Нора Робъртс
Скрити богатства (23)

Двадесет и втора глава

Мразовитият въздух не попречи на Финли да изпълни утринния си ритуал. Всеки ден, независимо от времето, той преплуваше по петдесет пъти дължината на плувния си басейн, докато от високоговорителите, скрити в жасминовите храсти, се носеше музика на Вивалди. За него това беше въпрос на дисциплина. Разбира се, водата беше затоплена винаги до точно определена температура — 83 градуса по Фаренхайт.

Докато пореше водата със силни, уверени движения, в студения зимен въздух над басейна се издигаха малки кръгчета пара. Финли броеше сам дължините, доволен от постижението си при всяко обръщане. Басейнът беше само за него. Не разрешаваше нито на прислугата, нито на някоя приятелка, нито на гостенин да му цапат водата.

Веднъж, по време на приятелско парти, един пиян познат бе паднал вътре. На следващия ден Финли накара да изпразнят басейна, да изтъркат дъното му и да го напълнят отново. Естествено, неговият злополучен гост вече никога не беше поканен.

Сега Финли се изправи във водата, като се наслаждаваше на усещането от стичащите се по тялото му струи. Докато изкачваше широките мраморни стъпала, кожата му настръхна от студа. После облече снежнобелия халат, който икономът държеше готов.

— Време? — попита той, като разтриваше енергично тялото си.

— Дванайсет минути и осемнайсет секунди, сър. — Икономът винаги спираше хронометъра точно на това време. Веднъж беше допуснал грешката да определи времето на повече от 13 минути и последва грозна сцена, при която човекът за малко не загуби работата си. Оттогава Финли никога не преплуваше разстоянието за повече от дванайсет минути и осемнайсет секунди.

— Чудесно. — Доволен, той взе чашата с витаминозното си питие — смес, специално приготвена от личния му треньор. Гъстата смес от билки, зеленчуци и китайски корени имаше ужасен вкус. Финли обаче жадно я изпи, като че ли беше кристалночиста, студена вода от планински поток. Беше си внушил, че има точно такъв вкус.

Той отпрати иконома, като му подаде мократа хавлия и празната чаша. Сега, след като първата част от сутрешния му ритуал беше минала, Финли се замисли върху проблема с Айсидора Конрой. Всъщност какъв проблем беше това — да си имаш работа с млада и красива жена? Той влезе през френския прозорец на гостната, като продължаваше да обмисля различните варианти за действие.

Взе си душ и се облече. После закуси леко с пресни плодове, пшеничен хляб и билков чай в патиото, само на няколко метра от мястото, където беше застрелял Ди Карло. През цялото време продължаваше да си мисли за Айсидора. Когато решението се оформи в главата му, тихо се засмя на глас. Да-а, беше сглобил добър план. Ако не успееше, просто щеше да я убие.

 

 

Дора се опита да не се ядосва. Но нямаше ли всяка жена да се подразни, ако се събуди сама в леглото, без да знае къде е отишъл любовникът й и кога ще се върне?

„Не съм всяка жена“, припомни си Дора и реши, че изобщо няма да се впечатлява. Всеки от тях беше свободен да идва и да си отива, когато поиска. Тя дори не смяташе да го попита къде е бил. Но когато на вратата се почука, оправи прекалено широката си фланелена пижама, вирна глава и се отправи към гостната.

— Добре, Скимърхорн, прасе такова — промърмори тя и отвори широко вратата, готова да го засипе с най-остри ругатни.

Но трябваше да ги преглътне, защото застана лице в лице с Онория Скимърхорн Роджърс.

— О! — Дора се опита да пооправи разбърканата си коса. — Госпожо Роджърс, здравейте.

— Добро утро, Дора. — Онория с нищо не показа, че й е забавно да наблюдава промените в лицето на Дора, преминали през гнева и изненадата до смущението. — Да не би да съм дошла в неподходящ момент?

— Не, не. Аз точно… — Дора се засмя малко нервно. — Ако търсите Джед, той не е тук.

— Всъщност надявах се да поговоря с вас. Може ли да вляза?

— Разбира се. — Дора отстъпи назад, като сто пъти се прокле, че този ден не беше отворила магазина и поради това не беше се облякла за работа. Докато Онория влизаше вътре, донасяйки дъха на парижки парфюм и облечена в луксозно кожено палто, тя се чувстваше като парцал за прах в широката си, дебела пижама и с босите си крака.

— Очарователно! — Искреността в гласа на Онория помогна на Дора да се съвземе. — Направо очарователно. — Тя огледа с вещ поглед стаята, докато си сваляше ръкавиците. — Трябва да си призная, че често съм се питала какво ли представляват тези апартаменти над магазините по вашата улица. Доста са големи, нали?

— Доволна съм, защото се нуждая от повече място. Мога ли да ви взема палтото?

— Благодаря.

Дора отиде да го окачи, а Онория продължи да се възхищава от стаята.

— Разгледах витрината на магазина ви. Много се разочаровах, че не беше отворено. — Тя прокара пръст по един абажур. — Всичко при вас е възхитително.

— Едно от най-добрите неща на търговията е, че човек може да живее със стоката си, колкото си поиска. Желаете ли чай или кафе?

— Бих пийнала кафе, ако не ви затруднява.

— Не, разбира се. Моля, чувствайте се като у дома си.

Онория не се считаше за човек, който обича да си пъха носа навсякъде. Просто й беше интересно. Погледна през прозореца и одобри гледката, която се откриваше от стаята на Дора към изпълнената с артистично оживление улица „Южна“. Одобри и интериора на апартамента, въпреки че го намери за малко театрален. Да, обстановката определено й хареса. Беше идеално отражение на личността на самата Дора.

„Момичето е подходящо — заключи Онория и взе една оригинална кутия за чай, направена от черупката на костенурка. — Дори много подходящо.“

— Ето ме и мен. — Дора влезе с поднос, върху който имаше изящна кана и чаши. Искаше да намери подходящ претекст, за да изтича до банята и да си сложи малко червило.

— Тук ли ще го пием?

— Защо не? При мен на масичката има място. Какъв вълшебен аромат. И кифли? — Очите на Онория светнаха.

— Винаги гледам да съм запасена с тях.

Искреното възхищение на Онория започна да действа успокояващо на Дора.

Бабата на Джед се засмя и се настани удобно.

— Много любезно от ваша страна, че не ме питате защо чукам на вратата ви в девет сутринта. — Отпи от кафето, спря се за миг и сръбна повторно. — Превъзходно е.

— Радвам се, че ви харесва. — Дора изчака, докато гостенката й намаза върху кифлата малиново сладко.

Онория задържа парчето кифла върху езика си, въздъхна леко и го преглътна.

— Скъпа, майка ми щеше да бъде възхитена от вас. Не съм яла нещо по-вкусно, откакто тя почина.

— Искате ли рецептата?

— Ще ви бъда благодарна. — Тя се облегна назад, като държеше чашата и чинийката с такъв финес, какъвто притежават само жени от висшето общество. — Мисля, че можем да си разменим малко информация с вас.

— О, страхувам се, че не разбирам.

— Внукът ми ме помоли да пазя една картина в дома си и да разреша на негова стара приятелка да работи върху нея. Това трябваше да стане при пълна секретност и под полицейска охрана. — Тя се усмихна и наведе глава. — Разбира се, молбата му не беше придружена от никакви обяснения. После полицаите взеха картината.

— Естествено. — Дора също се усмихна и се наведе напред. — Кажете ми, госпожо Роджърс, защо го търпим, този ваш внук?

— Наричайте ме Рия. Съпругът ми винаги ми казваше така. Търпим го, мило дете, защото много държим на него. — Настъпи деликатна пауза. — Не съм ли права?

— Права сте. Но това не го извинява. — Раздразнението отново обхвана Дора с пълна сила. — Ще ви разкажа всичко, Рия, а вие ще прецените резултатите.

— Точно това имах предвид и разчитам на вашата откровеност.

Дора започна от самото начало.

Джед сигурно е имал поне няколко логични причини, за да не казва на баба си всичко, предположи тя. Но въпреки това вече беше забъркал изцяло Онория в тази работа. И просто от любезност трябваше да й каже подробностите.

Онория слушаше, без да я прекъсва, отпивайки от кафето. За реакцията й можеше да се съди само по това, че очите й потъмняха, присви леко устни и от време на време повдигаше добре очертаните си вежди. Беше жена с характер, но същевременно личеше, че е изключително възпитана. Очевидно точно от нея Джед е наследил способността да се контролира, мина й през ума на Дора.

— Трябва да е било ужасно за вас — каза накрая Онория.

— Най-тежко преживях това, което се случи с госпожа Лайл. Джед може да си мисли каквото ще, но аз се чувствам отговорна.

— Разбира се, че ще се чувствате. — Беше искрена и за Дора това прозвуча много по-успокоително, отколкото десетки любезни уверения в противното. — Вие нямаше да сте това, което сте, ако не се чувствахте отговорна. Този Ди Карло… Дали в полицията имат някаква представа къде се крие?

— Мисля, че не. — Дора вдигна отчаяно ръце и после ги пусна. — Или просто не са счели за нужно да ми кажат.

— Такива са мъжете. Знаете ли, мисля си, че за тях това е характерно още от времето, когато са живеели в пещери и са ходели на лов с камъни и тояги. Това е манталитетът на ловеца. — При тези думи тя се усмихна, а Дора я погледна възхитено. — Разбира се, жените са били оставяни да чакат в пещерата, да раждат в тъмното, да готвят месото на огъня. Лошото е, че мъжете и сега се смятат за по-умни, мила.

— Джед дори не е споделял с мен какво смята да прави с тази картина.

— Ето, нали ви казвам. — Доволна, Онория напълни отново чашата си с кафе, а после наля и на домакинята. — Бих искала да ви уведомя за плановете му, но той не сметна за необходимо да ги каже и на мен. Мога обаче да ви разкажа за самата картина. Прекрасна е. — Лицето й светна от вълнение. — Вярно, че трябва да се направят някои тестове, за да няма съмнение в нейната автентичност. Но за мен тя е от поредицата на Моне с водни лилии и, без съмнение, е рисувана в Гиверни. — Очите й се замъглиха, а гласът й стана по-мек, като на жена, която говори на любовник. — В нея има толкова лиричност и дълбочина! Иска ти се да помиришеш тези цветя в неподвижната вода. — Очите й отново се проясниха: — Той е нарисувал повече от седемнайсет картини от тази поредица.

— Зная. Моне е любимият ми импресионист. Никога не съм мислила, че мога да притежавам негова картина.

— Аз имам една, от поредицата градини на Моне. Подари ми я моят съпруг на десетата годишнина от сватбата. Когато са една до друга, двете картини са направо изумителни. С часове съм стояла пред тях, гледала съм ги и съм плакала. Бих искала да вярвам, че Ди Карло е откраднал картината с лилиите заради красотата й, а не заради паричната й стойност. Тогава бих го разбрала донякъде.

— Мислите ли, че ще ми позволят да я видя? — попита Дора. — Все пак аз я купих. На никого обаче не му дойде на ум дори само да ми я покаже — оплака се тя. — А аз я купих… Но не. Събуждам се тази сутрин, и леглото — празно. Джед е отишъл някъде, без да сметне за нужно да ми каже къде, нито пък какво възнамерява да прави. Не ми е оставил дори една бележка върху хладилника. Струва ми се… — Тя изведнъж млъкна ужасена. Та това беше бабата на Джед! — Много се извинявам.

— Няма нищо. — Онория весело се засмя. — Изобщо не съм се засегнала. Възхитена съм от вас и искам да вярвам, скъпа, че когато се върне, ще направите живота му ад. Винаги е имал нужда от нещо такова, от някой, който да го обича. Защото години наред са го тормозили хора, които не са го обичали. А това не е едно и също, нали?

— Предполагам, че не е. — Смущението на Дора премина, но тя все още беше зачервена. — Госпожо Роджърс… Рия, не искам да си мислите, че обикновено… установявам интимни отношения с наемателите си.

— Още ли очаквате, че ще се шокирам? — Онория се усмихна, доволна от реакцията на Дора, и си взе поредната кифла. — Ще ви кажа защо се омъжих за дядото на Джед. Той беше невероятно красив мъж, много силен, рус… с една дума — обаятелен. Здравата бях хлътнала по него. — Тя отхапа деликатно от кифлата, а в очите й заиграха закачливи пламъчета. — За щастие Джед е наследил много от физическите черти на дядо си, и пак за щастие — не е наследил характера му. Уолтър Скимърхорн беше студен, често пъти жесток и невероятно досаден мъж. А това са неща, непростими за един съпруг. Беше ми необходимо по-малко от година след сватбата, за да разбера, че съм сбъркала. За мое съжаление ми трябваше значително повече време, за да поправя грешката си напълно. От друга страна, вие вече сигурно сте открила, че във внука ми има нещо много повече, отколкото само едно съвършено тяло — продължи Онория. — Ако бях могла да дам съвет на младите хора днес по тези въпроси, той е: да живеят заедно, както вие с Джед сега, преди женитбата.

— Ние не… — Сърцето на Дора подскочи и тя се развълнува типично по женски. — Дано не съм създала у вас впечатлението, че имаме намерение да се женим.

— Не, разбира се — каза Онория небрежно и си представи какви красиви внучета би могла да има от Джед и Дора. — Джед ми каза, че родителите ви играят в театър „Либърти“. Гледала съм много постановки там. Надявам се, че ще се запозная с тях.

— Ами… — Преди Дора да успее да й отговори, се чу ново почукване на вратата. — Извинете ме за минутка.

Разтърсена от споменаването на възможността за женитба и от елегантния намек за среща с родителите й, тя отвори вратата. Отвън стоеше Джед. Изгледа я продължително — от босите крака до разбърканата коса. Беше неглиже, секси и приятно зачервена.

— Конрой! — Той я сграбчи, преди тя да успее да каже нещо, и я целуна страстно и продължително. — Ти като че ли нямаш нищо под нощницата.

— Скимърхорн… — Ако преди малко се беше изчервила, сега беше станала морава от неудобство. — Твоята…

— Ще се опитам сам да проверя. — Той я повдигна, отново впи устни в нейните и влезе вътре заедно с нея.

Неописуемо притеснена, тя го блъсна в гърдите.

— Скимърхорн! — Откъсна се от устните му и едва си пое дъх. — Мисля, че ще е по-добре да ме оставиш на земята и да поздравиш баба си.

— Добро утро, Джедидиа. — Онория избърса пръстите си в ленената салфетка. — Точно пиехме кафе с Дора. Може би ще се присъединиш към нас?

— Бабо? — За негова чест той се обърна към нея, без да се смути, въпреки че пусна малко рязко Дора на земята. — Мен ли чакаш?

— Съвсем не, дойдох на приятелско посещение. — Тя погледна към Дора, която влезе с още една чаша и чинийка. — С Дора си говорехме за Моне. Оказа се, че е наш общ любимец.

— Сега с това се занимава полицията.

— Тогава къде ти е полицейската значка, Скимърхорн? — попита закачливо Дора и му наля кафе.

— Я млъквай, Конрой!

— Маниерите му са моят провал — обясни Онория. — Надявам се, че ще ми простите.

— Никак да не ви е грижа — успокои я Дора. — Няма да мълча, Джедидиа — каза му тя, забелязвайки със задоволство как той кипеше от яд. — С баба ти искаме да знаем какво стана с картината на Моне.

Той си помисли, че ще е по-добре да им каже нещо, отколкото да се опълчи едновременно против двете.

— Ние… по-точно Брент — поправи се той, — разказахме тази сутрин цялата работа на комисаря Райкър. Засега всичко се пази в дълбока тайна.

— Значи — Онория беше доволна — сте минали през главата на онзи противен Голдмън. Умно! Той е един конски задник и изобщо не му е работа да командва.

— Това ли е твоето професионално мнение, бабо? — попита Джед, обаче тя го погледна така, че той се изчерви както в детството си.

— Знаете ли, Дора — продължи Онория, — допуснах грешка, че преди Джедидиа да подаде оставка, никога не одобрих напълно решението му да стане полицай. Трябваше по-рано да му кажа, че се гордея с него.

— За това никога не е късно — каза Дора.

— Вие сте изключително състрадателна жена. — Доволна от работата, която беше свършила тази сутрин, Онория се изправи. — Той има нужда от това. Много ви благодаря за кафето. Надявам се, че пак ще мога да се отбия.

— Когато пожелаете. — Дора хвана ръката на Онория и направи това, което Джед тепърва трябваше да стори — целуна жената по бузата. — Ще ви донеса палтото.

— След малко имам една среща. — Онория си сложи ръкавиците. — Затова нямам време да разгледам и твоя апартамент, Джедидиа.

— В него няма нищо за гледане — отвърна рязко Джед, обаче взе палтото от Дора и помогна на баба си да го облече. — Благодаря ти, че ми помогна в тази работа. — Той се наведе и я целуна въпреки неудобството, че го наблюдават. — Ще ти бъда още по-благодарен, ако засега забравиш за картината.

Тя се усмихна.

— Настоявам скоро да доведеш Дора на вечеря у дома. Още веднъж благодаря, скъпа — обърна се тя към Дора. — Ще намина, когато магазинът е отворен. Видях на витрината една бронзова ловджийка.

— О, да. Сещам се коя имате предвид.

— Много ме интересува. — Тя бързо й смигна и си тръгна.

— Баба ти е страхотна!

— Какво искаше?

— Да получи информацията, която би трябвало поне от приличие да й бъде дадена. — Дора посегна към подноса, но Джед я хвана за рамото и тя го остави на масата.

— Ако бях сметнал за необходимо да я информирам, щях да го направя — каза той, като едва сдържаше гнева си.

— Забъркал си Рия в момента, когато си занесъл картината при нея. Съжалявам, ако това не ти харесва, но когато тя ми зададе директно някои въпроси, аз й отговорих.

— По дяволите! — Искреното й спокойствие го накара да избухне. — Знаеш ли какви усилия полагаме, за да запазим всичко в тайна?

— Аз пък ще те попитам нещо друго. — Тя повдигна едната си вежда. — Мислиш ли, че твоята бабичка ще вземе да разтръби навсякъде това, което знае?

Той изкриви устни, когато чу да наричат елегантната Онория „бабичка“.

— Колкото по-малко хора са запознати с подробностите, толкова по-добре. Не си ли даваш сметка?

— Включваш и мен в това число, нали? — Тя взе подноса и се отправи с бързи стъпки към кухнята. — Сигурно затова трябваше да се събудя сама в леглото тази сутрин, без каквото и да било обяснение за намеренията ти.

— Почакай! За какво, по дяволите, говориш?

— За нищо. — Дора почувства как я обзема гняв и разтреперана сложи приборите в мивката. — Просто за нищо. Какво чакаш, иди и убий една мечка с голи ръце.

— Конрой. — Той се подпря на вратата, разяждан едновременно от яд и любопитство. — Да не искаш да кажеш, че ми се сърдиш, защото излязох тази сутрин?

— Защо ще се сърдя? Свикнала съм да се събуждам сама в леглото.

— По дяволите. — Объркан, той потри лицето си с ръце. — Виж какво, станах много рано и не исках да те събуждам… — Спомни си точно как беше изглеждала, свита на кълбо в леглото, коса, разпиляна върху възглавницата. Да, беше му се приискало да я събуди, но не за да й каже, че ще излиза. — Бях един час в гимнастическия салон, а после закусихме с Брент. Налагаше да обмислим някои неща.

— Да съм ти искала някакво обяснение? — Тонът й беше леден, но когато мина покрай него, вече бе започнал да омеква.

Той я последва предпазливо в гостната.

— Точно това направи.

— Забрави го! — Ядосана на себе си, тя се пипна за носа.

— Любопитно ми е да видя какво имаш под размъкнатата си фланела. — Той отново я сграбчи и завря носа си във врата й, докато я носеше към спалнята.

— Няма нищо интересно. Всъщност… — изкикоти се тя, когато се сборичкаха като деца на леглото — отдолу просто няма нищо.

— На рамото си имаш дупка, бейби.

— Ужас! Щях да умра от срам пред баба ти.

— Има и едно петно. — Той прокара пръст между гърдите й. — Точно тук.

— От доброкачествено бургундско. Изцапах се, когато приготвях нещо специално. — Дора въздъхна и плъзна пръсти по косата му. — Мислех да я нарежа за парцали, но… — Тя зяпна от изненада, когато той раздра фланелата точно по средата.

— Аз ще се погрижа за това. — Преди да реши дали да се засмее или да го наругае, той захапа гръдта й и накара кръвта й да закипи. — От първия миг, в който те видях, ми се иска да ти разкъсам дрехите.

— Ти… — Заекваща от възбуда, тя пое дълбоко въздух, докато ръцете му се плъзнаха все по-надолу. — Ти ми затръшна вратата в лицето, когато ме видя за първи път.

— Тогава това ми се видя по-разумно. — С рязко движение раздра и пликчетата й. — Можеше да сбъркам тогава.

Той я притисна под себе си, като държеше разперените й ръце в своите. Слънцето грееше ярко през дръпнатите завеси, хвърляйки обилна светлина върху лицето, кожата и косата й. Унищожената пижама лежеше на парцали около тялото й. Джед се почувства като воин, готов да се хвърли в яростна битка.

Изпълнена с възбуда, тя тръпнеше примамливо под пръстите и погледа му. Гърдите й бяха малки и твърди, а зърната им примамливо стърчаха.

Джед наведе глава и прокара език по всеки от розовите върхове. Дишането й започна да става все по-учестено, а тялото й се изпъна като тетивата на лък. Пулсът й биеше бясно под пръстите му.

— Искам да те наблюдавам. — Гласът му беше дрезгав. Плъзна ръката си между бедрата й и с пръсти докосна топлата й влага и кадифена мекота.

Оргазмът се сгърчи в утробата й като змия, а след това я разтърси така силно, че тялото й подскочи и тя извика.

— Като че ли никога не си напълно задоволена — прошепна той. Беше неизразимо възбуждащо да наблюдава как Дора преминава през удоволствието. Тя поемаше алчно всичко, а след това щедро се освобождаваше от него. Дарбата й да дава и да взема в страстта си беше невероятна. Докато събличаше дрехите си, той продължи да я наблюдава как изживява последните тръпки на кулминацията.

Изпитваше нужда да я наблюдава, да гледа всеки изблик на чувства по лицето й. Застана на колене, вдигна бедрата й и бавно влезе в нея.

Звукът, който тя издаде в този момент, беше като на разгонена котка. Той не престана да я гледа дори и тогава, когато очите му се замъглиха и вече пропадаше в бездната на насладата.

 

 

— Дължа ти една пижама. — Джед мушна своята под главата й, Дора я разгледа с насмешка.

— Тя е дори по-парцалива от тази, която разкъса.

— Не би се разделила със своята за нищо на света, така ли?

— Освен това ми дължиш и едни гащи.

— Моите няма да ти станат. — Той ги намъкна и застанал прав до леглото, протегна ръка и започна да навива една нейна къдрица на пръста си. — Можем да запалим огъня в камината и да прекараме останалата част до обеда в гледане на телевизия.

Тя вдигна глава.

— Звучи примамливо, Скимърхорн. Защо имам чувството, че се опитваш да ме отстраниш от пътя?

— От чий път?

— От твоя.

— Как ще те отстраня от пътя си, когато възнамерявам да прекарам колкото е възможно повече време върху теб?

— С Брент работите върху нещо и не искате да зная какво е то. — Тя остана разочарована и ядосана, че той не реагира на обвиненията й. — Добре тогава. — Сви рамене и поглади с ръка измачканите чаршафи. — Сама ще разбера.

— Как?

— Когато те възседна, ще те принудя да ми го кажеш.

— Ще ме принудиш? — Той потисна смеха си и извади цигара от кутията. — След подобна закана как бих могъл да гледам спокойно Боб Баркър по телевизията.

— Боб Баркър? — Тя се разсмя. Беше възхитена. Предаде се и се хвърли в обятията му. — Боб Баркър? Господи, Скимърхорн, обичам те!

Беше започнала да се навежда към него, за да го задуши с целувките си, когато усети как той се вцепени.

— Я какво стана… — Опита се да изкара всичко на шега, когато се отдръпна от него. — Не трябваше да ти го казвам. Съжалявам. — Чувстваше, че още не се е овладял напълно и избягваше да го погледне в очите. — Считай го за нещо моментно или каквото решиш.

Той не можеше да произнесе и дума, но накрая успя да каже само:

— Дора…

„О, Боже Господи“, помисли си паникьосана тя. Беше готова да се разплаче, ако той бързо не направеше нещо.

— Просто ми се изплъзна от езика. Няма защо да се безпокоиш, Джед.

Тя се усмихна пресилено. Работата беше наистина лоша. Лицето му беше сериозно, а очите му — абсолютно безизразни.

— Виж какво, Скимърхорн. Аз често употребявам думата с буквата „л“. В моето семейство я казваме за щяло и за не щяло. Нали ни знаеш нас, театралите.

Тя отново вдигна ръка и я прокара през косата си. Той обичаше този неин типично женски жест. Гласът й отново стана весел.

— Защо не вземем да запалим огъня? Ще приготвя нещо за хапване, докато гледаме телевизия.

Тя направи една крачка и спря. Той не беше се помръднал, но я беше спрял само със силата на волята си.

— Но ти го мислеше, нали? — Каза го спокойно и я гледаше така, че тя не можеше да отрече.

— Да, мислех го. Но това са си мои чувства, Джед. Знам как да се оправям с тях. Не те карам да ми отговаряш със същото, нито да ги приемаш, ако това те затруднява. — В очите й започнаха да се мяркат първите гневни пламъчета. — И тъй като това очевидно те притеснява, ще гледам повече да не изказвам гласно емоциите си. Става ли?

Не, тя просто не разбираше. Джед не можеше да определи кога точно нещата между тях се бяха променили, нито да определи собствените си чувства. Но трябваше да направи нещо, за да попречи на този опасен развой на нещата.

— Облечи се. Искам да те заведа на едно място.