ръка на рамото му, докато той отключваше вратата на апартамента. — Не крий от мен. Моля те. Нещо свързано с Ди Карло, нали? Нещо свързано с картината и с цялата тази каша.

— Отивам в Лос Анжелис, за да поговоря с боса на Ди Карло.

— С Уайнсеп? — Тя сбърчи вежди. Това беше онзи, до когото трябваше да бъде изпратена пратката, нали?

— Името на големия бос е Финли, Едмънд — каза Джед. — Ще започна от него.

— И ти мислиш, че той… че Финли е очаквал тази пратка и е уредил прехвърлянето й по контрабанден път?

— Да. — Той наля уиски и за двамата. — Така мисля.

— Какво знаеш за него?

— Достатъчно, за да си купя билет за Лос Анжелис. — Подаде й чашата и след това й разказа накратко, каквото знаеше.

— Внос-износ — произнесе замислено тя. — Тогава вероятно той е колекционер. Почти всички са такива. Възможно е да не е знаел, че Ди Карло действа на своя глава. Нали твърдиш, че компанията била доста голяма? Но ако той…

Джед забеляза пламъчетата в очите й и сподави една въздишка.

— За Бога, не мисли повече, Конрой. Ставаш опасна, когато започнеш да разсъждаваш.

— Но аз продължавам да мисля. — Тя изпи наведнъж уискито си. — И знаеш ли какво измислих? Че ти няма да разговаряш с Финли. Аз ще разговарям с него.