Нора Робъртс
Скрити богатства (25)

Двадесет и четвърта глава

— Ти не си с всичкия си.

— Това е напълно логично умозаключение. — Като видя, че Джед не посяга към чашата си, Дора взе бутилката и напълни отново своята. — Ако само за минутка престанеш да обръщаш внимание на мъжкото си его, сам ще си отговориш защо.

— Няма нищо общо с мъжкото ми самолюбие. — Но имаше, макар и малко, и това още повече го ядоса. — Става дума за здрав разум. Ти не можеш да се справиш с такава работа.

— Напротив. — Идеята бе започнала да я въодушевява. Дора се разхождаше из стаята с чашата уиски в ръка, отдавайки се на новото си преживяване. — Тъкмо аз съм най-подходяща за тази цел. В края на краищата аз станах жертва на неговия подчинен. Моята невинност трябва да предизвика съчувствието на Финли, ако, разбира се, и той е невинен. А ако е виновен, тогава трябва да се опитам да въздействам на въображението му, защото и аз колекционирам. Накратко казано, Скимърхорн — тя чукна чашата си в неговата, — тази роля е тъкмо за мен.

— Това не ти е театърът, Конрой.

— До голяма степен става въпрос за същото нещо. Господи, кога ще сложиш някоя и друга мебел тук? — Поради липса на стол тя се тръсна на масата. — А ти какво възнамеряваше да направиш, капитане, да нахълташ в кабинета му с пистолет в ръка?

— Не ставай смешна.

— Ти ще станеш за смях, ако поискаш да се срещнеш с него, за да обсъдите неофициално тази неприятна ситуация и евентуално го помолиш да ти помогне в издирването на Ди Карло. — Дора повдигна едната си вежда, очаквайки Джед да се съгласи или да я опровергае, но той не направи нито едното, нито другото. Без да се смущава от това, тя продължи разпалено. — Същевременно ти ще гледаш да откриеш някоя пукнатина в бронята му, ако изобщо този субект има броня и пукнатини. Докато го правиш, ще имаш възможност да добиеш непосредствена представа за начина на действие и стила му, както и да разбереш дали и той има някаква вина.

— Говориш като бъбрив адвокат — промърмори той. — Мразя адвокатите.

— А ти се държиш като типично ченге. Имам някои много добри приятели, които са адвокати, а и баща ми се справи блестящо с ролята на Кларънс Дароу в „Да наследиш вятъра“. Сега нека да помислим. — Дора кръстоса крака, при което халатът й се разтвори и оголи дългите й гладки бедра. — Как бих изиграла аз тази роля?

— Няма да стане, Конрой. — Хвана я за брадичката и каза рязко: — Ти няма да идваш!

— Разбира се, че ще дойда с теб — каза тя, без да мигне дори. — И двамата знаем, че това е най-доброто решение. — Усмихна се, взе ръката му и я целуна. — А ти ще дойдеш с мен.

„Има само един начин да се справи човек с нея — да запази спокойствие“, каза си Джед.

— Дора, не знам нищо за този човек. Не разполагаме с никакви съществени сведения за него. Той може да се окаже само приятен старец, който колекционира пощенски марки в свободното си време. Но не е изключено Ди Карло да е само негово оръдие. Тогава нещата може да станат опасни. Не искам да те излагам на такива рискове.

— Защо? — попита тя тихо. — Човек би си помислил, че те е грижа за мен.

Той мушна ръце дълбоко в джобовете си.

— По дяволите! Много добре знаеш, че ме е грижа.

— Знам, че ме искаш в леглото, но грижата за някого е съвсем друго нещо. Все пак приятно ми е да го чуя.

— Не ме карай да започваме пак. — Той нямаше намерение да се остави въвлечен в нова дискусия на тема чувства. — Сега говорим за Финли. Ако е замесен, достатъчно ще му е да хвърли един поглед към красивото ти личице и да види през него като през витрина.

— Боже Господи, за една нощ само ми казваше, че съм хубава и че те е грижа за мен. Ще ми се пръсне сърцето.

— Нужен ти е един хубав бой — каза той и стисна зъби.

— Но няма да го направиш. — Тя се усмихна и му подаде ръката си. — Правиш се на по-страшен, отколкото си, Скимърхорн. Хайде да си лягаме. Ще говорим сутринта.

— Няма за какво да говорим. Аз заминавам, а ти не.

Тя отпусна ръка.

— Нямаш ми доверие. Така е, нали? — Гласът й стана дрезгав, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не става въпрос за това дали ти имам доверие или не. — Той извади ръката си от джоба и я погали по косата. — Не го приемай толкова лично.

— А как другояче бих могла да го приема? — Първата сълза се изтърколи по бузата й. Беше се засегнала съвсем сериозно. — Не разбираш ли, че трябва да правя нещо? Че не мога да бъда само наблюдател, когато срещу мен и дома ми бе извършено насилие? Не мога да го понеса, Джед. Не искам да мислиш, че съм безпомощна жертва, изпречила се на пътя ти.

— Престани. — Размекнат от сълзите й, той вдигна колебливо ръка, за да я погали. — Хайде, бейби, престани. — Не мога да гледам как плачеш. — Целуна я леко по разтрепераните устни. — Не те мисля за беззащитна.

— Тогава за безполезна — изхлипа тя.

— Не. — Той избърса сълзите й с опакото на ръката си и вече беше готов да й иска прошка. — Нямаш опит в такива работи. Ако той заподозре нещо, всичко ще отиде по дяволите, преди още да е започнало.

Тя зарови лице във врата му.

— Подозираше ли, че…?

— Какво да подозирам?

— Че те будалкам? — попита тя с абсолютно овладян глас, облегна се назад и се захили насреща му без следа от угризение. — Хвана се, нали? — Засмя се и го потупа по бузата, а той я загледа с недоумение, което бързо премина в гняв. — Недей да се чувстваш глупаво, Скимърхорн. Нали ти казах, че някога бях добра актриса. — Тя отново вдигна чашата си за наздравица. — И продължавам да съм много, много добра. Това беше само една импровизация.

— Ако още веднъж ми скроиш такъв номер, кълна се, че ще те набия.

— Накарах те да се почувстваш като глупак, нали? — Тя изпусна тежка въздишка. — Понякога сцената ми липсва. Бъди сигурен, капитане, че този господин Финли ще види точно това, което аз искам да види. Ще го разтегна като акордеон.

И сигурно щеше да го направи. Той се ядоса, съзнавайки, че при това чудесно би се справила.

— Ако си загубя толкова ума, че се съглася с налудничавата ти идея, ще действаш ли така, както аз ти кажа?

— Ще се опитам. Прилича много на риболов, Джед.

Той знаеше, че е така, но би предпочел да ловува в познати води и със собствена стръв.

— Не искам да пострадаш.

Тя се размекна наистина.

— Това е едно от най-хубавите неща, които си ми казвал, Джед.

— Ако те нарани, ще го убия.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Не ме карай да се чувствам отговорна. Това ме плаши.

Той я свали от масата.

— Вече ти казах, че не те мисля за беззащитна, нито за безполезна, но никога не съм ти казвал за каква те мисля.

— Вярно, че не си. — Тя го погледна в очакване.

— За мен ти си нещо много важно — изрече той и сърцето й се разтопи от това признание. — Нещо много, много важно.

 

 

По обяд на следващия ден Дора се чувстваше като човек, който влиза отново в нормалния си ритъм на живот. Магазинът беше отворен. Първата продажба я въодушеви толкова, че направи десет процента отстъпка на купувача. Когато Лия дойде, за да й помага, Дора я посрещна със задушаваща прегръдка.

Докато се освобождаваше от обятията й, сестра й се разсмя:

— Какво е станало? Да не си спечелила от лотарията?

— Нещо много по-добро — магазинът е отворен.

Лия съблече палтото си и си оправи косата.

— Още не си ми обяснила защо въобще бяхме затворили.

— Много е сложно — каза небрежно Дора. — Нуждаех се от почивка един-два дни.

— Този опит за кражба те разстрои повече, отколкото показваш. Знаех си аз.

— Мисля, че си права. Както и да е, купила съм от хлебарницата чаени бисквити с шоколадов пълнеж.

Лия въздъхна.

— А как ще сваля двата килограма, които качих по празниците?

— С усилие на волята.

— Точно така. О, мама иска да те види. Спомена, че си й дала някаква картина, а после си я взела обратно. — Лия се предаде и си взе една бисквита. — Мисли да я подаря на татко за Деня на Свети Валентин. Бил я харесал.

— Ох… Аз… аз я продадох. — Това поне беше вярно. Още държеше осемдесетте долара на Джед в кутията си за бижута.

— Добре ли си? — Лия я огледа внимателно. — Имаш уморен вид.

— Нищо ми няма. Просто отново привиквам с работата. Малко съм разсеяна. Може би ще отида за два дни до Лос Анжелис.

— Защо?

— Там се очертава една важна сделка. Не искам пак да затварям магазина. — „А и няма причина, каза си тя. Брент продължава да ни осигурява охрана.“

— Не се безпокой, Тери и аз ще се справим.

Телефонът на щанда иззвъня два пъти. Дора се отърси от чувството за вина и вдигна слушалката.

— Добър ден. Тук е „Гостната на Дора“.

— Бих искал да говоря с госпожица Айсидора Конрой, моля.

— На телефона.

Застанал зад бюрото си в Лос Анжелис, Уайнсеп погледна старателно репетираните бележки.

— Обажда се Френсис Петрой.

— Слушам ви, господин Петрой — каза Дора, а Лия се обърна да посрещне нов клиент.

— Надявам се, че няма да ви притесня. Госпожа Хелън Оуингс от Фрънт Роял, Вирджиния, ми даде името и адреса ви.

Пръстите на Дора стиснаха по-силно слушалката.

— С какво мога да ви помогна?

— Надявам се двамата да си помогнем. — Уайнсеп прочете една бележка, върху която беше написано „непринуден смях“, и се постара да изпълни колкото е възможно по-успешно указанието. — Отнася се за една картина, която сте купила на разпродажба през декември миналата година. Картината е от Билингсли.

Устата й напълно пресъхна.

— Сещам се за коя става дума. Абстрактна картина.

— Точно така. Аз колекционирам произведения на абстрактното изкуство, и то от неизвестни художници. Нямах възможност да дойда на разпродажбата, но добих надежда, когато госпожа Оуингс ми каза, че картината била продадена на търговец на антикварни предмети, а не на колекционер.

— Всъщност — каза Дора, за да печели време, — аз съм по-малко и от едното, и от другото.

— О, Господи! — Той порови из бележките си. В тях нямаше отговор за подобна възможност. — О, Господи…

— Но винаги съм готова да обсъдя някое интересно предложение, господин Петрой. Може би ще искате да дойдете тук и да видите картината. Например някъде в края на идната седмица? — Тя направи пауза, като че гледа бележника за ангажиментите си. — Дотогава ще бъда много заета.

— Чудесно. — Уайнсеп избърса с облекчение потния си врат. — Кой ден ще бъде удобен за вас, госпожице Конрой?

— Да кажем, в четвъртък, в два часа следобед.

Уайнсеп побърза да си запише датата.

— Надявам се, че ще задържите картината дотогава. Не искам да изпусна тази възможност.

— Аз също не бих искала да я пропуснете. — Тя мрачно се усмихна. — Обещавам ви, че няма да я дам на друг, докато не обсъдим с вас условията за продажбата. Ще ми продиктувате ли някакъв телефонен номер, на който да ви се обадя в случай, че възникне нещо непредвидено?

— Разбира се. — Той погледна инструкциите и каза номера на един от филиалите на Финли в Ню Джърси. — Гледайте да бъде в работно време. Нямам домашен телефон.

— Разбирам ви. Тогава до четвъртък, господин Петрой.

Тя остави слушалката. Беше прекалено ядосана, за да изпита някакво удовлетворение от случилото се. „Мислиш ме за пълна идиотка — каза си Дора. — Добре, Ди Карло, Финли, Петрой или които и да си, по дяволите! Чака те голяма изненада.“

— Лия, излизам за един час. Ако дойде Джед, кажи му, че искам да говоря с него.

 

 

След безполезното си разкарване до участъка тя си помисли, че трябваше първо да се обади по телефона. Лейтенант Чапмън бил на полето. Прозвуча й така, като че ли беше отишъл на лов за фазани.

Много искаше да сподели с някого, че е установила контакт, но нямаше на кого да каже. В този миг забеляза колата на Джед и се усмихна. Сега той щеше да научи, че не е единственият, който може да мисли логично.

Намери го в склада да боядисва спокойно рафтовете.

— Ето те и теб. Не ми се употребяват клишета, но къде са ченгетата, когато потрябват на човек?

Той продължи да боядисва.

— Ако ти е бил нужен полицай, трябваше да се обадиш на деветстотин и единайсет.

— Вместо това ходих в участъка. — Тя не бързаше, за да се наслади на момента. Съблече палтото си. — Но Брент беше излязъл. Казаха ми, че бил на полето. Не си спомням да съм минавала през някакви полета във Филаделфия.

— Това е нашият начин да впечатляваме гражданите. Защо ти е потрябвал Брент?

— Защото — тя се спря, за да подчертае момента — аз установих контакт.

— С кого?

— С кого, с кого… Толкова ли си тъп, Скимърхорн? Обади ми се господин Петрой, само че не мисля, че това е името на мъжа. Може да беше Ди Карло, но гласът му не ми заприлича на неговия. Да знаеш, че съм много добра в разпознаването на гласове. Накарал е някой друг да се обади вместо него — каза тя замислено. — А може и да е бил Финли, но…

— Седни, Конрой. — Джед сложи четката върху кутията с боя. — Защо не кажеш, че е бил Джек Уеб?

— Джек Уеб? О, разбирам. Трябва да се придържам само към фактите.

— Много си остроумна. Хайде разправяй.

Дора разказа най-подробно за целия разговор по телефона, без каквито и да било коментари.

— Как ти се струва? — попита тя, когато свърши.

— Осмелила си се да си уреждаш среща с него, без да се консултираш преди това с мен!

Дора очакваше той да се впечатли, а не да се ядоса.

— Трябваше да направя нещо, все пак. Нямаше ли да стане подозрително, ако не пожелая да се срещна с него? — Тя зае отбранителна поза. — Претекстът му е абсолютно фалшив. Ще ми се прави на колекционер! И този колекционер се интересува от картина, чийто автор вероятно изобщо не съществува. Проверих за Билингсли. Изобщо няма такъв художник. Тогава защо някой ще търси негова картина? Защото — Дора повдигна многозначително пръст — търси картината на Моне.

— Гениално, Конрой. Направо гениално. Само че въпросът не е в това.

— Как да не е? — Тя издуха встрани падналите върху лицето й къдрици. — Той ме помисли за алчна търговка на дрънкулки, която не знае стойността дори на една обикновена ваза. Но ще остане много изненадан.

— Това не е толкова важно. Трябваше да отложиш отговора си, докато се върна.

— И сама се справих много добре. Не съм идиотка.

— Телефонът ти може ли да повтори последното обаждане, като избереш шестдесет и девет?

Тя го погледна с недоумение.

— Извинявай, но не те разбрах.

— Просто набираш двете цифри и последното обаждане се повтаря отново.

Тя се вгледа в ноктите си.

— Да, предполагам, че може.

— Сигурен съм, че не ти е дошло на ума да опиташ.

— Не мога да мисля за всичко — промълви тя. — После го погледна с надежда. — Да опитаме сега, а?

— Вече не става. Откакто се върнах, телефонът звъня три пъти.

— Хайде, кажи ми, че съм провалила работата.

— Няма нужда, защото ти сама току-що си призна. — Той я погали по косата. — Не го приемай толкова навътре, Ненси Дрю. Дори и аматьорите се издънват понякога.

Тя отблъсна ръката му.

— Разкарай се, Скимърхорн!

— С Брент ще измислим как да се оправим с Петрой в четвъртък. Дотогава ще сме се върнали.

— Ще сте се върнали? Ще ходите ли някъде с него?

— Ще ходим някъде с теб. — Той мушна ръце в джобовете си. Още не му беше лесно да го признае, но в нейното предложение имаше логика. — Утре заминаваме за Лос Анжелис.

— Значи аз ще го направя? — Дора притисна ръка до сърцето си, а после се втурна към него и го прегърна.

— Значи наистина аз ще говоря с него? — Тя обсипа лицето му с целувки. — Знаех си, че ще се съгласиш!

— Не се съгласих, но гласовете в твоя полза станаха повече. — Джед не искаше да признае, че идеята й го беше привлякла с простотата си и той я беше споделил с Брент.

— Както и да е. — Тя отново го целуна. — Утре ли? Господи, колко скоро! Трябва да реша какво да облека.

— Това ще бъде най-малката ти грижа.

— Глупости! Доброто облекло е от изключителна важност за характера. Може би трябва да сложа тъмносиния костюм. Не, по-скоро двуредния червен джемпър. Прави ме по-внушителна и секси. Ще го шашна и с краката си.

— Я си облечи по-деловия костюм, Конрой.

Дора усети лекото раздразнение в гласа му и се усмихна.

— Ще сложа червения.

— Доколкото можем да съдим от сведенията за него, Финли дори няма да благоволи да те приеме.

— Разбира се, че ще ме приеме. — Тя се намръщи. — Как ще го накараме да ме приеме?

— Ще му се обадиш и ще му кажеш точно това, което ти наредя.

Тя вирна глава и го загледа с любопитство.

— Да не си ми написал сценарий, Скимърхорн? Запаметявам наизуст за нула време.

 

 

Уайнсеп влезе в кабинета на Финли с угрижен вид на лицето.

— Сър, госпожица Конрой е на втора линия. Иска да говори с вас.

— Така ли? Започва да става интересно.

Икономът закърши ръце.

— Господин Финли, когато тази сутрин говорих с нея по телефона, тя ми се стори твърде сговорчива, а освен това изобщо не съм споменавал за връзката ми с вас. Не знам какво може да означава това.

— Ами тогава ще трябва да разберем. Седни, Абел. — Финли взе слушалката и се облегна назад в креслото. — Госпожица Конрой? Едмънд Финли е на телефона.

Той се заслуша, широко и цинично усмихнат.

— Не ви разбрах добре, госпожице. Вие се интересувате от мой служител… Антъни Ди Карло? О, да, да. — Взе от бюрото един нож за разрязване на хартия и опита острието му с палеца си. — Разбира се, щом като считате, че личната ни среща ще е от значение. Но дали ще мога да ви помогна… Съобщихме на полицията всичко, което знаем за необяснимото изчезване на господин Ди Карло. А то, за нещастие, е равносилно на нищо. Много добре — каза той след малко. — Щом като смятате, че не можете да говорите по телефона, с удоволствие ще се срещна с вас. Утре? — Финли повдигна вежди и леко прекара острието на ножа по папката на Конрой. — Обаждането ви идва малко късно. На живот или на смърт? — Едва се сдържа да не се изсмее. — Ще видя дали може да се уреди. Бихте ли почакала за малко? Ще ви свържа с помощника ми. Той ще провери каква е програмата ми за утре. До скоро. — С рязко движение на китката Финли натисна копчето за изключване на телефона. — Кажи й да дойде в четири часа.

— Имате среща в три и половина, сър.

— Кажи й за четири часа — повтори Финли и му подаде телефона.

— Да, сър. — Уайнсеп хвана слушалката със запотената си длан. — Госпожица Конрой? Аз съм Абел Уайнсеп, помощникът на господин Финли. Единственото му свободно време е утре в четири часа. Имате адреса? Чудесно. Ще ви чакаме.

Финли кимна одобрително, когато Уайнсеп остави слушалката.

— Възхитително. Глупците се навират сами, Абел. — Отново разгърна досието на Дора и се усмихна. — Отмени ангажиментите ми за утре следобед. Не искам да бъда смущаван, когато се срещна с госпожица Айсидора Конрой. Ще се посветя изцяло на нея.

 

 

— Утре в четири часа — обърна се Дора към Джед. — Стори ми се озадачен, но беше сговорчив. Държа се любезно, но резервирано.

— А ти беше на ръба на истерията, но успя да се овладееш. — Беше впечатлен, въпреки че не искаше да си го признае. Опря пръста си в бузата й и я целуна. — Не беше зле, Конрой. Съвсем не беше зле.

— Има още нещо. — Въпреки че й се искаше, тя не хвана ръката му. Ако беше го направила, той щеше да види, че нейната е студена като лед. — Мисля, че току-що говорих с господин Петрой.

— Финли?

— Не. Неговият помощник. Уайнсеп.