Нора Робъртс
Скрити богатства (16)

Петнадесета глава

Домът на Финли представляваше нещо като музей на амбициите му. Беше построен от режисьор на екшъни, чиято склонност към сложните конструкции беше надхвърлила както способностите, така и средствата му.

Къщата беше сгушена високо в хълмовете над Лос Анжелис. Финли я купи в период, когато жилищният пазар беше в застой, и веднага започна да монтира по-сложна алармена система, закрит басейн и висока каменна ограда. Той беше воайор, но не обичаше другите да го наблюдават.

На третия етаж, който имаше формата на кула, преустрои прожекционната зала, като монтира дузина телевизионни монитори и мощен телескоп. На мястото на широките кресла с полегати облегалки постави комплект тежки столове, покрити с кадифе в кестенов цвят. Тук той често се забавляваше, гледайки домашни филми, в които играеше главната роля.

Естествено, нае и специалисти по вътрешно оформление. За шест месеца смени три фирми, докато къщата бъде обзаведена изцяло по негов вкус.

Стените във всички стаи бяха бели. Някои бяха боядисани с постна боя, други бяха покрити с латекс, трети имаха тапети, но всички бяха безукорно бели. Бели бяха и килимите, керамичните плочки и дъбовият паркет. Цветното разнообразие идваше от съкровищата на Финли — скулптурите, статуетките и другите предмети, които беше събрал.

В стаите изобилстваше от стъкло — прозорци, витрини, огледала, стъклени шкафове, бюфети, както и от копринена драперия и тапицерия, възглавници и гоблени.

На всяка маса, на всеки рафт, във всяка ниша имаше произведения на изкуството, които беше успял да прибави към колекцията си. Когато някой предмет му омръзваше, а това се случваше често, той го слагаше на не толкова видно място и го заменяше с друг.

Финли беше ненаситен.

В гардероба му имаше три реда костюми — вълнени и копринени, от лен и габардин. Всички бяха в класически стил — в убити тонове: тъмносиньо, черно, сиво и само няколко — в малко по-фриволно синьо. По закачалките не висеше по-ежедневно облекло, нямаше спортни сака, нито спортни ризи с извезани на тях играчи на поло.

Петдесетина чифта черни кожени обувки, всичките лъснати до блясък, бяха наредени на лавици със стъклени витрини. Имаше само един-единствен чифт бели маратонки „Найк“, които бяха в комплект със спортния му екип. Икономът имаше задължението на всеки две седмици да ги подменя с нов, безукорно бял чифт.

Вратовръзките на Финли бяха подредени така, че цветовете им да преливат — след черните следваха сивите, а след тях сините. Вечерното му облекло се пазеше в шикозен гардероб, стил „рококо“. В чекмеджетата лежаха, спретнато сгънати, белоснежни ризи с монограми на ръкавелите, черни копринени чорапи, бели боксьорски гащета и ирландски ленени носни кърпи. Всички ухаеха на лавандулов цвят, който прислужницата сменяше всяка седмица.

В господарските покои имаше и стая за проби, двете стени на която представляваха кристални огледала. Имаше и малък бар, ако на господина му се допиеше нещо, докато се приготвяше за излизане вечер. В центъра му стояха голямо черно кресло и масичка с позлатени ръбове, върху която се мъдреше абажур „Тифани“, в случай че Финли пожелаеше да седне и да размисли какво да облече.

Вдясно от пробната стая беше спалнята. Картини от Писаро, Морисо и Мане украсяваха покритите с бяла копринена драперия стени, всяка с отделно, скрито осветление. Мебелировката беше изключително разнообразна, като се започне от огромното бюро в стил „Луи XVI“ и нощните шкафчета и се стигне до позлатеното канапе и венецианските свещници. От тавана хвърляше светлина троен полилей „Уотърфорд“.

Но най-много Финли се гордееше с леглото си. Изработено през шестнадесети век от Вредеман дьо Врие, то беше с четири колони, покрити с балдахин. Таблите откъм главата и краката бяха изработени от дъбово дърво, а върху тях бяха нарисувани херувимчета, цветя и плодове.

Суетността на Финли го бе изкушила да монтира и огледало в балдахина, но при мисълта, че това ще намали стойността му, се бе разколебал. Вместо това сложи камера, скрита в един извит трегер близо до тавана. Тя беше насочена право към леглото и се задействаше с дистанционно устройство, което стоеше в едно от чекмеджетата на нощното му шкафче.

Удобно разположен в кабинета си, Финли включи един монитор. В кухнята приготвяха обяда. Беше поискал салата от фазан. Наблюдаваше как готвачът и помощницата му работят в осветеното от слънцето помещение с безупречни бели стени, сред тенджери от неръждаема стомана. Прехвърли на монитора в гостната. Видя Ди Карло да отпива от чаша сода с лимон и да оправя вратовръзката си.

Това, че човекът се притесняваше, беше добре. Финли не обичаше да се предоверява. Важното беше ефикасността. Прекаленото доверие водеше до грешки. Да, време беше да освободи бедното момче от напрежението. В края на краищата беше успял да събере стоката два дни по-рано от определения срок.

Инициативността трябва да се възнаграждава. Навярно нямаше да нареди да счупят ръката на младежа.

 

 

Ди Карло отново оправи вратовръзката си. Не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават. Това го накара да провери как е косата му, да оправи гънките на костюма си и да погледне да не би копчелъкът му да се е разкопчал.

Отпи още една глътка и се изсмя на себе си. Всеки би се чувствал така, ако го оставят сам в стая със стотици статуи и картини. Всички тези очи — изрисувани, стъклени, мраморни, го стряскаха. Чудеше се как Финли ги понася.

„Сигурно цяла армия от прислужници бършат праха от тези боклуци“, помисли си Ди Карло, остави чашата настрана и стана, за да се разходи из стаята. Беше наясно с това какъв фанатик е Финли, когато става дума за неговите колекции.

Това, че господинът го покани в дома си, вместо в офиса, беше добър признак. Жестът беше по-приятелски, по-ангажиращ. А и по телефона гласът на Финли звучеше любезно.

Ако проявеше достатъчно чар, Ди Карло може би щеше да изглади случая с липсващата картина и да убеди Финли, че става въпрос само за малко отлагане. Беше сигурен, че накрая щяха да се разделят като приятели и той би могъл да се върне в хотел „Бевърли Хилс“ и да намери някоя кукличка, готова да посрещне Новата година с него.

„А утре, каза си той и се усмихна, към Мексико!“

— Ди Карло, предполагам, че не те накарах да ме чакаш дълго.

— Не, сър. Възхищавах се от къщата ви.

Финли се приближи до японския шкаф за напитки.

— Ще ми разкажеш подробно всичко след обяда. Искаш ли малко кларет? — Той взе една кана във викториански стил. — Имам чудесно „Шато Латур“.

— Благодаря. — Самочувствието на Ди Карло започна да се вдига.

— Боже мой! — Финли повдигна вежди и огледа внимателно израненото му лице. — Имал ли си някакви премеждия?

Ди Карло докосна лепенката на врата си. В паметта му ясно изплува споменът как зъбите на Дора се впиха в него.

— Нищо сериозно.

— Радвам се да го чуя. Ще бъде жалко, ако ти останат белези. — Той наля вино. — Надявам се, че това пътуване не е объркало плановете ти за празника. Очаквах да се появиш след ден-два.

— Исках да ви докладвам за резултата колкото е възможно по-скоро.

— Харесвам хората с чувство за отговорност. Наздраве. — Доволен, Финли се чукна с Ди Карло. На външната врата се позвъни и той се усмихна. — О, сигурно е господин Уайнсеп. Поканих го да разгледа стоката заедно с нас. Той пази най-подробни описания. А сега моля да ме извиниш, но повече не мога да сдържам търпението си — каза той, когато Уайнсеп влезе. — Трябва да видя съкровищата си. Предполагам, че са ги занесли в библиотеката. — Той посочи вратата. — Господа.

Коридорът, покрит с плочки от бял мрамор, беше достатъчно широк, за да побере канапе и масичка и пак да има място за трима души да минат един до друг.

Библиотеката миришеше на кожа, лимон и рози. Розите бяха подредени в две високи дрезденски вази, поставени върху камината. В помещението, което беше разделено на две от портал, имаше хиляди книги. Те не бяха наредени на лавици покрай стените, а бяха сложени в шкафове и библиотечки. Имаше чудна четириетажна въртяща се библиотечка от периода на Регентството в Англия, и друг модел — от времето на крал Едуард, който Финли беше уредил да откраднат от един замък в Девон.

Той беше поискал помещението да прилича на библиотека на провинциален английски сквайер^[1]. Желанието му беше изпълнено успешно. Интериорът в библиотеката се допълваше и от дълбоки кожени кресла, колекция от стари лули и ловен портрет от Гейнсбъро.

Финли и тук не беше изменил на въведената от него практика: камерите за мониторите бяха скрити зад един библиотечен шкаф.

— Ето ни и нас. — Финли с бързи стъпки приближи до масата и взе подложките за книги във формата на морски сирени.

Както му бе наредено, икономът беше оставил на масата малко чукче, нож и панер. Финли взе чукчето и ловко обезглави синеоката морска сирена.

— Тук не трябва да се бърза много — каза той с благоговение и продължи да разчупва парченце по парченце евтината гипсова фигура. — Направени са в Тайван — каза той на гостите си. — В една малка фабрика, от която имам полза. Оттам товарим стока за Северна и Южна Америка и си осигуряваме прилична, макар и не много голяма печалба. Това тук обаче е нещо неповторимо. Някои са чудесни репродукции на предмети с голяма стойност и са изработени така, че могат да заблудят и експертите.

Той взе едно парче, обвито в полиетилен, и хвърли останалата част от морската сирена в панера. После сряза с ножа обвивката. Вътре имаше старинно японско украшение от слонова кост — така нареченото нетсуке.

Възхитен, той внимателно го огледа. Представляваше жена, подпряна на ръце и колене, и застанал зад нея мъж с тумбест корем, хванал алчно едната й гърда с ръка. Главата й беше извърната леко към лявото й рамо, като че ли искаше да види лицето му, докато той се канеше да влезе в нея отзад.

— Великолепно, великолепно! — Остави я настрана и внимателно разчупи втората статуетка.

Следващото нетсуке продължаваше темата. Млада жена, клекнала в краката на мъж, се усмихваше и държеше в ръка възбудения му пенис.

— Такава майсторска изработка… — Гласът на Финли трепереше от вълнение. — На повече от двеста години е и никакви модерни инструменти не биха могли да я направят по-съвършена. Японците се отнасят с разбиране към еротиката и я ценят в изкуството, докато европейците все още крият половите си органи.

Той взе ножа и изкорми папагала.

— А тук? — каза Финли и разтвори една кадифена торбичка. — Ах, тук!

По тялото му премина лека тръпка на възхищение, когато постави сапфирената брошка върху дланта си. Тя представляваше изключително сложна плетеница от злато, инкрустирана с диаманти и осемкаратов тъмносин камък, изрязан във формата на внушителен квадрат.

— Носила я е шотландската кралица Мери — Финли погали камъка и обърна брошката, за да я разгледа от другата страна, — докато е плетяла политическите си интриги и тайни любовни афери. Накитът е бил част от богатството й, което е взела кралица Бес, след като наредила да екзекутират красивата й братовчедка.

Сякаш усещайки миризмата на кръв и предателство по тези скъпоценни камъни, Финли целият тръпнеше от задоволство.

— Не искам да ви разправям какви неприятности и средства ми струваше, за да я имам. Трябва да бъде сложена на видно място — каза той и остави брошката настрана.

Като разглезено дете в коледната утрин, Финли искаше още подаръци.

Вазата от Гале, която беше скрита в Статуята на свободата, го докара почти до екстаз. Очите му започнаха да горят така, че Уайнсеп се почувства неловко и извърна глава.

От кухата поставка на бронзовия орел Финли извади кутийка, обвита в мека материя. Когато махна опаковката, устата му се напълни със слюнка. Беше изработена от гладко палисандрово дърво и блестеше с лака си. Но истинското съкровище беше капакът. Той представляваше миниатюрна мозайка, изработена в царска Русия. Според историците тази кутийка е била подарена на Екатерина Велика от нейния любовник — граф Орлов, след като е убил съпруга й, за да я качи на трона.

„И тук се е проливала кръв, помисли си въодушевен Финли. И тук е имало предателство.“

— Виждали ли сте някога нещо по–изящно? С него могат да се гордеят царе, императори и крале. Някога тази скъпоценна вещ е стояла зад стъклена витрина, за да я зяпат немити туристи. Сега е моя, само моя.

— Много е красива. — Ди Карло не искаше да го прекъсва, но беше време да изиграе номера си. — Вие сте ценител на изкуството, господин Финли. Какъв смисъл има един нехранимайко, дошъл от улицата, да разглежда нещо толкова безценно?

— Точно така. Истинското произведение на изкуството трябва да се притежава и да се крие от хорските очи. Музеите купуват ценни старинни вещи, за да ги запазят за идните поколения. Глупост! За бездушните богаташи пък те са инвестиция. И двете неща ме отвращават. — Очите му бяха добили още по-зелен оттенък и блестяха като на луд. — Да притежаваш, това е всичко, Ди Карло!

— Напълно ви разбирам и съм щастлив, че имам известна заслуга за събирането на тази ваша собственост. — Появиха се, разбира се, и известни затруднения…

— Без съмнение. — Финли безцеремонно го прекъсна. — Но трябва да приключим с огледа, преди да ни разкажеш за премеждията си. — Взе чука и пръсна порцелановото куче. От корема на хрътката се показа статуетка на златна котка. — Тежи — отбеляза Финли, докато развиваше опаковката. — Красива е, разбира се, но стойността й е повече в това, което се говори за нея. Говори се, че Цезар я е подарил на Клеопатра. Не е възможно да се докаже със сигурност, въпреки че възрастта на статуетката е изчислена правилно. Но е достатъчен и митът за нея, напълно достатъчен.

Когато я остави, ръцете му трепереха от вълнение.

— А сега, картината.

— Аз, аз… — Моментът изглеждаше подходящ за Ди Карло. — С картината се случи малка неприятност, господин Финли.

— Неприятност? — Усмивката на Финли се вкамени върху лицето му. Той огледа стаята, но не видя и следа от последното си притежание. — Не си спомням да е ставало дума за някакви неприятности, Ди Карло.

— Исках да ви доставя без отлагане всички неща. Стрували са ви много пари и време и се постарах да ви ги предам колкото може по-скоро, но…

— Сега говорим за картината! — В момента само тя имаше значение за Финли. Клеопатра, Екатерина и Мери Стюарт бяха забравени. — Не я виждам тук. Да не би нещо да не е наред със зрението ми? Да не ми се поднася някаква зрителна измама?

Сарказмът накара Ди Карло да се изчерви до уши.

— Не можах да я донеса при сегашното си пътуване, сър. Бях започнал да ви обяснявам, че възникна един проблем…

— Проблем? От какъв характер?

Окуражен, Ди Карло отново седна на стола си. Описа подробно трите си опита за кражба с взлом, като припомни на Финли, че при първия беше успял да вземе порцелановото куче. Наблегна, че докато се беше старал да открие картината, се беше изложил на голям риск.

— Ще се съгласите с мен — заключи той, сякаш приключваше делово съвещание, — че за всички нас би било опасно да се връщам във Филаделфия точно сега. Имам човек, който ще се справи с проблема, естествено, за моя сметка. Предполагам, че ще имате търпение, след като получихте шест от седемте предмета. Не виждам защо картината да не бъде във ваши ръце, да кажем, след шест седмици.

— Шест седмици. — Финли кимна и потупа устната си с показалец. — Каза, че си застрелял полицай.

— Налагаше се. Той охраняваше сградата.

— М-м-да. И защо мислиш, че е бил там?

— Не съм съвсем сигурен. — Ди Карло се стараеше да бъде максимално откровен. — Не оставих абсолютно никакви следи от първото ми влизане в сградата. Чух обаче Конрой и наемателят й да се карат. Той се държа грубо с нея. Може да е поискала защита от полицията.

— Интересно защо тя просто не го е изгонила — отбеляза Финли, — много интересно. Казваш, че наемателят разкрасил така физиономията ти.

Ди Карло се почувства засегнат, но продължи да обяснява:

— Навярно съм попаднал на кавга между любовници. Предполагам, че този човек получава от нея нещо повече от покрив над главата.

Финли се направи, че не забелязва злобата, която си пролича в констатацията на Ди Карло.

— Ще трябва да продължим обсъждането на този въпрос. Може би след обяда?

— Разбира се. — Ди Карло си отдъхна и се облегна назад. — На масата ще обсъдим всичко най-подробно.

— Чудесно. Е, ще обядваме ли, господа?

В трапезарията, от която се виждаше огрятата от слънце градина те опитаха салатата от фазан с леденостудено „Поили-фюме“. През целия разговор Финли не отвори и дума за бизнес.

— Пречи на човек да се наслади на храната — обясни той и в продължение на един час игра ролята на любезен домакин, щедро пълнещ чашата на Ди Карло.

Когато беше изпита и последната капка вино и беше изядено и последното парченце от салатата, Финли се отдръпна от масата.

— Надявам се да ме извиниш, Абел, но с господин Ди Карло ще трябва да приключим нашия бизнес. Какво ще кажеш да се разходим из градината? — обърна се към него.

Приятно замаян от виното, вкусната храна и благоразположението на Финли, Ди Карло се потупа по корема.

— След такъв обяд една разходка ще ми е от полза.

— Добре, много добре. Аз самият съм малко маниак на тема движение. Ще ми е приятно да се поразходим. Няма да се бавим, Абел.

Финли преведе Ди Карло през солариума с палми в големи саксии и пеещи фонтани, и разтвори вратите, които водеха към градината.

— Искам да знаете, ме много ви се възхищавам, господин Финли — започна Ди Карло. — От това как се справяте с бизнеса и от къщата ви. Преуспели сте в живота.

— Приятно ми е да го чуя. — Обувките на Финли леко поскръцваха, когато стъпваше върху белите камъни на градинската пътека. — Познаваш ли цветята, Ди Карло?

— Само дотолкова, доколкото жените умират за тях.

Финли се засмя и го поведе през градината. Спря на едно място, за да се полюбува на гледката. Отправи поглед към ширналия се в подножието на хълма Лос Анжелис, като поемаше с пълни гърди аромата на ранни рози, жасмин и прясно окосена трева.

— Какво възнамеряваш да правиш, Ди Карло? — попита внезапно той.

— Какво? О, много просто. Ще възложа работата на един мой човек. Той ще се погрижи за тази жена. Повярвайте ми, когато попадне в ръцете му, ще си каже всичко. — Той сви устни, като си помисли, че ще бъде лишен от удоволствието сам да я разпита за мястото на картината. — Може би ще се наложи моят човек да изчака седмица-две, докато обстановката се поуспокои. Но в крайна сметка ще се докопа до тази дамичка и ще я накара да го заведе при картината.

— И тогава?

— Не се безпокойте, той ще се погрижи за нея. — Ди Карло погледна Финли с лека усмивка, като професионалист — професионалиста. — Няма да остави никакви следи.

— Ах, да, следи. Много неприятно. А ти?

— Аз ли? Може би трябва да изкарам няколко месеца в Мексико. Сигурно вече ме търсят. Вярно, че беше тъмно, но не искам да рискувам. Ако успеят да ми направят портрет по описание, по-добре да съм в чужбина.

— Съгласен съм, че е по-разумно. — Финли се наведе над един розов храст и вдъхна леко мириса на една току-що започнала да се разлиства пъпка. — Дойде ми наум, Ди Карло, че ако успеят да те идентифицират, могат да стигнат и до мен.

— Няма начин. Невъзможно е. Бъдете спокоен, сър. Никога няма да свържат човек като вас с два опита за кражба в някакъв вехтошарски магазин във Филаделфия.

— Следите обаче са си следи — каза с въздишка Финли. Когато се изправи, в ръката си държеше револвер с перли върху дръжката. От очите му струеше ледена усмивка. — Трябва да ги премахнем.

Той стреля, като се целеше малко над катарамата на колана му. Ехото от изстрела отекна в хълмовете и орляк изплашени птици се разлетяха с писък във въздуха.

Ди Карло се ококори от изненада, а след това лицето му се сгърчи от невероятната болка. Погледна с недоумение към корема си и притисна с ръка разширяващото се кърваво петно. Коленете му бавно се подгънаха и той се строполи на земята.

— Ти ме разочарова, Ди Карло. — Отначало Финли не повиши глас. Той се наведе, за да бъде чут. — За глупак ли ме смяташ? Толкова ли си самонадеян, за да си помислиш, че ще приема патетичните ти извинения и ще ти пожелая добър път?

После се изправи и докато другият се гърчеше от болка, го изрита злобно в ребрата.

— Ти се провали! — изрева той и продължи да го рита, като крещеше неистово, заглушавайки скимтящите му молби за милост. — Искам тази картина! Искам това, което е мое! Грешката е твоя и заради нея тя сега не е при мен.

От устата на Финли започна да излиза пяна и той стреля отново — първо по лявото, а после — по дясното коляно на Ди Карло. Слабите писъци, които жертвата му издаваше до този момент, преминаха в животински рев.

— Щях да те убия по-бързо, ако не беше ме помислил за глупак. Сега ще агонизираш в продължение на часове, преди да умреш. Но и това ти е малко.

Трябваше да положи усилие, за да се овладее и да прибере револвера в джоба си. Извади носна кърпичка и внимателно попи с нея потта от челото си.

— Малко ти е — повтори той. Наведе се и завря лицето си в това на Ди Карло. — Беше ти обяснено точно какво да направиш. Забрави ли кой командва тук?

— Моля ви — изстена Ди Карло, твърде шокиран, за да съзнава, че молбите му бяха безполезни и че вече е почти мъртвец. — Помогнете ми, моля ви…

Финли направи гнуслива гримаса и внимателно пъхна кърпичката в горния джоб на сакото си.

— Дадох ти достатъчно време, за да поправиш грешката си. Дори възнамерявах да ти простя. Мога да бъда и щедър, но ти не оправда доверието ми. А това е непростимо, Ди Карло.

Той разкърши рамене, като още трепереше от гняв. Щеше да му е необходим най-малко един час медитация, за да се успокои, преди да отиде на официалната среща, която имаше тази вечер.

Некадърници! Служителите му бяха некадърници. Избърса праха от ръкава си на път за солариума. Нямаше да търпи това.

— Уайнсеп! — кресна той.

— Да, сър. — Уайнсеп дотича, чинно прилепил ръце до тялото си. Беше чул изстрелите и се страхуваше от това, което го чакаше.

— Погрижи се за Ди Карло.

Уайнсеп се сниши.

— Веднага, господин Финли.

— Не сега. — Финли извади гребен от морска костенурка и среса разрошената си от вятъра коса. — Нека първо да му изтече кръвта.

Уайнсеп погледна през стъклената стена към мястото, където нещастникът лежеше по гръб и надаваше вопли към небето.

— Тук ли да изчакам?

— Разбира се. Как иначе ще разбереш кога е свършил? — Финли въздъхна и прибра гребена. — Утре е празник, Абел, и не бих искал да ти провалям плановете. Но вдругиден ще започнеш да ми събираш всичката възможна информация за Айсидора Конрой от Филаделфия. — Той помириса ръката си и сбърчи нос, когато усети миризмата на барут. — Мисля, че ще трябва сам да се заема с нея.