Нора Робъртс
Отрова (1)

Пролог

В нощта, когато беше убит, Бернардо Баптиста вечеря просто. Само хляб със сирене и бутилка „Кианти“. Виното бе младо, но Бернардо отдавна бе превалил средата на живота си. Пък и нямаше да продължи да остарява. Тази нощ се оказа последната в житейския му път.

Бернардо беше обикновен човек, прост, като хляба. Живееше в старата си малка къща, разположена сред полегатите хълмове на север от Венеция, от деня на своята сватба, вече петдесет и една години. Петте му деца се родиха и израснаха тук. В този дом умря и жена му.

Вече на седемдесет и три години, Бернардо живееше сам, защото по-голямата част от семейството му се бе разпиляла по света. А той бе останал тук, в покрайнините на огромния лозарски масив, принадлежащ на семейство Джиамбели, където беше работил от най-ранното си детство.

Той познаваше Ла Синьора още, откакто тя беше малко момиче и бе научен да сваля шапката си винаги, когато минаваше край нея. А когато Тереза Джиамбели се завърнеше от Калифорния в имението, тя винаги се спираше да поговори с Бернардо. Припомняха си старите времена, когато нейният и неговият дядо работеха от сутрин до залез слънце в лозята.

Синьоре Баптиста. Така го наричаше. С уважение. Той също я ценеше много и имаше изключително високо мнение за нея. През целия си живот бе лоялен към нея и нейните хора.

Повече от шестдесет години Бернардо бе участвал в производството на вината „Джиамбели“. През този период бяха настъпили много промени. Някои добри, според неговото скромно мнение, други не чак толкова. Бернардо беше видял много. Дори прекалено много.

Лозята, приспани в съня на зимата, скоро щяха да се събудят. Трябваше да започне зарязването им. Артритът не му позволяваше да върши много работа, както когато беше млад, но той все още излизаше всяка сутрин, за да гледа как синовете и внуците му работят. Беше традиция.

Всички от семейство Баптиста бяха работили за фамилията Джиамбели. Бернардо смяташе, че това щеше да продължава и в бъдеще. Винаги щеше да бъде така.

През тази последна нощ от неговите седемдесет и три години, той седеше и гледаше лозята. Неговите лозя. Мислеше какво бе направено, какво още трябваше да се свърши и слушаше как декемврийският вятър шепти в голите клони на лозите.

От прозореца, през който вятърът се опитваше да се промъкне, Бернардо можеше да види подпорите, които бяха направили, за да вървят ластарите нависоко. Скоро лозите щяха да се напълнят със сок и сладка плът и нямаше да повехнат, както става с човека. Това беше чудото на гроздето.

Можеше да види силуета на големия саstеllо^[1], на който принадлежаха лозята, както и животът на тези, които се грижеха за тях.

Тази зимна нощ голямата къща изглеждаше самотна. Сега там спеше само прислугата. Гроздето все още не беше родено.

Бернардо мечтаеше за пролетта и за дългото лято, което щеше да дойде след нея, за слънцето, което щеше да стопли душата му и да вдъхне сладост в младите гроздови зърна. Искаше му се да преживее още един гроздобер.

Бернардо въздъхна и потрепери зиморничаво. Студът бе заседнал сякаш дълбоко в костите му. Реши да стопли малко от супата, която неговата внучка му бе донесла, но се сети, че щерка му Ана-Мария не бе от най-добрите готвачки. Ето защо промени решението си и се спря на хляб и сирене, които да прокара с едно добро, пивко вино край огъня в малката камина.

Беше горд от своята работа. Ето сега част от нея искреше в чашата, поглъщаше светлината на огъня и просветваше със своя тъмен, много тъмночервен цвят. Виното беше подарък. Един от многото подаръци, които получи, когато се пенсионира, макар всички да знаеха, че това пенсиониране е само формално. Въпреки болките в ставите и сърцето, което ставаше все по-слабо, Бернардо пак щеше да обикаля из лозята, да проверява гроздовете, да наблюдава небето и да мирише въздуха.

Той живееше за виното.

И умря от него.

Бернардо си пийваше, клюмаше глава до камината, а колената му бяха завити с одеяло. Спомени като рояк нахлуха в мислите му. Окъпани от слънцето лозя. Жена му, която се смее, самият той, показващ на сина си как да подпре с пръчка млада лозичка. Появи се и Ла Синьора, изправена до него между редовете от лози, които нейният и неговият дядо обработваха.

„Синьоре Баптиста — беше му казала тя тогава, когато лицата им бяха все още млади и без бръчки. — На нас ни е даден цял един свят. Трябва да го съхраним.“

Те това и направиха.

Вятърът блъскаше по прозорците на неговата малка къщичка. Огънят се превръщаше в пепел и въглени.

А когато болката протегна ръка и го блъсна като юмрук, когато стисна сърцето му в смъртоносната си хватка, неговият убиец беше на шест хиляди мили далеч оттук, заобиколен от приятели и съдружници, наслаждаващ се на прекрасно филе от пушена сьомга и чудесно вино „Пино Блан“.