Нора Робъртс
Скрити богатства (22)

Двадесет и първа глава

Дора винаги беше обичала Ню Йорк. Преди години беше мечтала да живее там завинаги. Още пазеше приятни спомени от таванската стаичка във Вилидж, от любимото си ресторантче, от приятелите — бохеми, които се обличаха в черно и с упование цитираха последната апокрифна литература. И, разбира се, тя не можеше да забрави откачената си съседка, която непрекъснато се влюбваше в най-неподходящия мъж. Но по онова време беше само на 14 години, а сега разбиранията й се бяха променили. Въпреки това още обичаше Ню Йорк — заради бурния му живот, заради неизтощимата му енергия и арогантността му. Обичаше хората, които сновяха забързано по тротоарите, купувачите, награбили пакети с покупки, на които можеше да се прочете името на фирми като „Сакс“, „Мейси“ и „Бендел“. Радваха окото й магазините за електроника, в които непрекъснато ставаха разпродажби на фалирали фирми, заядливите улични продавачи на печени кестени и прочутите с безцеремонната си грубост шофьори на таксита.

— Кучи син — промърмори Джед, когато едно такси профуча на сантиметър от колата му.

Дора се захили.

— Страхотен е, нали?

— Съмнявам се от началото на века тук някой да е бил глобен за нарушаване правилника на движението.

— Нямаше да има кой знае каква полза. В края на краищата… О, я виж! — Дора свали прозореца на колата и проточи врат навън.

— Ако кажеш още нещо, ще те убия.

— Видя ли онези дрехи на витрината? — Тя присви очи, но не заради облаците бензинови пари, а за да се опита да прочете името и адреса на магазина. — Много бяха шик. Ако намериш място за паркиране, няма да се бавя повече от пет минути.

Той изсумтя.

— Слез на земята, Конрой.

Тя се намуси и се облегна на седалката.

— Като свършим работа, не е зле да минем оттук. Просто трябва да завием зад тази пряка, Джед.

— Забрави това. Малко ли са магазините във Филаделфия?

— Разбира се, че не са малко, но не е там въпросът. Ах, какви обувки! — Тя въздъхна дълбоко, загледана във витрината на друг магазин, докато Джед се мъчеше да си пробие път сред потока от коли по Медисън Авеню. — Започнали са разпродажбите след Коледа. Евтиния.

— Трябваше да го предвидя. По дяволите, не влизай в моята лента! — развика се той, като пак се размина на косъм с друго такси. — Трябваше да се сетя — повтори Джед — и да не те прекарвам през Манхатън. Все едно да предложиш пържола на изгладняло куче.

— Не, трябваше аз да карам — поправи го тя. — Тогава нямаше да ругая като теб и освен това нямаше да зяпам към магазините. Но ти поиска да видиш апартамента на Ди Карло.

— Дано да стигнем живи до там.

— Можехме да вземем такси от летището.

— Подчертах думата „живи“.

Дора се чувстваше съвсем жива.

— Знаеш ли, можем да останем тази нощ и да наемем стая в някой страшно скъп хотел в центъра. Ще успеем да отидем на представлението на Уил. — Тя отново се загледа с копнеж в един бутик.

— Не сме тръгнали на разходка, Конрой.

— Просто се опитвам да съчетая полезното с приятното.

Без да й обръща повече внимание, Джед сви по осемдесет и трета улица. Огледа се набързо, за да види къде би могъл да паркира, но беше принуден да направи единственото възможно нещо: да се присламчи до една вече паркирала кола.

— Ще трябва да ти се доверя.

— Готова съм. — Тя си придаде възможно най-будещия доверие вид. — За какво?

— Искам да седнеш пред кормилото и просто да ме изчакаш. Смятам да огледам апартамента на Ди Карло и да поговоря със съседите му.

— Значи искаш да не идвам с теб, така ли?

— Просто държа да намеря колата тук, когато се върна. Ако се наложи да я преместиш, направи една обиколка из квартала, без да спираш, където и да било за дрехи и обувки, и пак спри тук. Ясно ли ти е?

— Не съм идиотка — започна тя, но той я целуна и излезе.

— Заключи си вратите.

Когато минаха пет минути, след това десет, а след това още двайсет, Дора започна да си мисли дали да не остави бележка на Джед да я търси в бутика, а тя да вземе такси дотам. Тъкмо посягаше към чантичката си за бележник, когато Джед влезе в колата. Запали двигателя и зачака удобен момент да се включи в движението.

— Как, по дяволите, да стигнем до Бруклин!

— Само това ли ще ми кажеш? Оставяш ме тук да кисна почти половин час, а сега искаш да ти покажа пътя за Бруклин.

— Трябваше да огледам апартамента на Ди Карло.

— Това не е извинение. — Тя млъкна ядосана, но любопитството й надделя. — И какво откри?

— Половин дузина италиански обувки, няколко италиански костюма, копринено бельо с всички цветове на дъгата и цял кашон „Дом Периньон“.

— Значи си е падал по хубавите неща.

— Намерих също чекова книжка с малко повече от 7000 долара, една порцеланова Мадона и куп семейни снимки в рамки.

— О, това вече ме изненадва — бил е пестелив, не е забравил религиозните си корени и зачита фамилията си. Дотук не ми прилича на хладнокръвен убиец.

— И Тед Бънди имаше красиво лице и приятна усмивка. — Той зави и се отправи към центъра. — Намерих също няколко бланки на „Е. Ф. Инкорпорейтид“ със седалище в Лос Анжелис и клон тук, в Манхатън, много документация на същата фирма и около десетина съобщения, записани на телефонния секретар от мама, братовчеда Алфонсо, леля София и някаква откачалка на име Бамби.

— Значи само защото една жена се казва Бамби, я смяташ за откачена?

— Сигурно греша. — Той се промъкна на жълто при един светофар. — Това, че тя нарича Ди Карло „Тони Сладура“, кикоти се непрекъснато и дрънка глупости в посланието си, не е причина да я мисля за откачена.

— Е, така е по-добре.

— Това, което не успях да намеря, е тефтерче с адреси и телефони, паспорт и пари в брой. Като имам предвид тези неща и факта, че съобщенията до него са без отговор и никой от сградата не го е виждал, а също, че пощата му стои непокътната, започвам да си мисля, че от известно време не се е мяркал.

— Разумно заключение. Мислиш ли, че е все още във Филаделфия?

Той усети нотка на безпокойство в гласа й и побърза да й отговори:

— Възможно е. Никой обаче няма да досажда на семейството ти, Дора. Няма защо да го прави.

— Прав си. Ако той е още там, сигурно ме чака да се върна. — Тя се намръщи. — Много приятна перспектива.

— Той вече няма как да се добере до теб. Гарантирам ти го.

Джед с мъка си проби път от Манхатън до Бруклин, като пушеше цигара след цигара и изживяваше не съвсем неприятното усещане, че нарушава правилата за движение. Докато открие адреса на Франклин Флауърс, вече беше успял да подреди парчетата от мозайката, които досега разместваше насам-натам.

Той спря колата на паркинга и се наведе напред, за да разчете табелката на витрината: — „Ф. Флауърс. Покупки и продажби“. Че кой не го прави? — зачуди се той. — Изглежда, че тук ще трябва да ме придружиш, Конрой. И да не забравиш, че…

— Знам, знам. Ти ще говориш.

Влязоха в магазина. Беше не по-голям от обикновен хол и буквално преливаше от най-различни неща, като се започне от парцаливи плюшени мечета и се стигне до висящи фенери. В помещението нямаше никой, но Джед чу да се говори в задната стаичка зад дръпнатата завеса. Следвайки указанията, посочени на щанда, той удари по медния звънец.

— Един момент, моля — произнесе напевно мъжки глас.

След малко Флауърс наистина се появи иззад завесата, сред облаци ароматен цигарен дим. Беше висок и едър човек, който започваше леко да напълнява около кръста. Лицето му беше валчесто и добродушно — като на плюшените мечета. Малкото му руса коса беше старателно сресана, а между дебелите си пръсти държеше тънка кафява цигара.

— Добро утро — отново пропя той като учител в детска градина. — Не може да бъде — зацъка той с език и погледна към редицата тиктакащи часовници. — Вече е следобед. Колко бързо лети времето… Какво ще обичате?

Джед започна разговора, а през това време Дора се беше захласнала да разглежда наоколо.

— Господин Флауърс?

— На вашите услуги. Това е магазинчето ми. — Дръпна леко от цигарата и издиша дима през свитите си устни, сякаш пращаше някому въздушна целувка. — Както можете да прочетете на табелката, купуваме и продаваме почти всичко. Какво ви интересува?

— Познавате ли Шърмън Портър?

Веселото изражение по лицето на собственика се стопи.

— Бедният Шърмън! Научих само преди два дни. Каква трагедия… Светът, в който живеем, все по-често ме отвращава. Застреляли са го като куче до собственото му бюро. — Той потрепери. — Ужасно, направо ужасно.

— Вие сте му изпратил една доставка — продължи Джед, когато Флауърс се спря за миг, за да си дръпне от цигарата. — Пристигнала е във Вирджиния на двадесет и първи декември.

— О, да — усмихна се Флауърс тъжно. — Кой би предположил, че това ще е последният ни общ бизнес с Шърмън? Съдбата е толкова жестока и капризна. Работили сме заедно близо шест години и може да се каже, че бяхме приятели.

Джед извади списъците, които беше взел от папката на Хелън.

— Имаме някои въпроси във връзка с доставката.

— Така ли? — Тъжното изражение върху лицето на Флауърс изчезна и той се намръщи. — Хелън не ми е казвала нищо. Разбира се, това е обяснимо при така стеклите се трагични обстоятелства. Все пак сигурен съм, че вместо да ви изпраща при мен в Ню Йорк, ако имаше някакъв проблем, щеше да ми се обади по телефона.

— Всъщност ние сме тук по друга работа — каза Джед, за да го успокои. — Вие сте купил стоката от една разпродажба на имущество.

— Да, едно неголямо имение в Кетскилс. Какъв въздух, какъв пейзаж! Подбрах някои от по-дребните неща. По-големите предмети продадох на други клиенти. Не е много практично да изпращаш тежка мебел чак до Вирджиния, когато имаш клиенти по-наблизо. — Той изпусна две идеални кръгчета дим. — Виждате ли, най-често действам като посредник на търговци. Мястото тук е малко. — Огледа с любов магазина си, така, както грижовен родител — детето си. — Спомням си, че бях подбрал няколко много хубави неща за Шърмън. — Флауърс загаси цигарата в един мраморен пепелник. — Не мога да си представя какъв проблем може да има.

— Картината — започна Джед.

— Картината? — Флауърс се намръщи и сложи ръка на кръста си. — Не съм изпращал картина.

— Една абстрактна творба, подписана от Билингсли.

— Абстрактна? — Флауърс отметна назад глава и се закикоти като момиче. — О, не! Никога не бих се докоснал до такова нещо. Твърде неразбираемо е за моя вкус. И трудно се продава. Не, мисля, че има някаква грешка.

— Имате ли списък на нещата, които сте изпратил?

— Естествено. Голям педант съм по отношение на организацията. Абстрактна картина, казвате? Нищо чудно, че Хелън има проблеми. Ще се върна след секунда. — Той изчезна зад завесата.

— Може да работи с някой партньор — прошепна Дора. — Може той да е изпратил картината, или пък… — Тя млъкна, когато Флауърс се появи отново с две папки: светложълта и яркочервена.

— Както виждате, служа си с цветен код. В жълтата папка е посочено точно какво съм купил на разпродажбата. — Той я отвори. Вътре се виждаха гъсто изписани на пишеща машина листове. — Я сега да видим… — Бързо прелисти страниците. — Тук сме вече януари. Колко бързо лети времето. А, ето: „Имение Удлоу, Кетскилс, 12 декември“. Ето пълния списък с приложените към него разписки. Няма никаква картина.

— Нито пък порцеланово куче — забеляза Джед, — нито скулптурна група като тази, заради която беше убит Том Ешуърт.

— А това е папката ми за доставките, които изпращам на Шърмън, Бог да го прости. — Той я разтвори. — Както виждате, най-горният лист е от последната пратка и към него е приложено копие от товарителницата. И тук няма никаква картина. Ще трябва да е станало някакво разместване, след като са разопаковали пратката. Шърмън, беше добър търговец, но доста небрежен.

— Да — каза Джед, — сигурно сте прав.

 

 

— Мисля, че Флауърс греши — каза Дора, когато отваряше вратата на колата. — Момчето разопакова цялата пратка пред мен. Току-що беше пристигнала.

Джед извади от джоба си ключовете, но не запали двигателя. Докато си играеше нетърпеливо с тях, погледът му беше абсолютно безизразен.

— Имаше картина. Нали точно аз я купих, дяволите да я вземат!

— Да, картина е имало — каза Джед, — имало е и порцеланово куче и доста други неща. Но нито едно от тях не е в списъка на Флауърс. И нито един предмет не съвпада с този списък.

— Може би нещо блъфира. — Тя погледна към магазина и поклати глава. — Мисля обаче, че не лъже.

— Безспорно. — Джед я погледна. — Я ми кажи, Конрой, ако ти трябваше да прекараш контрабандно картина на Моне и няколко други крадени ценности, щеше ли да се постараеш да ги прикриеш така, че да изглеждат най-обикновено…

— Във всеки случай не бих ги изпратила на разпродажба — прекъсна го тя — и не бих рискувала да ги купят хора, пръснати почти по цялото Източно крайбрежие.

— Защото тогава щеше да си създадеш куп главоболия и щеше да се изложиш на опасност, за да си ги прибереш обратно. В това липсва всякаква логика. Значи някой е объркал нещата. Да не би да е Ди Карло?

— Може би. Какво друго имаш предвид? — попита тя. — По очите ти познавам, че в акъла ти е още нещо.

— Копията от товарителниците. Тези, които бяха приложени в папката на Флауърс, и онези, които взех от Портър. И двете бяха издадени от фирмата „Премиум шипинг“. — Той включи двигателя. — Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

 

 

В малко ресторантче в Бруклин Дора изпи безброй кафета, като отхапваше от време на време от един сандвич, за да убие времето. Докато Джед говореше по телефона, тя се опитваше да нареди мозайката, водейки си бележки и чертаейки диаграми в бележника си.

— Изглежда, че картината на Моне е истинска. — Джед седна до нея и дръпна чинията й към себе си. — Ще трябва да направят още някои тестове, за да са сто процента сигурни, но баба ми и нейният приятел смятат, че не грешат в предположенията си.

— Кой е нейният приятел?

— Беше уредник в музея. — Той изяде един сандвич и даде знак на келнера да му донесе кафе. — Оказа се, че всички, които са в списъка и които са купили нещо от тази пратка, са били обект на нападение в периода между 22 декември и Нова година.

— Нападнати? — Тя пребледня като платно. — Искаш да кажеш, че са мъртви?

— Не. — Джед силно стисна ръката й. — Искам да кажа — обрани. При всеки случай на обир е липсвал онзи предмет, който те са купили на разпродажбата. Аматьорска работа. От това, което ми разказа Брент, изглежда, че умишлено е действано така, че кражбите да изглеждат като най-обикновени, с взлом. А от Ди Карло все още няма никаква следа. Той е бил нещо като вицепрезидент в Ню Йорк на филиала на „Е. Ф. Инкорпорейтид“. Отпреди Коледа не се е появявал на работа. Няколко пъти се е обаждал по телефона, но в края на годината е престанал. Секретарката му и останалият персонал твърдят, че не знаят къде се намира. Тази сутрин майка му е подала в нюйоркската полиция молба за издирването му.

— Значи се укрива. — Дора посегна към чашата си с кафе. — Добре. Надявам се да продължи да бяга, докато си счупи главата някъде. Какво ще правим оттук нататък?

Джед сви рамене и отново отхапа от сандвича.

— Ако съберем достатъчно доказателства, които го уличават като извършител на убийствата във Филаделфия и Вирджиния, ще уведомим федералната полиция.

— Не е нужно да ми казваш, че не ти се иска да го правиш. Вече започвам да чета мислите ти, капитане.

— Обичам да завършвам това, което съм започнал. — Той обърна разсеяно бележника й към себе си и се зачете. На устните му се появи усмивка. — Пак си играеш на Нанси Дрю, нали?

— А ти нямаш полицейска значка, Скимърхорн. Така че сега пък ти пък си играеш на Джо Харди.

Той се направи, че не я е чул. Диаграмите й го заинтересуваха. Най-горе беше поставила името на „Премиум шипинг“ и оттам излизаха разклонения вляво и вдясно. В края на едното разклонение беше написала името Портър, а в края на другото имаше въпросителна. Под тях беше описът с предметите, които Флауърс твърдеше, че е изпратил. От Портър се разклоняваха имената на всички купувачи и бяха посочени предметите, с които се бяха снабдили. Друга черта свързваше нейното собствено име с това на Алис Лайл.

— Какво искаш да кажеш с всичко това, Ненси?

— О, то е само теория. — Тя се засегна от пренебрежителния му тон. — Всъщност имам две теории. Първата е, че Ди Карло е бил измамен. Който и да е отговарял за ценните предмети, е побързал да ги изпрати във Вирджиния.

— Защо?

— Не знам. — Тя въздъхна и взе чашата с кафето. — Може да е негов подчинен, който той не е повишил, или жена, която е пренебрегнал, а може просто някоя разсеяна секретарка да е оплескала цялата работа.

— В това щеше да има някаква логика, ако този служител или пренебрегната жена са запазили част от плячката за себе си. Малко вероятно е и някоя разсеяна секретарка да изпрати доставката до невзрачна къща за разпродажби във Вирджиния, където Ди Карло няма никакви връзки.

— Ди Карло може да е използвал от години къщата за разпродажби на Портър като междинен пункт за изпращане на контрабандни стоки. — Тя го загледа намръщена. — Ти сигурно имаш по-добра теория?

— Да, намира ми се една. Но нека видим първо втората ти хипотеза. — Той явно се забавляваше. Потупа с ръка по диаграмата. — А това какво е?

— Няма защо да се надуваш толкова, Скимърхорн.

— Прощавай. — Джед взе ръката й и леко я целуна. — Разкажи ми с две думи.

— Е добре. За мен е съвсем очевидно, че е имало две пратки. Едната, съставена от предмети, купени на разпродажбата на лично имущество, а другата — с контрабандните стоки. След като сме съгласни, че би било много глупаво Ди Карло сам да изпрати плячката си във Вирджиния, логичното обяснение е, че пратките просто са били объркани.

— Продължавай — насърчи я той. — Ще си изкараш значка за заслуги.

— И тъй като товарителниците и на двете пратки са издадени от „Премиум“, може да се заключи, че грешката е станала тъкмо там.

— Браво, Ненси. — Доволен, той извади няколко банкноти от портфейла си и ги хвърли на масата. — Хайде да отидем и да проверим.

— Почакай за минутка. — Тя го настигна при вратата. — Мислиш ли, че в теорията ми има смисъл?

— Казах, че трябва да проверим.

— Не, това не е достатъчно. — Дора му препречи пътя. — Погледни ме в очите, Скимърхорн, и кажи, че съм права.

— Мисля, че си права.

Тя гордо въздъхна и сама отвори вратата.

— Какво още чакаме тогава?

 

 

— По-голямата част от полицейската работа е твърде досадна — каза Дора, докато чакаха вече петнадесет минути в канцеларията на Бил Таркингтън.

— Да не искаш да се откажеш, Конрой?

Тя се облегна на стола и подпря брадичка с ръка.

— Все това ли си вършил през всичките тези години?

Той остана с гръб към нея, като продължаваше да наблюдава конвейерните ленти и диспечерите около тях.

— Не мога да изчисля колко часове съм прекарал в чакане.

Тя широко се прозина.

— Предполагам, че си се научил да бъдеш търпелив.

— Не, не непременно. Часовете, през които чакаш, се заменят от не по-малко часове, прекарани в ужас, така че свикваш винаги да си нащрек.

От мястото си тя наблюдаваше профила на Джед и усети, че само част от него е в стаята с нея. Останалата беше някъде другаде, където той не я допускаше.

— Как се справяш, когато настъпи ужасът?

— Приемам го като нещо неизбежно.

— Не мога да си представя, че нещо може да те уплаши.

— Казах ти, че не ме познаваш. Мисля, че това вече е нашият човек.

Таркингтън се появи на вратата с приветлива усмивка.

— Господин Скимърхорн? — Той разтърси енергично ръката на Джед. — И госпожица Конрой. Извинявам се, че ви накарах да чакате. Ще пийнете ли по кафе с поничка?

Преди Джед да си отвори устата, Дора се усмихна чаровно на Таркингтън:

— Бих изпила с удоволствие едно кафе.

— Сега ще ви налея. — Доволен, че ще може да ги обслужи, Таркингтън се обърна с гръб към тях, за да налее три чаши. Дора хвърли да Джед заговорнически поглед.

— Знаем, че сте зает, господин Таркингтън, и се надявам да не ви отнемем много време.

— Не се безпокойте. Винаги намирам време за клиентите си. Сър, сметана, захар?

— Без сметана — каза Джед и видя с лек ужас как Таркингтън изсипа няколко лъжици захар в една от чашите.

— Заповядайте. — Той им поднесе кафето и сръбна от своя шербет. — Искахте да ме питате за някаква пратка, нали?

— Точно така. — Джед бръкна в джоба си и прочете номера на товарителницата, който беше записал при Флауърс. — Интересува ни една пратка, която сте приели тук на седемнадесети декември от Франклин Флауърс. Трябвало е да бъде доставена на Шърмън Портър, Фрънт Роял, Вирджиния, номер АСБ-54467.

— Добре. — Таркингтън седна зад бюрото. — Сега ще проверим. Какъв, по-точно, е проблемът?

— Това, което е изпратено, не отговаря на онова, което е получено.

Пръстите на мъжа замръзнаха върху клавиатурата на компютъра и лицето му се сгърчи болезнено.

— О, Боже, пак същата работа.

— И друг път ли сте имали такъв случай? — попита Джед.

Таркингтън се съвзе и зачука по клавишите.

— Уверявам ви, господин Скимърхорн, че „Премиум“ е фирма с безупречна репутация. Мога да кажа само, че натоварването около Коледа беше прекалено голямо. Седемнадесети декември ли казахте? — Малките му очички светнаха. — Така трябва да е станало.

— Какво имате предвид?

— Имахме друго оплакване за една доставка, която изпратихме в същия ден. Клиентът беше много разстроен, но не беше толкова търпелив като вас с госпожица Конрой.

— Ди Карло — изпусна се неволно Дора.

Преди Джед да успее да я скастри, усмивката отново цъфна върху лицето на Таркингтън.

— Точно така. Познавате ли го?

— Срещали сме се — каза също усмихната Дора.

— Това се казва съвпадение. — Поклащайки глава, Таркингтън продължи да чука по клавишите. — Трябва да ви кажа, че камък ми падна от гърдите. Какво ли не направих да открия пратката на господина, а сега изглежда, че тези две доставки са били объркани и изпратени на погрешен адрес. Не мога да разбера точно как е станало, но решението на загадката очевидно е съвсем просто. Веднага ще се обадя на господин Ди Карло.

— Ние ще се погрижим за това. — Джед погледна компютърния екран през рамото на Таркингтън и видя името на служителя, който беше изпратил пратката.

— Ще ми спестите твърде неловко положение. — Таркингтън отпи от кафето и им смигна, сякаш негласно уверявайки ги, че са имали късмет. — Естествено, ще ви върнем парите за разноските по изпращането.

— Много добре.

— Права бях — каза тихо Дора, когато излязоха навън.

— Остави за по-късно да се гордееш с това. — Джед отиде до един от диспечерите.

— Къде е Джонсън?

— Опал ли? — Човекът посочи с глава към друг конвейер. — Ето я там, на шеста лента.

— Какво ще правим пък сега? — попита Дора.

— Ще проверим още някои досадни подробности.

Но когато седнаха с Опал в кафенето за персонала и тя им разказа за кошмарното си преживяване с Ди Карло, на Дора тези подробности не й се сториха досадни. Като видя, че е изпълнена със съчувствие, Джед се облегна назад, запали цигара и я остави да играе ролята на доброто ченге. Нямаше намерение да й го казва, но според него тя просто беше родена за това.

— Направо невероятно — каза развълнувано Дора, докато вървяха към паркинга. — Разменила е две фактури и при нас се озовава контрабандно вкарана картина на Моне. — Доволна, тя се засмя, докато Джед отключваше вратата на колата. — Полицейската работа като че ли започва да ми харесва.

— По-добре си продавай дрънкулките — посъветва я Джед.

— Можеше да кажеш поне, че съм свършила добра работа.

— Това е вярно. Затова не ми се обиждай.

— Не се обиждам. — Тя си изу обувките. — Но сега знаем как, защо и кой го е направил. Остава само да открием Ди Карло.

— Остави тази работа на големите момчета, бейби.

— Ще се откажеш ли да се занимаваш по-нататък със случая? — Тя го погледна разочарована. — Ще се откажеш ли?

— Казах само, че за теб е вече време да прекратиш участието си.

— Няма да направиш нито крачка без мен, Скимърхорн. Ако не бях купила тези контрабандни стоки и не се бях озовала в центъра на тази каша, ти още щеше да висиш в стаята си и да се мусиш на своите тежести.

— Да не би да искаш да ти благодаря за това?

— Ще го направиш, когато дойдеш на себе си. — Тя въздъхна и попита с надежда: — Сигурен ли си, че не искаш да ме заведеш в онзи скъп хотел?

— Наситих се на Ню Йорк, благодаря.

Освен това трябваше да провери още нещо. На компютърния екран пред Таркингтън беше прочел важно за него име — на човека, комуто Ди Карло е трябвало да изпрати незаконно миналата през митницата стока: Абел Уайнсеп от „Е. Ф. Инкорпорейтид“, Лос Анжелис.