Нора Робъртс
Скрити богатства (10)

Девета глава

Мери Пат предпочиташе директния подход. Най-добрият начин да задоволи любопитството си към хазайката на Джед беше да направи някоя дребна покупка. Тя влезе в „Гостната на Дора“ и остана доволна както от обстановката, така и от неочакваната си среща с партньорката си от автомобилния клуб.

— Здравей, Лия.

— Мери Пат? — Лия спря да бърше праха на един плювалник от дебело стъкло. — Какво правиш в тази част на града?

— Търся подарък за рождения ден на майка ми, въпреки че до него има още три месеца. Толкова харесах буренцето за бисквити, което Джед ми купи оттук! Помислих дали няма да намеря още нещо уникално.

— При нас е пълно предимно с такива неща. Как са децата?

— Ще ни побъркат. С нетърпение чакам да тръгнат отново на училище.

— О, и при нас е същият ужас. — Лия бързо преценяваше. Мери Пат беше чудесен източник на сведения за атлетичното ченге. — Значи си приятелка с Джед?

— От години. — Мери Пат заразглежда един сервиз, докато очакваше подходяща възможност незабелязано да изкопчи нещо от Лия за сестра й. — Преди Джед да стане капитан, с Брент бяха партньори, а и в продължение на шест години работеха в една и съща част. Сестра ти има чудесен магазин. От колко време се занимава с този бизнес?

— Още от училище — каза сухо Лия. — Открай време обичаше да прави размени и пазарлъци, но официално работи от три години.

„Дали не е някоя корава търговка, жадна единствено за печалби?“ — помисли си Мери Пат.

— Тук наистина има красиви неща. — Погледна цената на един шейкър за коктейли и тихичко подсвирна. — Надявам се, че след опита за кражба не е имала повече неприятности.

— Да благодарим на Бога. — Лия отиде до сребърния сервиз за кафе и наля две чашки. — Със сметана, нали? Без захар?

— Да, благодаря.

— Страшно сме благодарни, че Джед е тук. По-спокойна съм, като зная, че в съседната стая до Дора живее полицай.

— И то един от най-добрите. Брент смята, че ако той се отърси от сегашното си състояние и се върне на работа, до десетина години може да стане шеф на полицията.

— Наистина ли? — Лия си помисли, че временно може да прати по дяволите диетата, която пазеше, и си сложи половин лъжичка захар.

Мери Пат елегантно смени темата на разговора.

— Изненадах се, когато той се премести да живее тук. Сестра ти е делова жена — собственичка на магазин, хазайка.

— О, Дора обича да държи нещата в свои ръце.

„Значи е амбициозна, реши Мери Пат. А може и да е арогантна.“ Остана доволна, че беше дошла на разузнаване заради доброто на Джед. На вратата се чуха гласове и тя се обърна.

— Мисля, че знам къде да намеря това, което търсите, госпожо Хендършот. — Дора преведе през магазина съсухрена възрастна жена, която се подпираше тежко на бастун от брезово дърво.

— Ще ми се обадите, нали? — каза клиентката с неочаквано силен за крехкото й тяло глас. — Сватбата на внучката ми е след два месеца. Младите винаги бързат.

— Не се безпокойте. — Когато стигнаха до вратата, Дора хвана жената под ръка и въпреки че беше с тънък копринен костюм, излезе навън, за да я отведе до колата, която я чакаше на паркинга — класически модел „Десото“. — Ще ви намерим подходящ подарък.

— Сигурна съм. — Госпожа Хендършот остави бастуна на седалката до себе си и делово хвана кормилото. — Прибирай се момиче, ще настинеш.

— Да, мадам. — Дора изтича обратно в магазина, а госпожа Хендършот включи двигателя, даде газ и потегли. — Ако стартира първа в състезанията в Индианаполис, никой няма да може да я победи — с възхищение каза Дора, докато разтриваше премръзналите си ръце.

— Жена на такава възраст не би трябвало да кара кола — каза Лия и наля кафе на сестра си.

— Защо? Тя управлява този стар танк като професионалист. — Добро утро — каза Дора на Мери Пат. — Лия ли ви обслужва?

Мери Пат бе имала достатъчно време да я огледа. С известна завист одобри стилното й сако на цветя и правата тясна пола с цвят на праскова. Тази жена, на която с часове наред се налагаше да стои права, носеше и възхитителни обувки с високи токове, а чудесните сапфирени обици на ушите й май бяха истински.

— Дойдох да търся подарък за рожден ден. Лия и аз сме съседки.

— Това е Мери Пат Чапмън — каза Лия.

Всичко, което Мери Пат си беше помислила предварително, се изпари от главата й, когато Дора се усмихна и пое ръката й. Очите й излъчваха искреност и топлота.

— Много се радвам, че се отбихте. Надявах се, че ще ми се отдаде случай да ви срещна. Онази вечер Брент направи всичко възможно, за да ме успокои! Между другото, допадна ли ви буренцето за бисквити?

— Да, много. — Мери Пат се отпусна. — Толкова го харесах, че се отбих да потърся някакъв подарък за майка ми. — Поколеба се и остави чашата. — Ще бъда откровена — това е само една от причините за посещението ми. Тук съм преди всичко, за да ви огледам.

В очите на Дора блеснаха закачливи пламъчета.

— Не ви обвинявам. Е, добре, докато ме оглеждате, защо не потърсим някакъв подарък за майка ви? Имате ли нещо предвид?

— Абсолютно нищо. Женена ли сте?

При този директен разпит Дора направо се изкикоти.

— Не. Веднъж почти се бях сгодила. Помниш ли Скот, Лия?

— Със съжаление.

— Той се премести в Лос Анжелис и нашият романс постепенно стихна от само себе си. Какво ще кажете за шише за парфюм? Имаме няколко изключително красиви от кристал, порцелан и дебело стъкло.

— Бих ги разгледала. Тя има тоалетна масичка. О, това тук е чудесно! — Мери Пат взе едно шише във формата на сърце, изрисувано с цветя от двете страни. — Върви ли работата в магазина ви? Имам предвид финансово?

Дора отново се усмихна. „Хм. Съвсем откровен въпрос.“

— Не се интересувам от банковите сметки на мъжете, дори да са толкова тлъсти, като тази на Джед. Много повече ме привлича тялото му. Това шише струва седемдесет и пет долара, но ако ви харесва, ще ви направя десет процента отстъпка като първа покупка от магазина ми.

— Вземам го — отвърна усмихнато Пат. — Има нещо добро в очите му, нали?

— Така е. Искате ли да опаковам подаръка?

— Да. — Мери Пат последва Дора до щанда. — Обикновено не се натрапвам така, но чувствам Джед като член на семейството.

— Разбирам. Ако не беше така, и аз щях да ви отвърна не по-малко дръзко.

Мери Пат се засмя. Беше повече от доволна от посещението.

— Знаете ли, Дора, всичко, от което се нуждае Джед, е… — Тя млъкна, защото въпросният човек се появи на вратата на склада.

— Конрой, искате ли тези… — Той се спря и присви очи. — Мери Пат?

— Здравей. — Тя се усмихна малко пресилено.

— Не съм очаквал да те срещна тук. — Той я познаваше, и то прекалено добре. Мушна ръце в джобовете с преиграна небрежност. — Какво правиш тук?

— Купувам подарък. — Като доказателство извади кредитната си карта. — За майка ми.

— Надявам се да й хареса. — Дора намигна на Мери Пат, докато стоеше с гръб към Джед. — Ако не й допадне, имате цял месец да го размените за нещо друго. — Тя се обърна към Джед. — Каза ли нещо?

Той сви ядосано устни.

— Как искаш онези проклети рафтове — неподвижни или да могат да се вдигат?

— Можеш ли да ги направиш подвижни? Страхотно! — Джед ми помогна много тук — каза сияеща Дора. — Не знам как съм се оправяла без него, Мери Пат.

— Няма нищо по-добро да имаш под ръка сръчен мъж — съгласи се тя. — Миналата година Джед помогна на Брент да ремонтират детската стая. Трябва да я видите някой ден.

— Ти си коварна като радиацията, Мери Пат. — Джед гневно затръшна вратата на склада зад себе си.

— Той е самата приветливост, нали? — рече Дора.

— Точно за това го обичаме.

След няколко минути Мери Пат си отиде, доволна от работата, която беше свършила сутринта.

 

 

„Тази жена си търси белята! — мислеше ядосано Джед, докато разрязваше една дъска с електрическия трион. — Смята, че може да ме контролира по всяко време.“ Изкушаваше се да й докаже, че греши. И щеше да го направи, ако не признаваше, че в много отношения тя успяваше да му надвие.

Той не се плашеше от нея. Само това липсваше. Но… Остави триона настрана и извади цигара. Беше абсолютно убеден, че тя го изнервяше.

Обичаше смеха й. Онази вечер в тъмния киносалон му беше много забавно да я слуша как точно по този начин разговаря с филмовия екран. Очевидно за нея да поддържа някакъв разговор не беше никакъв проблем. Джед можеше да стои с Дора цял час, без да отрони и дума, и това не би й попречило да мели непрекъснато.

Джед усети, че се усмихва и стъпка цигарата с обувката си.

Не, нямаше да я допусне до себе си! Не му трябваха главоболия и не искаше никакви усложнения. Нямаше да се остави хормоните да го въвлекат в тази работа. Май прекалено дълго си беше представял как съблича някой от спретнатите костюми, които носеше Дора. Това обаче не означаваше, че трябва да скочи върху нея и да я побърка от секс.

Беше възпитаван да бъде подозрителен, циничен и недостъпен — според най-добрите традиции на рода Скимърхорн. Годините, прекарани в полицията, само засилиха тези черти в характера му. Ако не й се доверяваше, можеше да й устои.

Десетте минути, прекарани на студа, охладиха кръвта му. Джед събра купчина дъски и влезе вътре. Тя продължаваше да седи зад бюрото. Преди да успее да подхвърли някаква саркастична забележка, видя лицето й. Бузите й и бяха бледи, а в очите й напираха сълзи.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той, като се опитваше да придаде колкото се може по-безразличен тон на гласа си. Тя не отговори и той остави дъските настрана. — Дора? — Застана пред бюрото и отново повтори името й.

Тя го погледна. Една сълза се изтърколи по бузата й. Беше виждал стотици плачещи жени. Някои умело се преструваха, други виеха, обезумели от мъка. Но не си спомняше нещо да го бе трогнало толкова, колкото тази сълза.

Тя примигна и още една сълза се отрони от очите й. Изхлипа сподавено и се отдръпна от бюрото. Нещо му подсказваше, че трябва да я остави да си върви, но миг след това я хвана за рамото и рязко я обърна към себе си.

— Какво има? Да не се е случило нещо с баща ти?

Тя поклати мълчаливо глава, като отчаяно се опитваше да се контролира. Искаше й се да сложи глава върху рамото на Джед, но се отказа, защото видя, че той желаеше същото.

— Седни. — Въпреки че беше като вдървена, той я върна обратно на мястото й. — Да извикам ли сестра ти?

— Не. — Дора прехапа устни и след това си пое дълбоко въздух. — Върви си.

Може би щеше да му олекне, ако я беше послушал, но просто не можа да го направи. Отиде в малката тоалетна до склада и напълни чаша студена вода.

— Изпий я. После се облегни, затвори очи и поеми няколко пъти дълбоко въздух.

— Това да не е универсалният лек на Скимърхорн за всички беди?

Джед мушна ръце дълбоко е джобовете си, смутен от желанието да я погали и успокои.

— Нещо подобно.

Гърлото й беше пресъхнало и тя изпи водата.

„Когато очите й са затворени, изглежда толкова крехка и беззащитна…“, с внезапна нежност си помисли той. Сега Дора нямаше нищо общо с енергичната жена, която беше отправила предизвикателство към либидото му само преди минути. Седна накрая на бюрото и зачака.

— Да — обади се тя след малко, — действа. — Въздъхна и отвори очи. — Благодаря.

— Какво, все пак, те разстрои така?

— Разговорът по телефона. — Тя заподсмърча и бръкна в чекмеджето за пакетче носни кърпички. — Срещнах се с този антиквар по време на обиколката ми преди Коледа. Обадих му се да го попитам дали няма едно нещо, което търси последната ми днешна моя клиентка. — Тя пое дълбоко въздух. — Мъртъв е. Бил убит при кражба с взлом миналата седмица.

— Съжалявам. — Джед мразеше да произнася тази дума, защото му се струваше напълно безполезна.

— Само веднъж го бях виждала: на една разпродажба. Успях да го победя при две наддавания. След разпродажбата отидохме с Лия до магазина му и той ни почерпи с горещ шоколад. — Гласът й се разтрепери и тя положи усилие, за да го овладее. — Говорих по телефона със сина му. Бил убит на следващата вечер, след като бяхме при него.

— Хванали ли са убиеца?

— Не. — Тя го погледна. И двамата с облекчение установиха, че очите й вече не са пълни със сълзи. — Не разбрах никакви подробности. Не го попитах. Как си издържал да бъдеш ежедневно в близост с такива страхотии? — попита тя и сграбчи ръката му.

— Когато човек е на служба, не възприема нещата както обикновения гражданин. Не би могъл.

— Затова ли напусна? Защото престана да гледаш на гадостите в живота единствено като полицай?

— Само отчасти. — Той отдръпна ръката си, за да се дистанцира.

— Това не е основателна причина.

— Но за мен беше.

— Интересно време употреби, Скимърхорн. — Тя се изправи. Чувстваше се като смазана. — Би трябвало да кажеш: „за мен е“, освен ако не се е променило. Можем да обсъдим този въпрос, но точно сега не съм в състояние да споря. Трябва да говоря с Лия.

 

 

Точно в 6 часа вечерта Грег и Рени Домоски се завърнаха в къщата си в Балтимор. Както обикновено се караха. Зъбеха се в колата през целия двадесетминутен път от стоматологичния кабинет на Грег, в който Рени беше медицинска сестра. Продължиха кавгата в гаража, докато Грег паркира тяхното бронзово БМВ редом с елегантната „Тойота супра“, и през целия път до вратата на къщата.

— Можехме да вечеряме навън — каза Рени, като отвори с трясък външната врата. Беше внушителна блондинка, започнала малко да наедрява около кръста. — От време на време искам да виждам хора, които не стоят с широко отворени уста. Живеем адски монотонно, Грег.

— Обичам монотонния живот — изсумтя той. — Хайде, Рени, отпусни се. Искам само да си почина в собствения си дом. Това нахално ли ти се вижда?

— Аз пък искам да прекарам една приятна вечер навън, може би в „Инър Харбър“. — Рени отвори хладилника и извади от там риба тон в тенджера от йенско стъкло. — Но не, трябва се върна вкъщи и след като цял ден съм стояла права, за да лъскам зъбите на хората, да приготвям и скапаната ти вечеря.

Грег се запъти право към бутилката с уиски в гостната.

— Не ме подминавай така, когато ти говоря! — С гневен жест Рени пъхна тенджерата във фурничката и бързо го последва.

Само след миг спря като втрещена до съпруга си, който наблюдаваше безмълвно опустошението в гостната им. Това, което не беше откраднато, беше счупено или струпано на куп в центъра на стаята. Ъгълът, в който стояха телевизорът, видеото и стереокасетофонът, зееше празен.

— О, Грег! — Тя го сграбчи за ръката. — Обрали са ни!

— Не плачи, бейби. Ще се погрижа за всичко. Иди в кухнята и се обади на полицията.

— Всичките ни неща, всичките ни хубави неща…

— Това са само предмети, скъпа. — Той я прегърна и я целуна по косата. — Ще си купим други. Нали все още си принадлежим?

— О! — Рени го погледна с плувнали в сълзи очи. — Сериозно ли го казваш?

— Разбира се. — Той я погали нежно по косата. — Когато ченгетата приключат работата си и разберем какво се е случило, ще излезем да вечеряме навън. Само двамата.

 

 

Ди Карло си подсвиркваше заедно с Тина Търнър, чийто дрезгав глас се носеше от стереоуредбата в колата. Добре беше поработил у семейство Дамоски. Двете поставки за книги във формата на морски сирени бяха у него, заедно с 600 долара, които откри в хладилника, и хубавия пръстен на Рени с диамант и рубин, оставен небрежно върху тоалетната й масичка. А към всичко това щеше да получи и значителна сума от един стар приятел в щата Мериленд, като му продадеше цялата електронна апаратура.

В крайна сметка денят беше чудесен, помисли си той. След като добре се бе постарал взломът у Дамоски да изглежда като обикновена кражба, той си беше изкарал и пътните разноски. След като вземеше папагала от Вирджиния, можеше да се поглези с първокласен хотел, после му оставаше само едно кратко пътуване до Филаделфия за картината и край!

Да, само след ден-два Финли щеше да се увери колко надежден и съобразителен човек е Антъни Ди Карло. И по всяка вероятност щеше да му отпусне значителна парична сума като награда за добре свършената работа.