Нора Робъртс
Скрити богатства (28)

Двадесет и седма глава

Шериф Къртис Диърборн изпитваше инстинктивно недоверие към лицата извън неговото обкръжение. Той смяташе за аутсайдери всички полицаи от Лос Анжелис. А едно ченге, идващо от Източното крайбрежие, за него бе обект, който трябваше да бъде следен с повишено внимание.

Беше висок, добре сложен мъж, който носеше гордо безупречно изгладената си униформа. Русите му мустаци бяха добре оформени, а върху лъскавите му ботуши можеше да се разчекне и муха. Но под външната парадност на военен се криеше очарованието на провинциален младеж, което той използваше доста успешно.

Когато Джед и Дора влязоха в кабинета на Диърборн, той се надигна зад бюрото. Продълговатото му, мъжествено лице излъчваше респект. Сдържано, но енергично, шерифът се ръкува с двамата.

— Капитан Скимърхорн, радвам се, че се случихте тук, за да потвърдите самоличността на убития.

Джед веднага си състави впечатление за Диърборн: този мъж не допускаше друг да командва на негова територия.

— Много ви благодаря, шерифе, че ни уведомихте. Сигурен съм, че лейтенант Чапмън ви е запознал със случая. Вашата експедитивност сигурно ще удовлетвори до известна степен вдовицата на офицера Трейнор.

Върху лицето на Диърборн се появи тънка усмивка. Попадението беше право в целта.

— Вашият лейтенант ми каза, че намереният е убил полицай. Съжалявам само, че койотите не са проявили по-голям интерес към него. Седнете, капитане, и вие, госпожице.

— Благодаря.

Потискайки нетърпението си, Джед се отпусна върху един стол и каза:

— Разбрах, че по тялото нямало никакви следи, които да навеждат на някакви заключения.

— Нито една. — Столът на Диърборн изскърца, когато той се наведе напред. — Но ние изключваме възможността мъжът да е бил обран. Портфейлът му го нямаше, но пък по местата си бяха една диамантена игла и златна верижка. — Само за миг върху лицето на Диърборн се появи презрителна усмивка, с която той демонстрираше, че счита носенето на подобни предмети за подозрително немъжествени. — Трупът беше в окайващо състояние, но не ми беше нужен съдебен лекар, за да разбера как е загинал. Ди Карло е застрелян в корема. На мястото нямаше много кръв. Това ме навежда на мисълта, че е бил преместен, след като е бил оставен да умре от загуба на кръв. Изглежда е минало доста време, преди да издъхне. Моля да ме извините, госпожице — обърна се той към Дора. — По-късно съдебният лекар потвърди заключението ми.

— Бих искал да видя доклада на лекаря, ако това не ви затруднява — започна Джед. — Както и всички веществени доказателства, които сте събрали. С колкото повече данни разполагаме, толкова по-добре е за разследването.

Диърборн забарабани с пръсти по бюрото, докато обмисляше искането на Джед. „Тези двамата от Източното крайбрежие се държат прилично“, каза си той.

— Мисля, че ще можем да ви дадем исканите данни. Платното, с което е бил увит, и остатъците от дрехите му са долу. Когато завършите огледа, ще ви изпратя и документацията. Ако искате да огледате трупа, ще ви заведем в моргата.

— Ще ви бъда признателен. Дали ще може госпожица Конрой да почака тук? — попита Джед, когато видя, че Дора се кани да тръгне с него.

— Естествено. — Диърборн ценеше жените, които си знаеха мястото. — Настанете се удобно, госпожице.

— Благодаря, шерифе. Не искам да ви преча. — Сарказмът в гласа й беше зле прикрит, но Диърборн не беше от хората, които се впечатляват от такива неща. — Може ли да използвам кредитната си карта, за да се обадя по телефона?

— Разбира се. — Диърборн посочи телефона върху бюрото си. — Използвайте първа линия.

— Благодаря. — Нямаше защо да се ядосва на Джед. Докато той изпълняваше полицейските си задължения, тя можеше да уведоми семейството си, че ще се забави няколко часа.

След като остана сама, Дора седна зад бюрото, усмихна се и се запита дали Джед беше осъзнал, че Диърборн го нарече „капитане“.

Сигурно до пролетта отново щеше сложи полицейската си значка. Как ли щеше да изглежда Джед Скимърхорн, когато станеше напълно щастлив?

— Добър ден, тук е „Гостната на Дора“ — умело си преправи тембъра тя, когато от другата страна на линията се обадиха.

— Страхотен глас вадиш, скъпа. Да ти е минавало през ума, че можеш да работиш в бюро за телефонен секс? — Лия звучно се разсмя.

— Напоследък само за това си мисля.

— Откъде се обаждаш? От осем хиляди метра височина ли?

— Не. — Дора отметна назад косата си и се усмихна на полицая, който донесе кана с кафе и една папка. — Благодаря, сержант — каза тя, като нарочно обърка ранга му.

— Аз съм само заместник — сержант, госпожице. — Той се изчерви. — Винаги на ваше разположение.

— Сержант? — попита Лия. — Да не си в затвора или нещо подобно? Трябва ли да ти изпращам пари за гаранция?

— Още не. — Тя взе каната и почука с пръст по папката, която полицаят остави на бюрото. — Просто на Джед му се наложи да свърши една работа, докато сме тук. „Няма нужда да й споменавам за трупове и за изстрели в корема, каза си тя. Изобщо не е нужно.“ — Ще вземем по-късен самолет. Там всичко наред ли е?

— Да. Тази сутрин продадохме едно бюро от Шербур. Мина без пазарлък. А какво стана с твоята среща?

— Среща ли?

— С онзи човек от фирмата за внос и износ?

Дора започна да си играе с папката.

— Видях се с него, но ми се струва, че няма да можем да направим съвместен бизнес. Не е по моята част.

— Надявам се, че не си си изгубила времето. Видя ли някои кинозвезди?

— Нито една.

— Е, поне с Джед сигурно сте се попекли на калифорнийското слънце.

— Да, попекохме се. — Тя не й каза, че предпочита да прекара повече време с Джед в самолета, отколкото в Лос Анжелис.

— Обади ми се, когато се прибереш, за да знам, че си пристигнала жива и здрава.

— Дадено, скъпа. Мисля, че няма да бъде по-рано от десет часа, затова не започвай да се паникьосваш, преди да е станало единадесет.

— Ще си наложа. Трябва да те предупредя: мама смята да прави нещо като събиране, за да установи по-близък контакт с Джед. Помислих си, че не е зле да го знаеш предварително.

— Много ти благодаря. — Дора въздъхна и разтвори папката. — Ще се опитам да подготвя Джед… — Устата й пресъхна, когато видя сложената вътре снимка. Чу гласа на сестра си някъде отдалеч.

— Дора? Дори? На телефона ли си още? Обади се. Да не би да ни прекъснаха?

— Не. — Дора си наложи гласът й да звучи нормално. Въпреки че гледаше към стената, кошмарната снимка продължаваше да бъде пред очите й. — Съжалявам, трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.

— Тогава до скоро, скъпа. Приятно пътуване.

— Чао.

Много бавно Дора остави слушалката. Ръцете й се бяха облели в студена пот. Тя отново погледна към снимката. Да, това беше Ди Карло. От лицето му беше останало достатъчно, за да се вижда, че е той. С вкочанени пръсти тя отмести първата снимка и се загледа в следващата. Колко безмилостна можеше да бъде смъртта към човешката плът! Реалността беше сто пъти по-отвратителна от всички филми на ужаса, които Дора бе гледала. Ясно се виждаха дупката от куршума и следите от зъбите на зверовете. Слънцето също беше оказало своето безмилостно въздействие. Дора не можеше да откъсне очи от цветната снимка дори когато усети, че в главата й нещо силно забръмча. Не отмести поглед дори когато зрението й се замъгли и разложеното тяло сякаш се издигна от фотоса право пред ужасените й очи.

Джед влезе вътре и грубо изруга, когато я видя пребледняла пред отворената папка. Приближи се към нея и рязко затвори папката.

— Дишай дълбоко. — Гласът му беше рязък, но той я погали нежно по главата.

— Говорих по телефона с Лия — каза Дора, като се мъчеше да не повърне. — Тъкмо говорих с Лия.

— Дръж главата си назад и продължавай да дишаш дълбоко.

— Дайте й малко вода. — Диърборн подаде една чаша на Джед. В гласа му имаше съчувствие. Спомни си за своя първи случай, свързан с убийство. Повечето добри ченгета си го спомнят. — В задната стая има походно легло, ако иска да полегне.

— Ще се оправи. — Джед продължи да държи главата на Дора, докато тя отпи от чашата. — Ще ни оставите ли за минутка, шерифе?

— Разбира се, не се безпокойте — каза Диърборн, преди да затвори вратата.

— Сега се опитай много бавно да се изправиш — каза й Джед. — Ако видиш, че залиташ, дръж главата си назад.

— По-добре съм — успокои го Дора, но се тресеше така, че не можеше да се контролира. Беше по-лошо от гаденето. Отпусна глава върху облегалката на стола и затвори очи.

— Пийни още малко — той й поднесе пак чашата с вода, — искам да си по-добре, преди да започна да ти се карам.

— Ще трябва да почакаш малко. „Ядосан е, каза си Дора, много е ядосан.“ Но в момента това не я притесняваше.

— Как можеш да гледаш непрекъснато такива неща? — попита тя тихо.

Той потопи пръсти в студената вода и разтри слепоочията й.

— Искаш ли да полегнеш?

— Не, не искам да лягам. — Тя извърна глава. — И ако държиш да кряскаш, започвай. Но преди това трябва да ти кажа, че нито съм ровила, нито съм си играла на детектив. Въобще не съм искала да виждам това нещо.

— А сега се опитай да го забравиш.

— Ти така ли правиш? Просто ги оставяш в папката и ги забравяш?

— Сега не говорим за мен.

Тя облиза пресъхналите си устни и се опита да стане.

— Човекът, който е сниман тук, се опита да ме изнасили. Сигурно щеше и да ме убие. Но въпреки това не мога да оправдая станалото с него. Просто не мога. Искам да знам дали ти можеш?

Беше се нагледал на много подобни снимки в практиката си и знаеше, че видяното ще остави трайна следа в съзнанието й.

— И аз не го оправдавам, Дора. Ако обаче ме питаш дали мога да гледам, да понасям такива неща, отговорът е: да. Сега ще отида при съдебния лекар и ще огледам тялото. И това няма да ми направи впечатление.

Тя се отправи с несигурни стъпки към вратата.

— Ще те чакам в колата.

Джед изчака тя да излезе и след това разгледа снимките. Наистина биха подействали кошмарно на една жена.

— По-добре ли е? — попита току-що влезлият Диърборн.

— Ще се оправи. — Той му подаде папката. — Бих искал да се срещна със съдебния лекар, за да огледам трупа.

— Няма проблеми. Да тръгваме тогава. По пътя ще се запознаете с доклада от аутопсията. Интересен е. Нашият човек се е натъпкал здраво за последен път.

 

 

Дора отказа закуската, която й предложи стюардесата в самолета, и се задоволи само с чаша студена бира. При всяка мисъл за ядене й се повдигаше. Дишаше през устата си, за да не усеща миризмата на деликатеси и майонеза, докато другите пътници се хранеха.

Докато чакаше Джед да се върне от моргата, бе разполагала с достатъчно време за размисъл. В един момент бе осъзнала, че е напълно нормално Джед да понася такива неща. Но него още го беше яд на нея.

— Още не си ми се скарал.

Джед продължаваше да мисли върху подреждането на мозайката. Предпочиташе отново да прочете доклада на Диърборн, но трябваше да изчака, докато останеше сам.

— Какъв е смисълът?

— Предпочитам да ме наругаеш, за да ти мине ядът.

— Не ме е яд на теб.

— Не ме будалкай. Не си казал нито дума, откакто напуснахме Лос Анжелис. И ако не бях се изложила в кабинета на шерифа, сигурно щеше да ме разкъсаш.

— Така си беше, но се разгневих не защото си отворила проклетата папка, а защото знам, че трудно ще забравиш онези снимки.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Е, не станах по-щастлива от това, че си наврях носа в тази папка. Но си прав, че тя ме прави по-съпричастна. Мисля, че би могъл да ми кажеш какво научи от шериф Диърборн и от съдебния лекар. Така ще е по-добре, отколкото да се впускам в разни предположения.

— Няма кой знае какво за казване. Дотук разбрахме, че Ди Карло е пристигнал със самолет в Лос Анжелис вечерта срещу Нова година, че е наел кола и е запазил стая в хотел. Но не е спал в стаята през онази нощ и не е върнал колата. Тя още не е и намерена. Освен това си е запазил място в самолет за Канкун, но не е използвал билета.

— Значи не е имал намерение да се връща скоро на изток. — Дора се замисли. — Смяташ ли, че е дошъл, за да се срещне с Финли?

— Няма данни да се е записвал за среща в офиса му на тази дата. Ако се придържаме към хипотезата, че е работил за себе си, Ди Карло просто е извадил лош късмет, докато е бил извън града. Може да е имал и партньор и двамата да са се спречкали.

— Доволна съм, че нямам партньори — каза тихо Дора.

— Другата възможност е, и към нея се придържам най-много, че е работил за Финли, дошъл е да докладва и той го е убил или е накарал други да го очистят.

— Защо? Ди Карло не си е свършил докрай работата. Картината все още е у мен.

— Може точно това да е причината. Но на този етап няма доказателство, което би могло да хвърли вина върху Финли. Знаем, че Ди Карло е дошъл в Лос Анжелис и че е бил убил там, някъде между края на декември и втори януари. Умрял е от куршум в корема, а липсата на кръв по платнището, в което е бил увит, показва, че е бил пренесен няколко часа по-късно. Някой се е сетил да му вземе портфейла, за да няма следи, по които да бъде идентифициран. Раните по лицето са отпреди това. Те са от мен. Другите травми са нанесени след смъртта. — Той се въздържа да й каже, че колената на Ди Карло също са били простреляни.

Тя отпи от бирата малко, като от лекарство, за да оправи гласа си.

— Както изглежда, не е имало следи от борба.

Джед стисна одобрително ръката й. „Започва да свиква с тези неща“, помисли си с възхищение той.

— Този човек е бил обречен, но преди да бъде убит, се е нахранил много добре с фазан, изпил е порядъчно количество вино и е ял малини с шоколад.

„Не, каза си Дора, когато отново започна да й се повдига. Явно, скоро няма да хапна нищо.“

— Тогава би могло да се предположи, че преди да умре, убитият се е забавлявал.

— Надали човек би се натъпкал така, ако е в напрегнато състояние. Диърборн ще направи подробна справка за менютата на ресторантите. По платното, с което е бил увит, има и следи от бял камък и изкуствен тор. Такъв камък се среща в лехите с цветя и около декоративни храсти.

— Чудя се колко ли лехи с цветя има в Лос Анжелис.

— Нали ти казах, че полицейската работа е скучна? Финли има ли градина?

— Огромна. — Тя потрепери и въздъхна. — Много се гордее с градината си и беше разочарован, че времето не било добро, за да ми я покажел на звездна светлина. Мярнах само част от нея и солариума. — Тя пребледня и го погледна, но гласът й остана спокоен. — В градината имаше добре поддържани и наторени лехи с тесни алеи, покрити с бял камък.

— Имаш набито око, Конрой. — Той се наведе и я целуна. — Защо не подремнеш малко?

— Предпочитам да погледам филма. — Тя посегна към слушалките. — Кой от звездите играеше в него?

— Кевин Костнър изпълнява ролята на ченге.

Дора въздъхна, нагласи добре слушалките на главата си и се унесе.

 

 

Усетил лошото настроение на господаря си, Уайнсеп плахо влезе в кабинета на Финли.

— Искал сте да ме видите, сър.

Финли седеше зад бюрото си и със замах нанасяше промени в един договор. Промените означаваха да бъдат уволнени близо 200 души.

Когато вдигна глава, погледът му не изразяваше нищо.

— От колко време работиш за мен, Абел?

Уайнсеп облиза устни.

— Вече осем години.

— Осем години. — Финли потупа с пръст устната си. — Доста време. Доволен ли си от работата си? Смяташ ли, че се отнасят добре към теб, че ти плащат достатъчно?

— Напълно, сър. Вие сте много щедър.

— Радвам се да го чуя. А съм и справедлив, Абел. Смяташ ли, че съм справедлив?

— Винаги сте бил такъв. — Окървавеното тяло на Ди Карло изникна неканено, пред очите му. — Без изключение, сър.

— Тази сутрин си мислех за теб, Абел. През цялата сутрин, а и след обяд. И както си мислех, ми дойде наум, че през всичките тези… осем години ли каза?

— Осем. — Коленете на Уайнсеп омекнаха.

— … че през всичките тези години съм имал много малко поводи да те критикувам. Ти работиш бързо, ефикасно и в повечето случаи изпипваш нещата.

— Благодаря, сър. — Но Уайнсеп беше чул само „в повечето случаи“ и от това го бе втресло. — Правя всичко, което е по силите ми.

— Тъкмо по тази причина днес съм разочарован. Вярвам ти, че си направил всичко възможно, но не е било достатъчно.

— Сър? — Гласът на Уайнсеп заприлича на скимтене.

— Сигурно увлечен в работата си, не си имал време да погледнеш сутрешните вестници.

— Хвърлих бегъл поглед на заглавията — плахо каза мъжът. — Но имах доста належащи задължения.

— Винаги трябва да имаме време за текущите събития. — Без да сваля очи от Уайнсеп, Финли бавно посочи с пръст вестника на бюрото си. — Като това тук. Прочети го, Абел.

— Да, сър. — Разтреперан от ужас, икономът се приближи до бюрото и взе вестника. Въпросният материал беше заграден с яркочервено мастило. — „Труп, открит от скитници — започна Абел и коленете му се разтрепериха. — Н-н-неидентифициран труп беше открит преди няколко дни в едно дере“…

Финли издърпа вестника от ръката му.

— Не се чува като четеш, Абел. Дай на мен. — С равен и мелодичен глас той прочете краткото съобщение, което завършваше със стандартното изречение, че полицията е започнала разследване. — Разбира се — добави той, като приглади вестника с ръка, — ние знаем чий е този труп, нали, Абел?

— Господин Финли, тялото е намерено на много километри оттук. Никой не би… — Той се сви и наведе очи.

— Очаквах, че ще се справиш по-добре, Абел. Очевидно съм те надценил. Не си си свършил работата докрай — каза той, натъртвайки на всяка дума. — Разбира се, рано или късно трупът ще бъде идентифициран. И аз ще бъда принуден да отговарям на нови въпроси. Ще се оправя с полицията, но неудобството си остава, Абел. А ти би трябвало да ми спестиш това неудобство.

— Сър, ужасно съжалявам. — Уайнсеп си спомни мъчителното пътуване в планината, стръмната пътека, по която влачеше тялото след себе си. — Зная, че извиненията не са достатъчни.

— Не, разбира се. Не можеш да бъдеш извинен. Но тъй като внимателно прецених работата ти и виждам, че досега нямаш пропуски, съм готов да си затворя очите за този. До ден-два ще заминеш на изток, Абел, и се надявам да обработиш госпожица Конрой с повече финес, отколкото Ди Карло.

— Благодаря ви, сър. Аз ще… ще свърша работата докрай.

— Уверен съм, че ще е така. — Върху лицето на Финли се появи усмивка, напомняща за акула, която разкъсва жетвата си. — Да забравим този неприятен случай. Мисля, че няма смисъл да го обсъждаме повече.

— Проявихте голяма толерантност към мен, сър. — Уайнсеп заотстъпва към вратата. — Благодаря ви.

— Още нещо, Абел. — Финли с удоволствие видя как човекът се спря като закован. — Мисля, че при тези обстоятелства трябва да върнеш лъжицата, която ти подарих.

Лицето на Уайнсеп помръкна.

— Разбира се.

Когато вратата се затвори, Финли вече бе в повишено настроение. След като беше прочел съобщението, за известно време в главата му беше настъпило объркване. Но сега, с помощта на дълбокото дишане, вече се бе успокоил. За душевното спокойствие на човека няма нищо по-добро от упражненията на йогите. Ако нещата около Ди Карло започнеха да се усложняват много, просто щеше да хвърли Абел на вълците, както беше направил с много други преди него. Но искрено се надяваше, че няма да се стигне дотам. Не се безпокоеше за себе си. Когато човек е достатъчно богат, той е достатъчно силен и е над закона. Полицията не можеше да стигне до него. А ако все пак това чудо се случеше, винаги имаше жертви като Абел, които можеше да й подхвърли. Но той беше човек, който можеше и да прощава. Усмихвайки се, Финли взе кутийката за копчета, която беше на бюрото му, и започна да я върти между пръстите си. Да, понякога наистина беше много склонен да прощава.

Ако Абел следваше старателно всички негови инструкции и се справеше с онази Конрой, нямаше да се наложи да го убива.