Нора Робъртс
Скрити богатства (9)

Осма глава

Когато на сутринта след Коледа Джед почука на вратата на Дора, последното нещо, което очакваше, беше да чуе мъжки глас.

— Почакай една минута, дявол да го вземе!

Чу се тъп удар, последван от ругатня.

Загърнал слабото си тяло с чаршаф на цветя, Уил подаде намусената си физиономия през вратата, потривайки пръста на крака си, който беше ударил в тежката дъбова маса.

— Ако продавате нещо, надявам се да е кафе — каза той.

„Ама и тя ги избира едни… Първо — онзи счетоводител с костюма на райета, дето го беше ударил хормонът, а сега — това кльощаво хлапе, току-що излюпило се от колежа.“

— Търся Айсидора — каза през зъби Джед.

— Да, разбира се. Заповядвайте. — Като внимаваше да не се спъне във влачещия се чаршаф, Уил се отдръпна, за да му направи път да влезе. — Къде, по дяволите, е тя? — изсумтя той. — Дора! — Гласът му проехтя из стаята.

„Хлапето не си жали дробовете“, помисли си Джед. В същия момент забеляза купчината възглавници и одеяла на канапето.

— Няма да те пусна да влезеш, докато не си изсуша косата. — Дора излезе от банята, облечена в кадифен халат и със сешоар в ръка. — Можеш да… — Тя млъкна, като забеляза съседа си. — Добро утро.

— Трябва да поговоря с теб за минутка.

— Добре. — Прокара пръсти по влажната си коса. — Запозна ли се с брат ми?

Джед се ядоса на облекчението, което почувства.

— Не.

— Този с чаршафа е Уил. Уил, онзи небръснатият е Джед.

— Бившето ченге, което преследвало крадеца? — Сънените очи на Уил се оживиха. — Радвам се да се запознаем. Веднъж играх ролята на наркотрафикант във филм на Слай Сталоун. Убиха ме още в самото начало, но все пак беше интересно.

— Така ли?

— Дръж. — Дора подаде на Уил сешоара. — Можеш да ползваш душа. Ще направя кафето, но ти ще приготвиш закуската.

— Дадено. — Той се отдалечи, като влачеше чаршафа след себе си.

— Майка ми реши, че след нахълтването на крадеца, в къщата трябвало да има мъж — обясни Дора. — Уил беше единственият на разположение. Можем да говорим в кухнята.

Кухнята й беше абсолютно същата като неговата, но очевидно се ползваше повече и беше по-добре оборудвана. Тя отвори една тенекиена кутия за бисквити, загреба оттам шепа кафени зърна, сложи ги в ръчната мелачка и заговори отново:

— Е, как прекара Коледата?

— Добре. Извиках един човек, който ще дойде по обяд да монтира нова алармена система. Тази вече ще действа.

Дора престана да върти кафемелачката. От миризмата на кафе и на шампоан устата на Джед се напълни със слюнка.

— Моля?

— Той ми е приятел. Разбира си от работата.

— Приятел — повтори тя и отново започна да мели кафето. — Изненадана съм. Първо, че изобщо имаш такъв, и второ, предполагам, че трябва да съм ти благодарна за невероятния ти приятел.

— И аз живея тук. Не искам пак да стрелят по мен.

— Преди това можехме да го обсъдим заедно.

— Нямаше те. — Изчака тя да сложи чайника на печката и продължи. — Трябват ти и две наистина солидни брави на вратите. Мога да купя от железарския магазин.

Тя сви устни и замислена, сипа от смляното кафе в кафеварката.

— Питам се дали да се ядосвам ли, или да съм ти благодарна.

— Ще си платиш за бравите.

Това разреши въпроса. Тя се разтърси в гърлен, отривист смях.

— Добре, Скимърхорн. Направи по-сигурен нашия малък свят. Има ли още нещо?

— Бих могъл да взема и мярка за рафтовете, които искаше да си поставиш.

Тя облиза устни и се пресегна към една кошница с портокали.

— Омръзна ли ти да безделничиш? — Той не отговори. Тя извади от чекмеджето доста опасен на вид нож и разряза на две един портокал. — След закуска ще ти покажа какво имам предвид. И без това преди обяд няма да отваряме магазина. — Разряза още няколко портокала и ги сложи в машината за сокове. — Защо не подредиш масата?

— За какво?

— За закуска. Уил прави страхотни палачинки. — Преди да успее да й отговори, чайникът започна да свири. Дора заля кафето с вряла вода и в кухнята замириса превъзходно.

— Къде държиш чиниите?

— В първия шкаф.

— И още нещо — каза той, докато отваряше вратата на шкафа. — Няма ли да си сложиш някоя дреха? — Усмихна се и я изгледа така, че дъхът й секна в гърлото. — При вида на полуголото ти влажно тяло, мога да изпадна в сексуална истерия.

На Дора никак не й хареса, че й го върна точно с нейните собствени думи. Мълчаливо си наля чаша кафе и се изниза през вратата.

— М-м-м… как ухае само! — каза на влизане Уил, докаран с черни джинси и пуловер. Косата му, малко по-светла от тази на Дора, беше сресана умишлено небрежно. Напомняше рекламите на Ралф Лорън. — Сестра ми е царицата на кафето. Хей, би ли включил телевизора? Пусни го на Си Ен Ен. От два дни не съм слушал никакви новини. — Уил наля кафе на Джед и на себе и запретна ръкави.

— Дяволите да те вземат, Уил!

Виновникът намигна на Джед и се ухили.

— Забравих да измия умивалника — обясни той. — Страшно мрази да има остатъци от пяна за бръснене по него.

— Ще го имам предвид в бъдеще.

— А на нея не й пука, когато се разкарва навсякъде по пликчета! С тези две мои сестри в чудо съм се видял. Не се е случвало да вляза в банята и да не се заплета в джунгла от чорапогащи. Вярваш ли ми?

Докато говореше, Уил сипа нужните съставки за палачинките и започна да бърка сместа като опитна домакиня. Забеляза, че Джед го наблюдава, и се усмихна:

— Всички сме страхотни готвачи — каза той. — Лия, Дора и аз. Защитна реакция след годините, прекарани в хранене навън или с манджи по рецепти от телевизията. Но дай да поговорим за кражбата — продължи Уил, без да намалява темпото. — Мислиш ли, че има причини за безпокойство?

— Винаги се тревожа, когато някой стреля по мен. Така съм свикнал.

— Стреля? — Уил повдигна леко ръката си над купата и пусна вътре едно яйце, което току-що беше счупил.

— Какво имаш предвид, като казваш „стреля“?

— Пистолет, куршуми. — Джед отпи от кафето. — Изстрели.

— Боже Господи! Тя не ни каза нищо за стрелбата. — Без да изпуска черупката на яйцето, от която още канеше жълтък, той се втурна през всекидневната и рязко отвори вратата на банята, връхлитайки върху сестра си. Дора за малко щеше да си извади окото с молива.

— По дяволите, Уил!

— Защо не спомена нищо за стрелбата? За Бога, Дори, ти ни го представи като някаква шега!

Тя въздъхна, почука с молива за очи по мивката и хвърли през рамото на Уил смразяващ поглед към Джед.

Би трябвало да има нелеп вид — с една изписана и една неизписана вежда, но вместо това изглеждаше намусена, секси и ядосана.

— Много ти благодаря, Скимърхорн.

— Няма защо, Конрой.

— Не го обвинявай! — Уил беше направо разярен. Хвана Дора за раменете и я разтърси. — Искам да знам точно какво се е случило, и то веднага!

— Тогава попитай ченгето, което си вре носа навсякъде. — Тя избута Уил, гневно хлопна вратата на банята и завъртя отвътре ключа.

— Айсидора, чакам отговорите ти! — Уил заблъска по вратата. — В противен случай ще се обадя на мама.

— Ако го направиш, ще й разкажа за уикенда, който си прекарал на Лонг Айлънд с някаква си стриптийзьорка.

— Глупости. Специалистка е по приложни изкуства — промърмори той и се обърна към Джед. — Разкажи ми какво стана, докато приготвям закуската.

— Няма много за казване. — Стомахът на Джед болезнено се сви, но не от това, че си припомни събитията от Бъдни вечер, а по-скоро защото бе свидетел на такива отношения между брат и сестра. Гневът в очите на младежа не беше просто признак на фамилна лоялност, а израз на дълбока привързаност между него и сестра му.

— И това ли е всичко? — настоятелно попита Уил.

— Какво? — Джед с усилие се върна към действителността.

— Само толкова ли? Някакъв крадец влиза с взлом, разбърква документацията, стреля два пъти по теб и изчезва.

— Горе-долу…

— Но защо би го направил?

— На полицията затова й плащат, за да разбере. — Джед си сипа второ кафе. — Виж какво, след обяд ще поставят нова алармена инсталация и нови брави. Тя ще бъде в безопасност.

— Ти от кои ченгета си? — не преставаше Уил. — От тези по общите престъпления или от отдела за борба с наркотици?

— Въпросът е неуместен, тъй като сега не съм полицай.

Уил се замисли, докато сипваше палачинките в широка чиния на сини цветя.

— Скимърхорн? Нали така те нарече тя? Такова име не се забравя. — Спомни си нещо отпреди няколко месеца. — Непрекъснато слушам новини. Капитан, нали? Капитан Джедидиа Скимърхорн. Ти си онзи, който очисти наркобоса Дони Спек. „Ченге-милионер — в престрелка с наркобарон“ — пишеше го върху първите страници на вестниците.

— Всяко чудо — за три дни.

Уил се канеше да попита още нещо, но си спомни и друга: сестрата на капитан Скимърхорн беше загинала от бомба, поставена в кола.

— Предполагам, че човекът, който се е справил с такъв закоравял престъпник като Спек, ще опази голямата ми сестра.

— Тя може сама да се грижи за себе си — обяви Дора. В едната си ръка държеше кана с портокалов сок, а с другата вдигна телефонната слушалка в кухнята. — Ало? Да, Уил е тук. Един момент. — И намигна на брат си. — Марлин.

— Ох! — Уил си сложи две палачинки в чинията и взе вилица. — Ще продължи по-дълго. — Взе слушалката и се облегна удобно на стената. — Здравей, прекрасна! — Гласът му стана гладък като кадифе. — Бейби, да знаеш колко ми липсваше! Не съм мислил за нищо друго. Като се върна довечера, ще ти покажа точно колко.

— Маниак — промърмори Дора.

— Защо не си му казала всичко?

— Не виждах сериозна причина да безпокоя семейството си. Те обичат да драматизират нещата. Ако имам дори само разстройство, майка ми веднага ще обяви, че съм болна от малария и ще ме заведе на специалист. Представяш ли си какво щеше да направи, ако й бях казала, че някой е пробил две дупки от куршуми в стената ми? — Джед поклати с разбиране глава, наслаждавайки се на палачинките. — Щеше да се обади в ЦРУ и да наеме двама яки бодигардове. А така ми натресе само Уил.

— Той е свястно момче — каза Джед.

Уил изпрати целувки по телефона и остави слушалката. Не беше направил и две крачки, и той отново иззвъня.

— Ало? — Очите на Уил блеснаха. — Хедър, скъпа, разбира се, че ми липсваше. Не можех да мисля за нищо друго. До утре вечер ще си подредя нещата и ще ти покажа точно колко ми липсваше.

— Добър подход. — Джед се усмихна.

— Така ли мислиш? Докато той прави любов по телефона, може би ще трябва да изгася телевизора. — Тя се изправи и пристъпи към него, но едно съобщение я спря.

„Все още не може да се каже нищо определено за трагедията, разиграла се по Коледа в квартала «Съсайъти Хил» — обяви репортерът. — Видната представителка на висшето общество Алис Лайл тази сутрин продължава да е в кома, след като е била нападната при явен опит за кражба в дома си на 24 декември. Госпожа Лайл беше намерена в безсъзнание, а нейната икономка Мюриъл Дойл — мъртва. И двете са били открити от племенницата на госпожа Лайл. Състоянието на вдовицата на Харолд Т. Лайл от «Лайл ентърпрайсиз» продължава да е критично. Говорител на филаделфийската полиция заяви, че се води разследване.“

— О, Господи! — Дора се обърна към Джед: — Познавам я. Беше в магазина преди Коледа. Купи подаръци за племенницата си.

— Това е квартал на богаташи — каза предпазливо Джед. — Фамилията Лайл е много известна. Крадците започнаха да стават нагли.

— Продадох й две вазички и още нещо — спомни си Дора. — Разправяше ми, че племенницата й очаквала бебе. — Тя потръпна. — Колко ужасно!

— Не го вземай толкова навътре. — Джед се изправи и изключи телевизора.

— Така ли ви учат в полицейската школа? — каза язвително тя, но веднага се разкая. — Извинявай! Точно затова никога не слушам проклетите новини. Единственото, което чета във вестниците, са комиксите и обявите. — Отметна назад коса, като се опитваше да се отърси от тягостното настроение. — Ще сляза да отворя по-рано днес. Нека Уил да почисти тук, преди да си тръгне за Ню Йорк.

Този път той не устоя на изкушението и я погали леко по косата и по лицето. Кожата й беше мека като кадифе.

— Тежко е, когато жертвите са ти познати.

— Да, така е. — Тя докосна китката му. — Затова ли напусна полицията?

Той отдръпна ръката си.

— Не. Ще отида до железарския магазин. Благодаря за закуската.

Когато вратата се затвори след него, Дора въздъхна.

— Брат ми, като приключиш мръснишкия си разговор, измий чиниите. Слизам долу в магазина.

— Приключих. — Уил изскочи от кухнята и си наля чаша портокалов сок.

— Около тебе е пълно с тайни, Дори. Как не си ми казала, че твоят наемател е ченгето, което очисти Дони Спек?

— Кой е пък този?

— Господи! В какъв свят живееш? — Той отхапа парченце палачинка и започна да прибира масата. — Спек ръководеше един от най-големите наркокартели по Източното крайбрежие, може би най-големия. Освен това беше луд. Обичаше да хвърля във въздуха хората, които си имаха работа с него. Действаше винаги по един и същи начин: поставя бомба, която се възпламенява при включване на двигателя.

— Джед арестувал ли го е?

— Как ли пък не! Застрелял го е в истински старовремски двубой.

— Убил го е? — Дора облиза пресъхналите си устни. — Затова ли е напуснал полицията?

— Глупости! Мисля, че за това е получил медал. През лятото в печата се вдигна много шум около тази история, а също и за това, че Джед е внук на Л. Т. Бестър от „Бестър инкорпорейтид“.

— „Бестър инкорпорейтид“? Та това са големи пари!

— Точно така. Недвижими имоти, Дора, вериги от магазини… Във Филаделфия има малко ченгета, богати като него.

— Това е смешно. Щом е толкова богат, защо е наел едностаен апартамент?

Уил поклати глава.

— Ти, която си Конрой, питаш защо хората са ексцентрични?

— За момент главата ми се завъртя.

— Както и да е.

Уил напълни мивката с гореща пяна.

— Според мен нещата стоят така. Нашият герой, богатото ченге, търси уединение. През лятото е бил подложен на големи изпитания. Месеци наред името му не слизаше от първите страници на вестниците във връзка със случая „Спек“, а после и когато сестра му беше разкъсана от експлозия в колата си.

— Чакай! — Дора сграбчи Уил за ръката. — Неговата сестра?

— Полицията предполага, че е било работа на Спек, но не можа да го докаже.

— Но това е ужасно! — Тя притисна ръцете си в корема. — Ужасно!

— Още по-лошо. Всичко е станало пред очите му. Спомням си едно вестникарско заглавие: „Капитан от полицията вижда как сестра му загива сред пламъците“. Доста гадна работа!

— Бедният Джед… — тихо пророни Дора.

— Жълтата преса изцеди случая докрай. Не си спомням всичко, но тогава имаше много намеци за скандал в клана Скимърхорн-Бестър. Сестрата се била развеждала три-четири пъти. Родителите правели скандали помежду си на публични места. Мисля дори, че се споменаваше как Джед имал работа с полицията като малък. Нали знаеш? Хората обичат да четат за нещастието на богатите.

— Нищо чудно, че иска да остане сам. Но — каза тя след малко — това не е разрешение на проблемите му. — Наведе се и целуна Уил по бузата. — Когато излезеш, заключи. Ще се видим на Нова година.

— Нали ще се пазиш, Дора? Прави, каквото той ти казва. Искам пак да те заваря тук.

— Харесва ми да съм тук. — Тя грабна ключовете и уверено заслиза по стълбите.

 

 

Сутринта нямаше много купувачи и Дора можеше на спокойствие да размишлява. Очевидно твърде много неща не знаеше за Джед Скимърхорн. Сензационните разкрития, които Уил направи пред нея, само подчертаваха непълнотата на информацията, с която тя разполагаше.

— Добро утро, скъпа Изи. — Куентин влезе величествено в магазина, с наушници от норка на ушите, които контрастираха с поразително бялата му и гъста коса. Беше облечен в дълго кожено палто — подарък за Коледа от жена му.

— Татко! Точно ти ми трябваше.

— Много е радостно, когато децата искат да те видят. Това е доказателство за това що за човек си, когато започваш да остаряваш. О, Тери! Очарователна, както винаги! — Той се приближи до червенокосата красавица, пое ръката й и направи театрален поклон. — Ти си гордостта на поклонниците на „Либърти“, на неговия директор, а също и на „Гостната на Дора“. Виждам, че нямате много клиенти тази сутрин.

— Засега само двама зяпачи, една дребна размяна и покупка на чукче за врата във формата на хипопотам — докладва Дора. — Сигурно по пазарищата е пълно с народ. Тери, предполагам, че можеш да се оправиш тук и сама.

— Дори и със завързани очи.

— Татко — Дора хвана баща си под ръка и го помъкна към едно от по-малките отделения на магазина, — какво знаеш за Джед Скимърхорн?

— Какво зная ли? — За да печели време, Куентин бавно извади от джоба си пакетче ментови бонбони. — Чакай да помисля. — Бих казал, че е висок около метър и деветдесет и тежи около деветдесет килограма. С атлетично телосложение е. Наближава тридесетте. Ако се съди по цвета на кожата му, ще да е от англосаксонско потекло.

— Я престани! Куентин Конрой, Лия може да си мисли, че си готов да дадеш под наем апартамента на някой рокер с железарии по дрехите и с татуировка „Роден за щуротии“ на гърдите, но аз те познавам по-добре.

Куентин примигна от изненада.

— Лия е казвала такова нещо за мен? Какъв змийски език, Боже Господи! — Той удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Не сменяй темата, татко! Научил си всичко, което трябва да се знае за Скимърхорн, иначе той нямаше да живее тук. Изплюй камъчето. Вярно ли е, че произхожда от богато семейство?

— Ами… Той е от клана Бестър-Скимърхорн — потвърди Куентин. — Свали палтото си и го сгъна внимателно върху един стол с широка облегалка. — По-голямата част от парите са дошли от страна на майка му, въпреки че и родът Скимърхорн не са бедняци. Ако те интересува, наследникът на семейното богатство е Джед заедно с двама далечни братовчеди от най-крайните разклонения на фамилното дърво.

— Значи той наистина е богат и напълно независим — каза като на себе си Дора. — Да ме вземат дяволите!

— Очевидно за него по-важна е независимостта. — Куентин се изкашля дискретно в шепата си. — Знаеш, че не обичам да разнасям хорските клюки, Изи.

— Само понякога.

Той се засмя и я потупа по бузата.

— Каква си ми умница. Е, добре. Разправят, че Джед станал полицай против волята на семейството си. Те не одобрявали кариерата, която си избрал, и го заплашили, че ще го лишат от наследство. — Той с удоволствие се вживя в ролята на изкусен разказвач. — Както и да е, но родителите му са се ползвали с лоша слава във висшето общество. Казвам го в буквалния смисъл на думата. Скандалите им на публични места били нещо обичайно. За никого не е било тайна, че се презират, но не се развеждат поради сложната финансовата обвързаност между Бестър и Скимърхорн.

— Направо покъртително.

— Да, наистина. След като бил лишен от семейно щастие, в полицията Джед успял да си създаде поне име. Добил репутацията на нещо между хрътка и бултериер. — Куентин се усмихна на собственото си сравнение. — Имал способност да надушва следата и да завършва разследването до край. Преди малко повече от година бил повишен в чин капитан. Много хора са на мнение, че това било стъпало към поста шеф на полицията. И тогава се появил Дони Спек.

— Уил ми разказа. Спек е убил сестрата на Джед.

— Така се предполага. Колкото до това, защо Джед се е отказал от поста си, мога само да правя предположения. Най-добре ще е сама да го попиташ.

— Той няма да ми каже.

— Интересът ти личен ли е или професионален?

Тя се замисли и взе ментовия бонбон, който й предложи баща й.

— Още не знам. Благодаря за сведенията. — Дора го целуна по бузата. — Май изобщо не трябваше да питам. Знаеш ли, Джед е в склада и поставя новата брава. Можеш да отидеш да му досаждаш.

— С най-голямо удоволствие. — Той си взе палтото и го метна през ръка.

— Защо не го оставиш тук?

— Тук?… А, не, не. — Избягвайки погледа на Дора, той погали нежно палтото. — Ще го взема със себе си. Може да ми стане студено.

„По-скоро може да му потрябва шишето във вътрешния джоб“, каза си Дора и се върна към работата си.

В склада Джед отново ползваше инструментите на Брент. Точно завършваше монтажа на едно дебело резе, когато Куентин се намъкна вътре.

— Здравей, боксьоре. Изглежда, че точно ти си човекът, от когото имаме най-голяма нужда. Приеми моята най-дълбока и искрена благодарност.

— Господин Конрой!

— Наричай ме Куентин, моля те. В края на краищата, както ми каза Уил, с риск за живота си ти си защитил моето малко момиченце. — Куентин се настани на един стол с кожена облегалка. — Има ли някакви улики?

— Обадете се в полицията и попитайте лейтенант Брент Чапмън. Той отговаря за случая.

— Но, скъпи момко, ти си станал свидетел на инцидента, и то с изваден пистолет в ръка. Къде са дупките от куршумите? — Джед нямаше да се изненада, ако Куентин извадеше лупа и рулетка от джоба си. — Любопитно, нали? Знаеш ли, веднъж преди години изпълних ролята на инспектор Поаро в постановка на „Ориент експрес“.

— Синът ви пък се е пробвал като наркотрафикант във филм на Сталоун. Ама че семейство!

— Ако иска да е добър актьор, човек трябва да изпълнява и положителни, и отрицателни роли. Театърът е в кръвта ни, въпреки че Изи, изглежда, предпочита по-материалната сфера. — Той се облегна назад, кръстоса крака и скръсти ръце на корема си. — Имаш ли малко време?

Джед погледна часовника си.

— Само две минути, докато стане дванадесет часа.

— Добре тогава. — Доволен, Куентин бръкна в палтото и извади плоското шише.

— Дръжте това нещо по-далеч от мен.

Мъжът чистосърдечно се засмя.

— Оня ден го бях напълнил с най-силната смес. Днес тя е с много по-ниско октаново число.

— Въпреки това ще ви откажа.

— Добре, тогава пия за здравето на всички девойки, които съм обичал. — Куентин отпи една голяма глътка, въздъхна и мушна шишето обратно в джоба си. Дора можеше да влезе всеки момент. — Тази сутрин се отбих по друга причина при теб. Искам да подновя поканата си да дойдеш на нашето новогодишно парти в театъра. Жена ми настоява лично да ти благодари, че си се погрижил за Изи.

— Не си падам много по партитата.

— Ако се отбиеш поне за малко, ще го считам за лична услуга. Честно казано, след онзи инцидент малко ме е страх да оставя Изи да кара колата сама дотам. — Куентин се здрависа още веднъж с шишето и излезе.

Работата в магазина съвсем замря. Дора остави Тери на щанда и прекара следобеда в подреждане на папките с документацията. Почти се здрачаваше, когато Джед слезе долу и без да продума, започна да мери стената, на която тя му беше казала да постави рафтове.

В продължение на пет минути и Дора се правеше, че не го забелязва.

— Алармената система, която ми монтираха по твое настояване, е толкова сложна, че ще подхожда повече за Форт Нокс^[1].

Джед надраска няколко цифри на един лист.

— Всичко, което трябва да направиш, е да набереш този шестцифрен код.

— Ами ако забравя цифрите? Тогава звънците ще зазвънят, ще засвяткат светлини и някой мъжага с високоговорител в ръка ще ми извика да изляза навън с вдигнати ръце.

— Тогава просто не забравяй цифрите.

— Никак не си падам по числата. Затова си имам счетоводител.

— Имаше. Между другото, той е извън подозрение.

— Разбира се, че ще е. Майка му всяка вечер проверява дали си е измил ушите.

Джед пусна рулетката, с която вземаше мерки, и тя рязко щракна.

— А защо, по дяволите, изобщо трябваше да излизаш с него!

— Говореше ми за параграф 25 от новия данъчен закон. Не смеех да му откажа. — Тя се усмихна, защото все пак поддържаха някакъв разговор. — Всъщност изпитвах някакво съжаление към него. Майка му наистина е една дърта вещица.

— Въпросната вечер Ендрю и неговата дърта вещица, заедно с още двадесетина други хора, са били на коледното парти на „Доуд и Голдщейн“. До двадесет и два и тридесет минути алибито му е непоклатимо.

— Никога не съм и мислила, че може да е той. — Известно време тя подрежда няколко копия от фактури. — Обадих се в болницата.

— Какво? За кого?

— За госпожа Лайл. Не можа да ми излезе от ума. — Дора отново сложи на мястото й една разписка за кредитна карта от банката „Федерал Експрес“. — Още е в кома. Изпратих й цветя, въпреки че е глупаво от моя страна.

— Да-а. — Господи, защо я оставяше да си говори така с него? — Обикновено хората се радват на глупави жестове.

— Аз съм от тях. — Дора пое дълбоко въздух и се отдръпна от бюрото. — Скимърхорн, не би ли излязъл оттук?

— Още малко и свършвам. После се махам.

— Май че лошо се изразих. Нямах това предвид. — Тя прокара припряно ръка по косата си. — Не искаш ли да отидеш да хапнеш някъде пица, да видиш някой филм? Точно в този момент не ми се занимава с тази купчина бумаги.

— За кино е още рано.

— След пицата ще стане тъкмо навреме. — Тя възприе най-убедителния си тон. — Хайде, бъди приятел, Скимърхорн. Има само едно нещо, което е по-лошо от това да отидеш сам на кино — да отидеш сам на кино с кола.

Той знаеше, че не трябва да го прави. След това, което се беше случило между тях онази вечер, трябваше да я избягва.

— Какъв беше кодът на алармената ти инсталация?

— Защо?

— Защото ако искаме да излезем, ще трябва да заключим.

Напрежението в очите й изчезна.

— Дванадесет — двадесет и четири — деветдесет и три. Бъдни вечер, 93-та, нали? — Тя се усмихна и грабна палтото си. — Мисля, че няма да забравя тази дата.

— Браво! — Той намъкна якето си. След кратко колебание пое ръката, която тя му подаде. — Да отидем да проверим ключалките.