Нора Робъртс
Скрити богатства (19)

Осемнадесета глава

Джед знаеше, че Дора ще бъде в магазина, затова се качи направо в апартамента си. Съблече се по шорти и фланелка и седна на гимнастическата пейка.

Трябваше да реши каква част от истината да й каже. Тя имаше право да знае всичко. Но освен за правото й, трябваше да държи сметка и за това какво е най-добре за нея. Доколкото познаваше Дора, а той започваше да я опознава все по-добре, тя сигурно щеше да поиска да направи нещо сама. Едно от най-големите главоболия за ченгетата беше намесата на гражданите.

„Въпреки че аз вече не съм полицай“, припомни си Джед и продължи да вдига ритмично тежестите. Но когато човек беше прекарал почти половината от живота си в полицията, вече не можеше да се счита и за цивилен.

Нюйоркската полиция щеше да се занимае със случая, но там нямаха личен интерес към него. Достатъчно му беше да си припомни бледото лице на Дора, когато тя беше в безсъзнание, за да разбере колко лично ангажиран е с този случай.

Едно пътуване до Ню Йорк и малко по-подробно проучване на нещата тук и там няма да навредят на официалното разследване. А ако все пак успееше да свърши и някаква конкретна работа, тогава нямаше да се чувства така…

Той спря с високо вдигната щанга. Как точно се чувстваше? Изпусна въздух и свали щангата. После продължи отново да я вдига и сваля.

Безполезен, осъзна Джед. Не на място, невършещ нищо. Вярно е, че нямаше чувството за нещо завършено в живота си, но нищо не беше и започвало. Беше по-лесно да си стои настрана от живота, затворен в себе си. „По-лесно глупости! — каза си Джед. — Правя го заради собственото си оцеляване.“

А защо тогава изобщо беше постъпил в полицията? Вероятно заради личната му необходимост от ред, дисциплина и от нещо, което да замести семейството. Работата му беше дала всичко това. Дори нещо повече. Беше му дала цел в живота, възможността да се чувства доволен и горд от свършеното.

И беше заплатил за всичко с какво? С убийството на Дони Спек. Но той не го беше направил заради самия Спек, а заради Илейн. Сега пък защитаваше жената, която живееше в другия край на коридора. Започваше да изпитва нещо към тази жена. Върху това също трябваше да се замисли.

На вратата се почука, но той не престана да вдига щангата дори когато тя извика името му.

— Хайде, Скимърхорн, знам, че си вътре. Трябва да говоря с теб.

— Отворено е.

— А ме караш да заключвам моята врата, нали? — каза тя и влезе вътре с абсолютно делови вид. Облечена бе в тъмнозелен костюм, а от нея се носеше греховен полъх. — О! — Вдигна вежди, когато го видя излегнал се в цял ръст на пейката. Мускулите му трептяха, лъснали от пот. Сърцето й се преобърна. — Съжалявам, че ти прекъснах мъжествения ритуал. Нямаш ли нужда от акомпанимент на тимпани или от пригласянето на някакъв езически хор?

— Струва ми се, че искаше нещо, Конрой.

— Искам много неща: червени кожени обувки, двуседмична почивка в Ямайка, един самовар, който видях да продават в антиквариата на Роу… — Тя отиде при него и го целуна по възсолените устни. — Няма ли скоро да свършваш? Мога да се възбудя, като те гледам как си се запотил.

— Изглежда, че трябва да свършвам още сега. — Джед остави щангата.

— Няма да се цупиш толкова, когато ти кажа какво открих. — Тя изчака, за да види реакцията му. — Тери позна снимката.

— Каква снимка? — Джед стана от пейката и посегна към хавлиената кърпа.

— Портретът. Онзи, който направихме с помощта на компютъра. Джед, той е идвал в магазина на Бъдни вечер! — От вълнение тя започна да крачи напред-назад из стаята и да ръкомаха. — Името му е…

— Ди Карло, Антъни — прекъсна я Джед и се усмихна, когато Дора остана с отворена уста. — Последният му известен адрес е Осемдесет и трета улица, Ню Йорк.

— Но как успя… По дяволите! — Тя се намуси и пъхна разписката обратно в джоба си. — Можеше поне да се направиш, че си впечатлен от детективските ми способности.

— Ти си истинска Ненси Дрю, Конрой. — Той отиде до кухнята, извади бутилка лимонада от хладилника и жадно надигна шишето. Когато престана да пие, я видя да стои на прага и в очите й да проблясват опасни пламъчета. — Добра работа си свършила. Просто ченгетата са действали по-бързо. Обади ли се в полицията?

— Не. — Тя издаде напред долната си устна. — Исках да го кажа на теб.

— Брент отговаря за разследването — напомни й Джед и посочи с пръст устната й. — Престани да се цупиш.

— Никога не се цупя.

— Като гледам устата ти, бейби, ми приличаш на шампион в тази работа. Какво каза Тери за Ди Карло?

— Брент отговаря за разследването — върна му го тя. — Ще отида в стаята си, за да му се обадя по телефона. Може пък той да оцени това, което ще му кажа.

Той я хвана за брадичката и я стисна.

— Я говори.

— Е, след като поставяш въпроса така… Каза, че бил много любезен, много възпитан. — Тя отиде до хладилника, отвори го и изказа напълно по женски неодобрението си. — Господи, Скимърхорн, какво е това в купата?

— Обядът ми. Какво друго каза тя?

— Не можеш да ядеш такова нещо. Ще ти сготвя нещо.

— Ди Карло — напомни й рязко Джед и я хвана за раменете, преди да продължи да се рови из кухнята му.

— Споменал, че имал леля и искал да й купи специален подарък. Тери твърди, че му показала китайското кученце, което според мен той е прибрал, когато е нахълтал през нощта. — За малко тя остана замислена. — Каза също, че бил елегантно облечен и карал порше.

Това не му беше достатъчно.

— Тя долу ли е?

— Отиде си. Няма да работим повече днес.

— Искам да говоря с нея. Веднага.

— Съжалявам, не знам къде е в момента. Имаше среща за вечеря с някакъв нов обожател. — Дора изсумтя, когато Джед излезе от кухнята. — Ако е важно, можеш да я намериш по-късно в театъра. Представлението започва в осем часа. Можем да я хванем зад кулисите, в антракта.

— Чудесно.

— Не виждам обаче ползата от това. — Дора го последва в спалнята. — Вече говорих с нея и имаме името и адреса.

— Ти не знаеш какви въпроси да зададеш. — Той свали фланелката си и я хвърли в един ъгъл. — Може да е казал нещо. Колкото повече знаем, толкова по-лесно ще бъде да го накараме да говори при разпита. Имаме още два часа на разположение, ако искаш да готвиш…

Но тя не го слушаше. Когато се обърна, той я видя да стои притихнала, с ръка на сърцето, а лицето й изразяваше пълно изумление.

— Какво? — Той инстинктивно се завъртя и огледа стаята с присвити очи.

— Леглото — успя да каже тя. — Ох…

Мускулите на тялото му се отпуснаха. За миг се почувства неловко и това го ядоса. Първо не одобри готварските му способности, а сега — и домакинството му.

— Прислужницата излезе в годишен отпуск. — Той се намръщи, когато погледна струпаните накуп чаршафи и одеяла. — Не виждам защо трябва да го оправям, след като пак ще го разваля.

— Леглото… — повтори тя с благоговение. — Образец на френското ново изкуство от начало на века. О, погледни каква инкрустация! — Коленичи пред таблата откъм краката и нежно прокара пръсти по изображението на стройна жена, облечена в лек халат, която държи кана в ръка. — Палисандрово дърво — каза тя и въздъхна.

Джед я наблюдаваше развеселен как се качи върху леглото и застанала на колене, разгледа таблата откъм главата.

— Каква изработка — шепнеше тя. — Погледни резбата. — Дора погали нежно извивките. — Какво изящество.

— Мисля, че тук някъде имах една лупа — каза й Джед, когато тя за малко не опря носа си в дървото.

— Ти дори нямаш представа какво притежаваш.

— Знам само, че това е едно от малкото неща, които ми харесваха в онзи мавзолей, където съм израсъл. Всичко останало е дадено на склад.

— На склад? — Тя притвори очи и потрепери при мисълта какво би могло да изскочи оттам. — Трябва да ми позволиш да разгледам нещата ти. — Изправи се и сключи умолително ръце. — Ще ти дам добра цена за това, което бих могла да си позволя да купя. Само ще се закълнеш, че няма да отидеш при друг търговец, докато аз не ти направя предложение.

— Я се вземи в ръце, Конрой.

— Моля те. — Тя се опря в ръба на леглото. — Съвсем сериозно. Не очаквам отстъпка заради личните ни отношения. Но ако има неща, които не ти трябват… — Тя отново погледна към таблата на леглото и примигна. — Господи, не издържам. Ела тук.

— Ах, ах — възкликна подигравателно той. — Искаш да ме прелъстиш, за да сваля от цената, така ли?

— Да те прелъстя ли, по дяволите! — Дора задиша учестено, докато разкопчаваше сакото си. Свали го и отдолу се показа копринена камизола в същия тъмнозелен цвят. — Направо ще ти взема ума, приятелче.

— Аха… — Джед не беше сигурен кое чувство надделяваше у него — изненадата или възбудата. — Това се казва предложение, Конрой.

— Това не е предложение, а факт, момчето ми. — Изправила се на колене, тя разкопча ципа на полата и светкавично я измъкна през главата си. После застана на колене върху леглото, по камизола, колан в подобен цвят, черни чорапи и обувки с високи токчета. — Ако не го направим веднага, на това легло, направо ще умра!

— Не искам да нося отговорността за това. — Господи, колената му започваха да омекват. — Конрой, целият съм в пот.

— Виждам. — Дора се пресегна и сграбчи колана на гащетата му. Той не оказа голяма съпротива. — Ще има още доста да се поизпотиш.

Дръпна го към себе си и той се остави да бъде съборен на леглото. Когато тя го възседна, той я хвана умолително за ръцете.

— Бъди нежна с мен.

Тя се разсмя.

— Няма начин.

Впи устни в неговите, разтвори ги и го целуна така, че от главата му изхвърча всякаква мисъл. Той пусна ръцете й, за да я сграбчи, а тя го притисна безмилостно под себе си, изгаряйки го с топлината си.

Опита се да си поеме въздух, но не успя и гърдите му само изхъркаха.

— Дора, почакай да…

— Сега не може.

Тя заби пръсти в косата му и продължи жадно да го целува.

Беше груба, безмилостна, безразсъдна. Докара го почти до полуда и той не знаеше да я ругае ли или да я моли. Възбудата вече изгаряше цялото му тяло, но той искаше още. Ръцете му се плъзнаха под камизолата и той сграбчи твърдите й зрели гърди.

Тя се изви назад и изразявайки задоволството си с мъркащ, напълно женски стон, измъкна дрехата през главата си. После сложи ръце върху неговите и започна да разтрива с тях гърдите и корема си. Малко след това първият оргазъм я разтърси. Той се опита да я обърне върху кревата, обаче тя притисна тялото му с краката си, надсмивайки се над молбите му.

Плъзна се надолу и впи зъби в рамото му. Кожата му имаше соления вкус на изпотен, разгорещен мъж. От този смесен аромат й се зави свят. Усещаше мускулите му под разтрепераните си ръце като железни топки. С ловките си пръсти тя го караше да се задъхва и да стене безпомощно. Усещаше под устните си туптенето на сърцето му.

В един миг твърде възбуден, за да мисли дали ще я нарани, той сграбчи гладката плът над чорапите й. Едва сега тя го остави да я повдигне. Погледът му се замъгли, когато тя се отпусна, вкарвайки неговата стомана дълбоко в своето кадифе. Замаян, той видя как тялото й се изви назад, очите й се затвориха, а ръцете й се плъзнаха покрай тялото й, докато тя го стегна като с пръстен.

После започна да се движи, отначало бавно, отдавайки се изцяло на обзелата я наслада, като в някакъв несвършващ транс. След това забърза, все повече и повече. Мускулите на бедрата й се изопнаха като въжета и тя започна да ги движи с ритъма на бутала. Всеки път, когато тялото й се спускаше надолу, силата му го пронизваше като горяща стрела. Той се надигна, отчаяно търсещ с уста гърдите й, раменете й, устните й. Полудял от възбуда, сграбчи главата й и я захапа за гърлото, като мълвеше неразбираеми слова. Знаеше само, че в този момент беше готов да умре за нея. Сигурен беше, че можеше да убие заради нея. Кулминацията го разтърси с такава сила, че дъхът му секна и не можа да издаде никакъв звук. Обгърна кръста й с ръце, притисна лице до гърдите й и се остави изцяло да бъде пометен от залялата го вълна.

— Дора. — Той обърна главата си така, че да може с устните си да гали нежно кожата й. После повтори: — Дора… — обгърнал я плътно, докато престане да се разтърсва от конвулсии. Облегна се назад и присви очи. Докосна с пръст бузата й и избърса една сълза. — Какво е това?

Тя го притисна до себе си и сложи бузата си върху косата му.

— Мислех, че след вчера не може да бъде по-хубаво.

Трептенето в гласа й го обезпокои.

— Ако знаех, че едно старо легло ще те превърне в маниачка, щях отдавна да те доведа тук.

Очите й продължаваха да гледат трескаво.

— Леглото е страхотно.

— Имам още шест на склад.

Тя се засмя.

— Направо ще се унищожим.

— Аз бих рискувал.

„И аз“, помисли си Дора. Лия беше абсолютно права: тя беше влюбена в този мъж.

 

 

Около два часа по-късно двамата пристигнаха в театър „Либърти“. През малка врата зад сцената Дора преведе Джед до ложите. В една от тях седеше баща й, който повтаряше безгласно репликите и ръкомахаше, следвайки движенията на актьорите.

— Хей! — Дора го пощипна по бузата. — Къде е мама?

— В гардеробната. Възникна проблем със саронга на Кървавата Мери. Момчето ми! — Той разтърси енергично ръката на Джед, без да изпуска от очи сцената. — Радвам се, че се отби. Тази вечер в салона почти няма празно място. Да чукна на дърво — каза тихо той и се загледа доволен в прожекторите.

— Отбихме се да видим как вървят нещата. — Дора хвърли предупредителен поглед към Джед. — В антракта трябва да поговоря за минутка с Тери. Нещо за магазина.

— Не ми се ще да я разсейваш.

— Не се безпокой. — Тя го прегърна през рамо и въпреки че беше гледала тази постановка безброй пъти, скоро вниманието й беше приковано изцяло от сцената.

Джед стоеше отстрани, заинтригуван повече от Дора и Куентин, отколкото от диалога на актьорите. Бащата й дъщерята бяха свели глави един до друг и оживено обсъждаха нещо по мизансцена. Куентин я беше прегърнал през кръста, а Дора се беше сгушила в него. Джед изпита странно и дразнещо чувство. Беше завист. Запита се дали някога беше хранил такава неподправена привързаност към баща си. Отговорът беше категоричен: никога. Не можеше да си спомни нито един разговор, в който да не е бил напрегнат, разочарован или ядосан. А сега дори и да искаше, беше твърде късно с баща си да се помирят. Чувствайки, че старото ожесточение отново се надига в него, Джед тихо се измъкна и се отправи към гримьорните. Смяташе там да изпуши една цигара и да изчака антракта, за да разпита Тери.

Дора погледна през рамо. Когато видя, че Джед е излязъл, усмивката й изчезна.

— Татко?

— А музиката? — прошепна той. — Добра е, нали?

— Влюбена съм в Джед.

— Знам, Скъпа.

— Татко, наистина съм влюбена в него.

— Знам. — Никой друг не би могъл да отклони вниманието му в такъв момент. — Но — той се обърна към Дора и се усмихна — нали сам ти го избрах?

— Мисля, че той няма да иска аз да съм неговата избраница. Понякога виждам съвсем ясно, че душата му е наранена.

— Ти ще му помогнеш да преодолее това с времето. Ранената душа се лекува постепенно.

— Отело. — Тя сбърчи нос. — Не ми допада такъв край.

— Тогава измисли свой вариант. Конрой са чудесни импровизатори. — Очите му светнаха, когато го осени една мисъл. — Ако искаш, може аз да го побутна малко. Ще си поприказваме кротко, като мъж с мъж, на чашка от най-специалното ми питие.

— Не! — Тя го чукна с пръст по носа. — Не. Ще се оправя сама с тази работа. — Притисна корема си с ръка. — Изплашена съм. Всичко стана толкова бързо.

— Това е от кръвта ни — каза мъдро Куентин. — В мига, в който видях майка ти, започнах страхотно да се потя. Минаха цели две седмици, докато намеря сили да я помоля да се ожени за мен. Непрекъснато си повтарях какво ще й кажа.

— Ти никога не си забравял нито една реплика в живота си. — Тя го целуна и в този момент салонът се разтърси от ръкопляскания. — Обичам те.

— Точно това трябва да му кажеш. — Той стисна ръката й. — Чуваш ли, Изи? Ще съборят театъра.

Като чу ръкоплясканията и видя настъпилия хаос зад сцената, Джед тръгна обратно към ложите и по пътя се сблъска с Дора, току-що спряла се при Тери.

— Хей, да не би да помагаш с декорите тази вечер?

— Не. — Дора хвана Тери за ръка. — Искам да поговоря с теб за минутка.

— Разбира се. Какво ще кажеш за танца ми. Значи е имало полза от уроците, които взех.

— Страхотна си! — Дора кимна на Джед и тримата с Тери се запромъкваха през тълпата от сценични работници. — Трябва да отидем за малко в някой ъгъл на гримьорната. — Вътре имаше няколко хористки, които си оправяха перуките и грима. Въпреки че бяха по сутиени, тъй като се преобличаха, никой не обърна внимание на Джед.

— Може ли да го използвам? — попита Дора и взе един висок стол, преди някой да й беше отказал. — Седни, Тери, и си провеси краката, за да си починат.

— А сега, за Ди Карло.

— За кого? — Тери престана да повтаря наум репликите си. — А, онзи, който дойде на Бъдни вечер. — Тя се усмихна на Джед. — Дора беше много потайна, когато я запитах за него.

— Какво купи той? — попита Джед.

— Една статуетка. Цената изобщо не му направи впечатление. Имаше вид на човек, който може да си я позволи без проблеми. Била за любимата му леля. Каза ми как го е отгледала. Сега повечето хора смятат, че старите не обичат да получават хубави неща. Но се виждаше, че той наистина държи на тази своя леля.

Джед търпеливо я изчака да свърши.

— Прояви ли интерес и към нещо друго?

— Разгледа магазина най-подробно. Помислих си, че може да се излъже да купи китайското куче, защото търсеше някакво животно.

— Животно ли? — Джед я погледна внимателно, но гласът му си остана безстрастен.

— Искаше статуетка на някакво животно. Леля му колекционирала такива статуетки. На кучета — добави тя, докато се гримираше с бързи и сръчни движения. — Имала такова куче, но то умряло и…

— Каза ли конкретно какво? — прекъсна я Джед.

— Ух… Струва ми се, че наистина търсеше едно куче, като това на леля му, дето умряло. Каза, че не могъл да намери същото. — Тя начерви устните си и се огледа. — Спомних си, че имахме една порцеланова статуетка, която щеше да бъде идеална за него. — Тя среса косата си с четка. — Дора, нали знаеш статуетката с кучето, която купи на разпродажбата? Но ние вече я бяхме продали.

Кръвта на Дора замръзна в жилите й.

— На госпожа Лайл.

— Не зная. Мисля, че ти я продаде.

— Да. Аз бях. — Дора почувства, че й се завива свят.

— Хей! — Тери я погледна изплашено. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Тя се усмихна пресилено. Трябваше да излезе на въздух. — Благодаря ти, Тери.

— Няма за какво. Ще останете ли до края?

— Тази вечер — не. — Дора едва намери пътя към вратата. — Ще се видим утре.

— Може би трябва да я последвате — каза Тери на Джед. — Изглежда така, като че ли ще припадне.

— Каза ли му за китайското куче?

— Мисля, че да. — Озадачена, Тери слезе от стола и тръгна към коридора. — Страхотно съвпадение. Казах му, че сме имали нещо подобно, но сме го продали. Отивам да видя какво й е на Дора.

— Аз ще отида. — Той я настигна при вратата зад сцената точно когато я отваряше, за да излезе на чист въздух. — Не мисли за това, Конрой. — Хвана я за раменете, но не я прегърна. Страхуваше се, че ако я притисне до себе си, ще се счупи като вейка.

— Аз й я продадох. — Когато се опита да се освободи от ръцете му, той я притисна към себе си. — За Бога, Джед, аз й я продадох! Не знам за какво му е била нужна тази статуетка, но аз й я продадох и на другия ден той…

— Казах ти да не мислиш за това. Ти продаваш всякакви неща. Това ти е работата. Не си отговорна за това какво ще се случи на хората, които ги купуват.

— Аз не мога така! — извика тя. — Не мога да се изолирам от ставащото около мен. Това е твой специалитет, Скимърхорн. Ти искаш да се застраховаш от всичко, да не ти пука, да не позволиш нищо да те засегне. Ти си такъв, но аз не съм.

— Щом като искаш да се самообвиняваш, добре. — Хвана я за ръката и я дръпна от вратата. — Ще те заведа вкъщи и ще можеш да изкараш цяла нощ в самобичуване.

— Не трябва да се извинявам за това, че имам чувства. А вкъщи мога и сама да си отида.

— Няма да минеш и две пресечки, и мекото ти сърце ще се пльосне върху паважа.

Джед първо усети бръмчене в ушите. Винаги ставаше така, когато беше на път да избухне. Тя се обърна светкавично и замахна с лявата ръка. Той избегна удара, но това беше само лъжливо движение. Коварният й десен прав се стовари точно в челюстта му и главата му отхвръкна назад.

— Кучка такава! — Стори му се, че видя звезди посред бял ден. По-късно може би щеше да се възхищава на факта, че го беше накарала да си седне на задника, но сега беше бесен от яд и сви юмруци.

— Я се опитай. — Дора вирна предизвикателно глава. — Само опитай! — Щеше да бъде смешно, ако в очите й имаше само гняв, ако не бяха изпълнени със сълзи.

— Мама му стара! — Той се наведе рязко под вдигнатите й юмруци, хвана я през кръста и я метна на рамото си.

Тя го засипа с порой от ругатни, бясна, че може да го удря само по гърба.

— Остави ме на земята, страхлив копелдак такъв! Защо не се биеш?

— Никога в живота си не съм се бил с жена, Конрой. Но ти може би ще бъдеш първата.

— Дяволите да те вземат! Остави ме и опитай! Няма да могат да те изчегъртат от паважа. Като свърша с теб, ще трябва да ти събират чарковете един по един. Ще…

Изведнъж ядът й премина: внезапно и безвъзвратно, винаги ставаше така. Тя затвори очи.

— Съжалявам.

— Я млъквай! — Той извади ключовете от джоба си и ги мушна в ключалката. Свали я леко от гърба си и я бутна в колата.

Тя продължаваше да стои със затворени очи, докато той все още обикаляше около колата. Отвори вратата и след това я затръшна.

— Джед, извинявай, че те ударих. Заболя ли те?

Той разтърка туптящата си челюст.

— Не. — Нямаше да си признае, дори ако беше счупена. — Ти удряш като момиче, как да ме заболи тогава?

— Така ли? — Обидена, тя отново скочи от мястото си. Но студеният му поглед я спря. — Не ме беше яд на теб — каза Дора, когато потеглиха. — Трябваше да си го изкарам на някого и ти ми беше под ръка.

— Доволен съм, че можах да помогна. — Ако искаше да я вбеси още повече с невъзмутимия си тон, наистина беше на път да го направи.

— Можеш да скъсаш нервите на човека — каза тя, без да вдигне очи.

Беше му по-трудно да понесе това нейно откровение, отколкото юмрука й.

— Хайде да забравим случката. И, Конрой, не споменавай пред никого, че си успяла да преминеш през гарда ми.

Тя се обърна към него, като видя, че най-лошото беше отминало, и се усмихна с облекчение.

— Ще отнеса тази тайна в гроба. Ако все пак това би те утешило, мисля, че щях да си счупя няколко пръста.

— Не ме утешава. — Но той взе ръката й и я целуна.

Изумлението, с което го погледна, го накара отново да се намръщи.

— Сега пък какво има?

Тя хвана ръката му и я сложи върху бузата си.

— Просто ме изненада. Това е всичко. Любезността не е много в стила ти.

Той се размърда неловко върху седалката.

— Не ме карай да съжалявам за това.

— Може би не трябва да ти го казвам, но такива дреболии като целуване на ръка и други подобни романтични жестове направо ме разтапят.

— И кои са другите подобни романтични жестове?

— Цветята, нежните погледи. Като си помисля, ти се справяш твърде добре с погледите. А това, че ме метна на гръб и ме свали по онези извити стълби, това направо ме уби.

— Твоите стълби не са извити.

— Е, тук е нужно малко въображение. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Радвам се, че вече не ми се сърдиш.

— Кой твърди, че не ти се сърдя? Просто не искам да се бием, когато карам. — Той замълча за момент. После продължи: — Ще трябва да отида да видя какво е състоянието на госпожа Лайл. Ако е в съзнание, може би ще ми каже нещо повече.

— Ще отидем двамата — поправи го тихо Дора. — Тя е в съзнание. Нейната племенница дойде в магазина тази сутрин. — Дора преплете пръсти и се постара гласът й да не трепне. — Каза ми, че леля й била излязла от кома, но докторите не се наемали да прогнозират дали ще се възстанови.

— Много е късно да се опитваме да я видим тази нощ — каза след малко Джед. — Може би утре ще се обадя тук-там.

— Мисля, че няма нужда да правиш каквото и да било. — Дора гледаше право напред, като се опитваше да изглежда безразлична. — След това, което тази жена е преживяла, може съвсем да не й е до разпити.

Гумите на колата изскърцаха по чакъла на паркинга.

— На гестаповец ли ти приличам, Конрой? Да не би да си представяш, че ще насоча лампата към очите й и ще я накарам да говори?

Дора не каза нищо, дръпна ръчката на вратата и излезе. Той стигна стълбите преди нея и й препречи пътя. Хвана за ръцете. Бяха студени като лед и вдървени.

— Знам какво правя и нямам навика да тормозя болните, за да изкопча от тях информация. Имай ми доверие.

— Вярвам ти. — Тя го погледна и мушна ръката си в неговата. — Напълно ти вярвам. Цялата работа ме разстрои. Това е всичко. Утре ще се обадя на Шарън.

— Добре. — Той също беше разстроен. Наведе се и я целуна. Не искаше да го е грижа за някого, но май не се получаваше. — Ела при мен тази нощ.

Безпокойството изчезна от очите й.

— Надявах се да го кажеш.