Нора Робъртс
Скрити богатства (29)

Двадесет и осма глава

Хубаво е човек да си е у дома и да си гледа всекидневната работа. Дора опитваше да се успокои и да не мисли за предстоящата среща с господин Петрой. Тя беше от хората, които обичат приключенията, но сега Господ й беше свидетел, че жадуваше да се върне към нормалния си начин на живот. Нещо повече, нямаше нищо против да й бъде дори малко скучно. Джед не беше забелязал, че й липсва апетит, само защото срещу себе си имаше една великолепна актриса. Същото се отнасяше и за външния й вид. Ако не бяха кремовете, пудрата и гримът, той щеше да види сенките под очите и повехналата й кожа. Когато вратата се отвори, тя точно разтриваше слепоочията си, за да премахне главоболието. По усмихнатото лице на Конрой личеше, че е леко пийнал.

— Скъпа Изи!

— Татко, моята истинска любов! — Тя стремително прекоси помещението, завря лице в рамото му и се притисна към него с всички сили.

— Защо си сама, момичето ми?

— Вече не съм. Искаш ли кафе?

— Половин чаша. — Конрой познаваше децата си, техните лица, тона на гласа, езика на тялото. „Айсидора крие нещо“, каза си той. Щеше много лесно да разбере какво е то. — Посланик съм на майка ти. — Взе чашата, а после извади плоското шише от джоба си и я доля с уиски. — С гаджето ти сте канени на коктейл.

— Джед навярно ще възрази на определението ти за него, но ще приема поканата. Кога?

— В четвъртък вечерта. — Куентин повдигна леко вежди, когато видя внезапната промяна в лицето й.

— С удоволствие ще му предам поканата.

— Аз ще му я съобщя лично. Той горе ли е?

— Не. — Тя отпи от кафето и с удоволствие забеляза, че двама души се загледаха във витрината, но не влязоха. — Можеш да го потърсиш по-късно.

Куентин я наблюдаваше как си играе със захарницата.

— Да не сте се скарали?

— Ние не се караме. — Тя се помъчи да се усмихне. — От време на време се бием, но това не влиза в нашите отношения. — Взе си една курабия, но после я остави. — Знаеш ли, днес се чувствам малко неспокойна. Искаш ли да се поразходим?

— С една красива жена — винаги!

— Почакай да си взема палтото.

Куентин леко присви очи и се запита дали наемателят, който беше избрал, създава неприятности на малкото му момиченце. Но когато тя се върна, се беше ухилил до уши.

— Нали обожаваше да се возиш на автобус? Искаш ли да отидем до Нюмаркет и да позяпаме магазините там?

— Точно за това те обичам. — Дора обърна табелката на „Затворено“ и хвана баща си под ръка.

 

 

Той й купи кифли със сладко, а тя не можа да му откаже и ги изяде. Стояха навън, наслаждавайки се на свежия студен въздух и космополитната атмосфера, която им предлагаха витрините. След като се изкуши да си купи една кутия от Лимож и кашмирен пуловер, Дора се почувства по-добре. Вятърът свиреше в голите клони на дърветата, но двамата седнаха на една пейка и отново пиха кафе. Куентин пак си допълни чашата с уиски.

— Отново проявих алчността си. — Като се чудеше на себе си, Дора сложи глава на рамото му.

— Винаги си ценяла хубавите неща. Това е преимущество, Изи, а не недостатък.

Тя усети как очите й се изпълват безпричинно със сълзи.

— Мисля, че се отдавам на меланхолични настроения. А винаги съм смятала, че меланхоликът в нашето семейство е Уил.

— Всички мои деца, малко или много, са склонни към това — успокои я Куентин. — То е, защото театърът е в кръвта им. Актьорите са трудни хора. Те не могат и да бъдат други.

— А ченгетата?

— Тези, които се грижат за законността и реда, за мен също са хора на изкуството. Някой ще каже, че те имат повече сходство с представителите на науката. Но като си помислим за хореографията, за драматичните ситуации, в които изпадат, за времето, в което действат… Това не е ли изкуство? — Той я прегърна. — Кажи ми какво ти е, Изи?

И тя му разказа. Винаги можеше да го направи, без да се страхува, че той ще й се скара или няма да я разбере.

— Толкова съм влюбена в него и искам да съм щастлива… Всъщност през повечето време почти съм щастлива. Но той не се поддава на такива настроения. Просто никога не е изпитвал нещо подобно. Родителите му не са му дали нищо от това, което ти и мама сте ни дали. — Тя въздъхна и се загледа в една млада майка, която буташе детска количка пред себе си. Детето, на около годинка, весело се друсаше и пищеше. Изведнъж Дора с изненада и с тревога откри, че иска да прави същото, което правеше онази жена. Искаше да бута количката с детето си на слънчевата светлина и то да се смее. — Страхувам се, че не можем да си дадем един на друг това, от което се нуждаем — каза тя предпазливо.

— Първо трябва да откриете от какво точно се нуждаете.

Дора погледна тъжно след отдалечаващата се жена с детето.

— Мисля, че знам точно какво искам. Но как бих могла да очаквам от човек, който е прекарал детството сред егоизъм и студенина, да направи пръв крачка към създаването на собствено семейство? Не е честно от моя страна да го подтиквам към тази стъпка. А няма да бъде честно, спрямо мен пък, да се отказвам от мечтата си.

— Да не мислиш, че само хората, които произхождат от щастливи семейства, могат да имат после щастлив семеен живот?

— Не зная.

— Бабата на Джед мисли, че той вече е направил първата стъпка и внимателно обмисля втората.

Тя млъкна и загледа намръщено баща си.

— Неговата баба ли? Да не си говорил с нея?

— Рия, майка ти и аз си побъбрихме много приятно, докато бяхте в Калифорния. Чудесна жена — добави той. — И много те харесва.

Дора присви очи.

— Изглежда трябва да ти припомня, че двамата с Джед сме достатъчно пораснали. Не сме бавно развиващи се деца, за да обсъждате бъдещето ни.

— Но вие сте наши деца. — Той я потупа по бузата. — Когато имаш и ти деца, ще разбереш, че никога няма да престанеш да ги обичаш, да се безпокоиш за тях, да се гордееш с тях и да им се месиш. — Той я погледна, много доволен от себе си, и я ощипа по брадичката. — Обичам те, Изи, и имам доверие в теб. Кажи ми сега какво още те безпокои.

— Не мога. — Тя веднага съжали за това. — Мога само да ти кажа, че всичко ще се реши до няколко дни.

— Няма да настоявам. Но ако скоро не се уверя, че отново си щастлива, ще ти пратя майка ти.

— Ето, виждаш, че вече се усмихвам — озъби се тя. — Увери ли се, че вече всичко ми е наред?

Куентин реши, че за момента това е достатъчно, и се изправи. Хвърли празната чаша в кофата за боклук и й подаде ръка.

— Хайде да продължим с нашето пазаруване.

 

 

— Тя е като кълбо от нерви — говореше Джед на Брент, с когото налагаха една боксова круша в гимнастическия салон. — Не си признава, но е страшно напрегната. — Самият той беше не по-малко напрегнат. — И аз не мога да й помогна.

— Правим всичко възможно да приключим случая по-бързо. — По лицето на Брент се стичаше пот. Искаше му се да се бяха видели в някое приятно кафене. — След срещата в четвъртък вече ще я държим настрана от случая.

— Въпросът не е само в това. — Джед престана да налага крушата. — Дора е влюбена в мен.

Брент свали очилата си и ги избърса.

— Като новина ли да го приемам?

— Тя се нуждае от нещо, което не мога да й дам. В това е проблемът.

— Оплаква ли се?

— Не. — Джед избърса потта от очите си и продължи да налага крушата.

— Тогава се отпусни и си живей живота.

Джед светкавично се извърна към него.

— За мен това не е само някакво чукане. И с Дора не е така. В случая обаче… — Той се спря, побеснял от ехидната усмивка на Брент. — Не ми се подигравай — каза тихо Джед.

— Просто те изпитвам, капитане. Какво ще кажеш, ако сменим темата?

— Говори се, че в началото на месеца се връщаш. На Голдмън това изглежда никак не му харесва.

— Ще се почувства по-добре, когато подпиша документите за преместването му.

— О, дай да ти целуна краката.

Джед се усмихна, докато сваляше боксовите ръкавици.

— В понеделник ще бъде съобщено официално. Не се опитвай предварително да ме целуваш, защото ще ти фрасна един. — Взе пешкира и си избърса лицето. — Дотогава Голдмън командва. Всичко готово ли е за четвъртък?

— Двама от нашите хора ще бъдат в магазина. Друга двойка ще чака навън, а един ще бъде на пост малко по-надолу. Ако Дора спазва инструкциите, ще чуваме всяка дума от разговора.

— Ще ги спазва.

 

 

След като прекара един час с баща си, Дора почувства необходимост да се види и с останалите от семейството. Затвори магазина един час по-рано и прекара вечерта у Лия. Типичната семейна атмосфера и подейства успокоително.

— Ричи напредва чувствително в свиренето на тромпет — отбеляза тя.

— След три седмици духовият оркестър на училището ще има концерт. Залазила съм ти място на първия ред — обяви Лия.

— Благодаря, ще отида. От другата стая се чу трополене, което за човек с въображение трябваше да означава приближаваща се кавалерия. — Имам нужда точно от това. — Доволна, Дора се настани на един стол.

— С удоволствие бих те оставила да ме отмениш за два часа — каза Лия и доля още малко бургундско във врящата на печката яхния.

— Е, не изпитвам чак толкова голяма нужда — даде на заден ход Дора и отпи глътка вино. — След обяд прекарах известно време с татко. Какво ли щеше да бъде, ако го нямаше?

— Нещо става с теб. — Лия се намръщи, почука с лъжицата в ръба на тенджерата и я закачи на една поставка във формата на патенце. — Никога не си имала такива сенки под очите. Да не говорим за това, че си пребледняла като смъртник. Безпокои те нещо, но си траеш.

— И ти ще се безпокоиш, ако трябва да си намериш нов счетоводител точно преди инвентаризацията за януари.

— Не е това. — Лия буквално си залепи носа за нейния. — Ти си като на тръни, Дори, и това няма нищо общо с бизнеса. Ако не ми кажеш, ще изпратя при теб майка ни.

Дора прекара ръка през лицето си и въздъхна.

— Лия, толкова си досадна… Мисля, че още не ми е минала умората от пътуването със самолета. Ще си отида вкъщи, ще взема един горещ душ и хубаво ще се наспя.

— Утре не се ли почувстваш добре, ми кажи. Мога да дойда по-рано.

— Ако се наложи, ще ти се обадя.

Тя ставаше от стола, когато се почука.

— Здравейте! — На вратата се показа Мери Пат. — Отбих се за малко. — Вслуша се в тупурдията и в звуците на тромпета. — Чудесни са, нали?

— Заповядай. Няма ли да седнеш? — покани я Лия.

— Само за малко. — Тя се настани до Дора. — Осем часа съм била непрекъснато на крак в болницата. Чудя ти се, Лия, как се справяш с гледането на децата, с готвенето, а и с работата.

— Шефката ми проявява разбиране. — Лия се усмихна и наля на Мери Пат чаша вино. — Дала ми е почивен ден.

— О, в тази връзка да ви попитам — новината за Джед не е ли страхотна?

— Каква новина?

— Ами връща се на работа. — Тя притвори очи и разкърши врата си, пропускайки да види недоумението в очите на Дора. — Брент направо хвърчи от щастие. Той не можеше да търпи Голдмън. Че кой ли пък можеше? Отделът имаше нужда от Джед, а той — от отдела. Сега, след като Джед се върне, всичко пак ще си бъде постарому. Мисля, че няма да изчака до началото на другия месец. В противен случай…

Един поглед към Дора беше достатъчен за Мери Пат, за да млъкне. Миг след това тя попита сконфузено:

— Да не би да сбърках нещо? Когато Брент ми каза, че в понеделник ще бъде съобщено официално, си помислих, че знаеш.

— Не, Джед не ме е уведомил. — Тя направи опит да се усмихне, но не успя. — Все пак, новината е страхотна. Сигурна съм, че той се нуждае точно от това. От колко време знаеш?

— От два дни.

„Идиот“, помисли си Мери Пат, но не беше сигурна дали това се отнася за нея или за Джед.

— Предполагам, че е възнамерявал да ти каже, щом като… — Но тя не можеше да измисли повече извинения. — Съжалявам.

— Няма защо. Наистина се радвам да го чуя. — Дора стана от стола и посегна към палтото си. — Трябва да си вървя.

— Остани за вечеря, моля те — каза бързо Лия. — Какво ще го правя всичкото това ядене?

— Не. Трябва да свърша някои неща. Поздрави Брент от мен — обърна се тя към Мери Пат.

— Непременно.

Когато вратата се затвори, Мери Пат опря юмруци в челото си.

— Имам чувството, че се насадих на пачи яйца. Защо, по дяволите, не й е казал?

— Защото е шушумига. — Лия беше бясна от яд. — Всички мъже са шушумиги!

— Така е — съгласи се Мери Пат, — но в случая става въпрос за нещо много важно, и е отвратително от негова страна, че не й е казал. Познавам Джед много отдавна — той не е жесток. Предпазлив е, но не е жесток.

— Може би вече не прави разлика между едното и другото.

 

 

В два часа през нощта с мозъка на човека се случват странни неща. Особено ако става дума за мъж, който чака жена.

Джед се хвърляше в какви ли не предположения, постепенно обхващан от паниката. Той ходеше напред-назад из хола, после се ослуша пред вратата, която беше оставил отворена, и тръгна по коридора. Отиде до задната врата и погледна към паркинга. Колата му беше толкова самотна, колкото и той самият. От Дора нямаше и следа.

Къде, по дяволите, се бавеше тя?

Върна се в апартамента, за да погледне часовника. Два часът. Ако до десет минути не се появеше, щеше да се обади в полицията и на „Бърза помощ“. В следващата секунда обаче посегна към слушалката на телефона. Затръшна я обратно. Не, няма да се обажда в болницата. Изобщо нямаше намерение дори да мисли за това.

Но къде, по дяволите, беше тя! Какво можеше да прави в два часа посред нощ?

Пак посегна към телефона, но се отказа, защото изведнъж го озари нова идея. Ами ако се опитваше да му го върне? Това беше спасителна мисъл. Сигурно се беше чувствала точно така, когато беше закъснял, без да я предупреди. Дали сега не го правеше, за да му покаже какво е да агонизираш в неизвестност, когато човекът, означаващ всичко за теб, го няма?

Няма да й се размине лесно тази работа! Щеше да си плати за това. Джед отново посегна към телефона, но в този миг чу шум от завъртането на ключ.

Мигновено изскочи навън и стигна до вратата, където се сблъска с влизащата Дора.

— Къде беше? Знаеш ли колко е часът?

— Да. — Тя внимателно затвори след себе си и заключи. — Съжалявам, не знаех, че за мен има обявен полицейски час. — Мина покрай него, а той не можа да реагира от изумление. После обаче бързо се окопити, настигна я пред апартамента й и я обърна към себе си.

— Почакай, Конрой. Да забравим за момент личните ни отношения. Преди всичко ти си човек, който може да бъде нападнат, и това, че не се обади до толкова късно, е проява на невероятна безотговорност.

— Мога да се грижа сама за себе си. — Тя отключи стаята си и влезе вътре. — И, както току-що си се уверил, няма ми нищо.

— Ти нямаше право да…

— Не ми говори за права — прекъсна го хладно Дора. — Прекарах вечерта така, както намерих за добре.

Той кипеше от гняв и възмущение.

— И как беше?

— Бях сама. — Тя свали палтото си и го окачи в дрешника.

— Направи го, за да ме дразниш, нали?

— Не. — Мина покрай него, за да си налее чаша вода в кухнята. — Направих го, защото исках. Съжалявам, ако си се безпокоил. Не ми дойде наум, че съм те притеснила.

— Не ти дойде наум, така ли? — Побеснял, той грабна чашата от ръцете й и я запрати в мивката, където тя се пръсна на стотици парченца. — Я не се прави на ударена, Конрой! Прекрасно си знаела, че ще пощурея. За малко не се обадих на отдел „Издирване“.

— Интересно е да чуе човек тези полицейски термини от устата ти. Добре си направил, че се връщаш в полицията, Скимърхорн. Не те бива за цивилен. — Погледът й беше безизразен, както и гласът й. — Само поздравления ли приемаш, капитане, или и пожелания за успешна служба? — Когато той не отговори, тя каза: — Тогава приеми и двете.

— Заповедта ще бъде издадена другата седмица. — Той внимателно я наблюдаваше. Никога не беше виждал такава студенина в очите й. — Как разбра?

— Няма значение. По-важното е, че ти не ми го каза. А сега, моля да ме извиниш. — Тя мина покрай него и отиде в гостната.

Той притвори очи и се изруга за това, че се беше държал като глупак.

— Значи си ми сърдита, така ли? Добре де, но това…

— Не — прекъсна го тя. — Не е добре. Не съм се разсърдила. — Беше страшно изморена и седна на един стол. — Би могъл да кажеш, че съм била изненадана, че съм се почувствала като разнищена, но не и ядосана.

Той се стресна от безразличието в тона й.

— Дора, не съм искал да те засегна.

— Знам. Точно затова бях и изненадана. Не си ми казал, защото си решил, че това не ме засяга. Или по-правилно би било да се каже, че не си искал да ме засяга. Това е едно важно решение в живота ти, Джед. В твоя живот — повтори натъртено тя. — Не в моя. Защо ще си правиш труда да ми кажеш?

Тя се отдалечаваше от него. Той стоеше на две крачки от нея, но виждаше как разстоянието между тях непрекъснато се увеличава. Това го ужаси.

— Искаш да изкараш нещата така, като че ли съм го криел от теб. Не е така. Просто трябваше да бъда наясно със себе си, това е всичко. Не мисля, че щеше да ме разбереш.

— Ти не ми даде възможност дори да се опитам — каза тихо тя. — Мислиш ли, че щях да се почувствам така, както се почувствах, и нямаше да разбера колко важно е това за теб?

Фактът, че говореше в минало време, го паникьоса.

— Нямаше нищо общо с теб. — Още щом го каза, разбра, че отново е сбъркал. Очите й продължаваха да го гледат студено, но в тях сега се мярна и болка. — Не исках да прозвучи точно така.

— Мисля, че точно това имаше предвид. Бих искала да не те обвинявам, но не мога. Знам, че животът ти не е бил от лесните, но от дълго време можеш да решаваш сам съдбата си. Ти предпочете да не приемаш чувството, което изпитвам към теб, и да не ми отвръщаш с взаимност. Наистина те обвинявам за това, Джед.

Гласът й не трепна и изразът в очите й не се промени, но продължаваше да стиска здраво ръце в скута си.

— Казах ти, че не мога да се справям много добре с болката и не мога да се преструвам, че не ме боли, когато не е така. Тъй като си първият мъж, който разби сърцето ми, мисля, че трябва да го знаеш.

— За Бога, Дора… — Той понечи да се приближи до нея, но начинът, по който тя скочи от стола и отстъпи назад, го спря.

— Не искам да ме докосваш. — Дора говореше много тихо, като с мъка се опитваше да се контролира. — Наистина не искам. Унизително ми е, като си помисля, че между нас не е имало нищо повече от секс.

— Грешиш. — Той сви юмруци, но знаеше, че не би могъл да се пребори със стената, която сам беше издигнал между тях. — Прекалено раздуваш този случай, Дора. Става дума просто за работа.

— Бих искала да си прав, но и двамата знаем, че не е така. Това е най-важното нещо в живота ти. Ти се отказа от работата, за да се накажеш, и сега се връщаш обратно към нея, защото не можеш да бъдеш щастлив без нея. Животът ти няма да бъде пълноценен. Радвам се за теб, Джед. Наистина се радвам.

— Не искам да продължаваш с анализите си. Искам да престанеш и да погледнеш по-логично на нещата.

— Повярвай ми, аз разсъждавам съвсем логично. Толкова логично, че ще улесня и двама ни. Вдругиден ще можеш да решиш окончателно случая с картината. Ако не изцяло, то поне отчасти. След това няма да ти трябвам.

— По дяволите! Много добре знаеш, че имам нужда от теб.

Очите й се напълниха със сълзи и тя с усилие се опита да ги спре.

— Не можеш да си представиш какво бих дала, за да чуя това преди. Поне веднъж да чуя от теб, че съм ти нужна. Но аз не съм толкова смела жена, Джед, и трябва да се защитя.

Не, той не можеше да разбие стената, която тя беше поставила между тях.

— Какво искаш, Дора?

— Когато в четвъртък приключим с тази работа, смятам да затворя магазина за две седмици и да отида някъде, където е по-топло. Това ще ти даде достатъчно време да си намериш ново жилище и да се преместиш.

— Това не решава въпроса.

— За мен го решава. Съжалявам, но когато се върна, не желая да те заваря тук.

— Смяташ, че всичко е толкова просто?

— Да.

Той също имаше гордост. И друг път го бяха отхвърляли. Ако този път бяха успели да пробият бронята в него, щеше да намери с какво да запълни дупката. Но нямаше никога да моли. Да бъде проклет, ако се помолеше!

— Ще се изнеса веднага, след като опаковам нещата си. — Почувства се невероятно засегнат и се опита да се скрие зад работата си. — Утре, след като затвориш, в магазина ще останат двама души, за да монтират кабели. Когато свършат, трябва да повторим с теб за това, което ще трябва да правиш.

— Добре. Много съм изморена. Сега искам да си вървиш. — Отиде до вратата и я отвори. — Моля.

Когато Дора затвори зад гърба му, той усети, че ръцете му треперят. Зад него беше останала най-хубавата част от живота му.