Нора Робъртс
Скрити богатства (7)

Шеста глава

Дора беше права. Той се чувстваше ужасно. Докато се обливаше под душа с риск да се удави, последното нещо, което Джед желаеше, беше някой да му хлопа по вратата. Изруга, уви хавлиената кърпа около кръста и се отправи на пръсти към вратата. Открехна я леко.

— По дяволите! Какво искаш?

— Добро утро, Скимърхорн. — Дора нахълта вътре с кошница в ръка. — Виждам, че отново си станал приветлив и жизнерадостен.

Беше с къса пола в яркосиньо и златисто, от което го заболяха очите.

— Изчезвай!

— Боже Господи, ама ти май наистина се чувстваш ужасно! — Не се засегна, а отвори кошницата. Вътре имаше червен термос с плетена пластмасова дръжка, буркан с някаква отровно — оранжева течност и снежнобяла салфетка, в която бяха увити два дебели кроасана. — Тъй като баща ми бе причината за онази малка катастрофа, реших, че тази сутрин трябва да се погрижа за теб. Ще ни трябват водна чаша, чаена чаша с чинийка и една по-голяма чиния. — Когато видя, че той не реагира, тя обяви: — Добре, аз ще донеса. Защо не отидеш да си сложиш някакви дрехи? Ти ми даде ясно да разбера, че не се интересуваш от мен физически, но влажното ти полуголо тяло може да ме доведе до необуздана сексуална лудост.

Той изскърца със зъби и един мускул на брадичката му трепна.

— Много остроумно, Конрой, много остроумно. — Обърна се и се отправи към спалнята. Когато се върна, навлякъл сив анцуг, тя беше сложила закуската на масата.

— Взе ли аспирин?

— Тъкмо мислех да го направя.

— Тогава изпий първо това. — Тя му подаде три таблетки. Изгълтай ги наведнъж.

Той се намръщи на оранжевата течност, която тя му наля във водната чаша.

— С какво, по дяволите, ще ме тровиш?

— Довери ми се. Просто се грижа за теб.

Не би могъл да се почувства по-зле, отколкото беше. Взе хапчетата с две големи глътки от лекарството на Дора.

— Господи, има вкус на балсам!

— Предполагам, че принципът на приготвяне е същият. Татко се кълне, че има ефект. Повярвай ми, той е експерт в тези работи. Пийни си сега малко кафе. От него няма да ти мине махмурлукът, но ще се събудиш напълно, за да можеш изцяло да му се насладиш.

Джед притисна с длани очите си. Имаше чувство, че могат да изскочат от орбитите.

— Какво имаше в онази бутилка?

— Тайното оръжие на Куентин Конрой. Той прави в мазето експерименти като учен, който не е много с всичкия си. Както вече си забелязал, татко обича да си пийва.

— Е, това вече е новина.

— Знам, че не трябва да му позволявам, но е много трудно. А и не пречи на никой. Дори не съм сигурна, че и на него му вреди. — Тя си отхапа парченце кроасан. — Пиенето не го прави нито арогантен, нито досаден. Никога не му идва наум да кара кола или да управлява някаква друга машинария. — Тя сви рамене. — Някои ходят на лов, други колекционират марки. Татко пък си пийва. Почувства ли се по-добре?

— Ще се живее.

— Добре тогава. Трябва да отварям магазина. Не можеш да си представиш колко много хора пазаруват в навечерието на Коледа. — Тя си тръгна, но когато хвана дръжката на вратата, се спря. — О, перилата изглеждат супер! Благодаря. Кажи ми, когато решиш, че можеш да поставиш рафтовете. И не се притеснявай. И аз не искам да спя с теб.

Дора затвори внимателно вратата след себе си и се отправи по коридора, като си тананикаше.

 

 

Ди Карло беше в прекрасно настроение. Късметът му отново работеше. Взетото под наем порше летеше с 95 мили в час. На седалката до него лежаха добре опаковани един бронзов орел и репродукция на Статуята на свободата. Беше купил лесно и двете от един магазин в покрайнините на Вашингтон.

Всичко бе минало по мед и масло. От магазина бе излязъл като доволен собственик на два типични предмета на американския кич. След като се отбиеше за малко във Филаделфия, за да вземе и останалите две неща от списъка, смяташе да се отправи за Ню Йорк. И ако всичко минеше добре, както досега, до девет часа щеше да си бъде вкъщи и щеше да има достатъчно време за празника.

Веднага след Коледа щеше отново да започне да изпълнява програмата. Прецени, че с това темпо би могъл да събере цялата стока на господин Финли много преди крайния срок.

Можеше дори да изкара и възнаграждение за свършената работа.

Като потропваше в такт с пръсти, той набра от телефона в колата домашния телефонен номер на Финли.

— Да!

— Господин Финли, Ди Карло е.

— Имаш ли да ми съобщиш нещо интересно?

— Да, сър — каза той въодушевено. — Във Вашингтон прибрах още два от предметите.

— Гладко ли мина пазарлъкът?

— По-гладко не можеше и да бъде. Сега съм на път за Филаделфия. Там в един магазин има още две неща. Ще пристигна най-късно в три часа.

— Тогава да ти пожелая отсега весела Коледа, Ди Карло. Ще ти бъде трудно да се свържеш с мен до 26-и декември. Ако имаш да съобщиш нещо, обади се на Уайнсеп.

— Ще поддържам връзка, господин Финли. Приятно прекарване на празниците.

Финли затвори телефона, но остана на балкона да наблюдава надвисналия над Лос Анжелис смог. Върху врата му на изящна златна верижка висеше инкрустираната с рубини кутийка.

 

 

Ди Карло пристигна във Филаделфия в три часа след обяд. Късметът му продължаваше да работи. Влезе в „Гостната на Дора“ петнадесет минути, преди да затворят. Първото, което забеляза, беше една червенокоса красавица със зелена феерична шапчица на главата.

Тери Стар — помощницата на Дора и ревностна поклонничка на театър „Либърти“, го посрещна с най-пленителната си усмивка.

— Весела Коледа! — поздрави го тя с глас, напомнящ коледни звънчета. — За малко да ни изтървете. Днес затваряме по-рано.

Ди Карло пусна една срамежлива усмивка.

— Сигурен съм, че купувачите, които идват в последния момент, никак не са ви приятни.

— Шегувате се, обожавам ги. — Беше забелязала поршето на паркинга и си правеше сметка да приключи работния ден с добър удар. — Нещо специално ли търсите?

— Всъщност да. — Той огледа магазина, надявайки се бързо да забележи картината или порцелановото куче.

— Връщам се, у дома, но имам една леля, която колекционира статуетки на животни. По-специално — на кучета.

— Може би ще мога да ви помогна. — С високите си токчета Тери гонеше метър и осемдесет. Движеше се из магазина като сержант, който прави проверка на ротата. Пресметнала набързо колко струват костюмът на Ди Карло, балтонът и колата му, тя го поведе към статуетките от нефрит.

— Тази е любимата ми. — Отвори един стъклен шкаф и извади оттам статуетка на пудел с цвят на зелена ябълка. — Великолепна е, нали?

— Да, но мисля, че вкусът на леля ми не е чак толкова изискан. — Той я погледна закачливо. — Знаете какви са възрастните дами.

— Човек не може да работи в такъв магазин и да не ги познава. Тогава нека да потърсим нещо друго. — Тери остави с известно съжаление нефритената статуетка на мястото й. — Имам двойка прекрасни кокер шпаньоли от гипс.

— Може ли да поогледам наоколо? Знам, че бързате да си вървите, но може би ще видя нещо, което наистина ще се хареса на леля Мери.

— Моля, заповядайте.

Ди Карло забеляза гипсовите кокер шпаньоли. Имаше емайлирани пудели, гончета от дебело стъкло, гипсови далматинци, а така също и китайски пуделчета от кована мед. Но никъде не виждаше порцелановата хрътка.

Същевременно се мъчеше да открие и картината. Имаше поне дузина репродукции в рамки, избелели портрети и рекламни афиши. Но абстракционисткото платно в рамка от абаносово дърво не се виждаше никъде.

— Мисля, че открих най-подходящата… — Тери беше на две крачки от него, когато той рязко се обърна. Беше жена, която се гордееше с това, че по физиономиите на хората може да тълкува мисиите им. Стори й се, че върху неговото лице беше изписана думата „убийство“. — Съжалявам, стреснах ли ви?

На лицето му мигновено се появи усмивка, която заличи леденото изражение в очите му.

— Така ли? Бях се замислил. И какво е то?

— Една глинена статуетка от Стафордшир, представлява шотландска овчарка с малкото й. Много е симпатична.

— Точно по вкуса на леля Мери. — Ди Карло продължи да се усмихва дори когато видя четирицифрената сума на етикета. — Мисля, че ще й допадне — каза той, надявайки се да спечели време, докато я опаковаха. — Имах нещо по-различно предвид, но и това ще свърши работа.

— В брой ли ще платите или с кредитна карта?

— С кредитна карта. — Той я извади от джоба си. — Някога леля ми имаше хрътка — продължи Ди Карло, следвайки Тери до щанда. — Едно куче на кафяви и бели петна, което прекарваше двадесет часа от денонощието, свито на кълбо върху килима. Леля го обожаваше. Мислех да намеря нещо, което да прилича на него.

Тери опакова статуетката от Стафордшир.

— Много внимателен племенник сте.

— Леля Мери го заслужава. Тя ми помогна да се издигна.

— Жалко, че не дойдохте преди няколко дни. Имахме нещо подобно на това, което описвате: порцеланова хрътка на петна, заспала свита на кълбо. Беше в магазина до онзи ден, но я продадохме.

— Жалко? — процеди през зъби Ди Карло, но продължи да се усмихва. — Много жалко.

— Не беше толкова хубава като това, което току-що купихте, господин… Ди Карло — каза тя, като погледна кредитната му карта. — Все пак съм убедена, че на Коледа сутринта леля ви направо ще е влюбена във вас.

— Сигурно сте права. Забелязах, че имате и картини.

— Имаме няколко. Но повечето са репродукции или стари семейни портрети, купени при разпродажба на имущество.

— Тогава вероятно не разполагате с нищо модерно? В момента променям украсата вкъщи.

— Има някои неща в склада, но не забелязах сред тях картини.

Докато тя пишеше сметката, Ди Карло барабанеше с пръсти по щанда и усилено мислеше. Трябваше да открие кой е купил кучето. Ако не беше денем, можеше да измъкне пистолета и да го опре в красивата й брадичка, за да получи нужната информация.

Разбира се, след това ще да я пречука.

Погледна витрината зад себе си. Не се виждаха нито коли, нито пешеходци. Но покрай магазина на ролкови кънки мина девойка, загърната в канадка. Не си струваше да рискува.

— Подпишете тук. — Тери му подаде фактурата и кредитната карта. — Готов сте, сър. Надявам се да прекарате чудесна Коледа с леля си.

Ди Карло видя, че тя го наблюдава от витрината. Сложи внимателно пакета в багажника на колата, махна й приветливо с ръка, седна зад кормилото и потегли плавно от паркинга.

Трябваше да отиде някъде да хапне, въпреки че беше станало късно за обяд. Когато се стъмнеше, щеше да върне в магазина.

 

 

Възможно най-делово Дора почука на вратата на Джед. Знаеше, че той ще мърмори, но нямаше как. Вече беше свикнала със зъбенето и мусенето му. Не й беше много приятно, но просто не му обръщаше внимание.

Очакванията й се оправдаха.

Вълнената му риза с къси ръкави и ръцете бяха мокри от пот. При други обстоятелства би се възхитила на грубата му мъжественост, но сега вниманието й беше привлечено от намръщената му физиономия.

Джед подръпна края на хавлиената кърпа, която беше увил около врата си.

— Сега пък какво искаш?

— Извинявай, че те безпокоя. — Тя надникна през рамото му и забеляза разхвърлените тежести из стаята. — Попречих ти точно когато си толкова зает с правенето на мускули, но телефонът ми не е в ред, а трябва да се обадя.

— На ъгъла има телефонна будка.

— Ти си самата любезност, Скимърхорн. Как не те е грабнала вече някоя щастливка?

— Прогонвам ги с тояга в ръка.

— О, мога да се обзаложа, че е така. Бъди приятел, не е извънградски разговор.

За миг й се стори, че отново ще й затръшне вратата под носа, но той я отвори широко и отстъпи крачка назад.

— Побързай — каза й Джед и се отправи към кухнята. След малко се върна, надигнал бутилка швепс.

Тя взе слушалката, тихо изруга и я остави обратно.

— Твоят също не работи.

— Нищо чудно, след като живеем в една къща. Вратата на стаята му беше отворена и Джед чуваше музиката, която се носеше от нейния апартамент. Този път бяха коледни песни, но звучаха така, като че ли бяха изпълнявани от средновековен хор. Беше по-скоро любопитно, отколкото досадно. За нещастие самата Дора му действаше по същия начин.

— Винаги ли се контиш така, когато трябва да разговаряш по телефон?

Беше облечена в лъскав джемпър, а на краката си носеше обувки с каишки на висок ток. На ушите й висяха огромни обеци с формата на звезди.

— Трябва да се отбия на две партита. А ти? Да не смяташ да прекараш Бъдни вечер във вдигане на тежести?

— Не понасям партитата.

Тя сви рамене и копринената й дреха прошумоля подкупващо.

— Аз пък ги обожавам. Харесват ми шумът, хапването и клюките. Разбира се, аз по принцип обичам да разговарям с хората.

— Защо не тръгваш? Нямам с какво да те почерпя. — Той захвърли хавлиената кърпа настрани и вдигна една гира. — Гледай гаджето ти да не се напорка много от коледния пунш.

— Тази вечер не съм с никого. И тъй като не исках да се притеснявам колко пъти ще опитам от пунша, ми се щеше да си поръчам такси. — Тя седна върху облегалката на канапето и сбърчи вежди, докато наблюдаваше как Джед вдига гирите. Помисли си, че не би трябвало да го съжалява. Беше последният човек, който буди такива чувства. И въпреки това не искаше да го остави тази вечер сам в компанията на гирите. — Защо не дойдеш с мен?

Той я изгледа продължително, без да каже нито дума, и тя побърза да обясни:

— Не ти правя предложение за среща, Скимърхорн. Това са просто две партита, където човек се мотае и се прави на готин.

— Не обичам да се правя на готин.

— Знам, че си саможивец, но все пак е Бъдни вечер — време за компании, за приятелство, за доброжелателство между хората. Сигурно си чувал, че има такива работи?

— Не вярвам много в тях.

Тя изчака за момент.

— Защо имам усещането, че това е само поза?

— Я се омитай, Конрой!

— Е, все пак постигаме някакъв напредък от сутринта. Хората биха могли да кажат, че сме влюбени. — Тя въздъхна и се изправи. — Оставям те да се потиш, Скимърхорн. Сигурна съм, че Дядо Коледа ще ти сложи един въглен в чорапа. — Тя се спря и се ослуша: — Какъв е този шум?

— Какъв шум?

— Ами този. — Присви очи, опитвайки се да се концентрира. — Боже Господи, да не би да са мишки?

Той отпусна гирата и се заслуша.

— Долу има някой.

— Какво?

— В магазина — поясни той. — Звукът идва от тази решетка. Не си ли познаваш къщата, Конрой?

— Не се заседявам много тук, особено когато магазинът е отворен. — Почти беше забравила шума, но изведнъж се вцепени: — Но магазинът не е отворен! — Гласът й премина в шепот: — Долу няма никой.

— И все пак има някой.

— Не, не може да бъде. — Тя разтри с нервно движение врата си. — Затворихме преди няколко часа. Тери си тръгна в три и половина.

— Значи се е върнала.

— На Бъдни вечер? Абсурд! Тя дава едно от партитата, на които смятам да отида. — Дора изтропа с токчетата си, отправяйки към вратата.

— Къде отиваш?

— Долу, разбира се. Някой очевидно е прекъснал алармената инсталация и е нахълтал вътре. Ако си мисли, че може да свие чувал със стока, дълбоко се лъже.

Джед цветисто изпсува, хвана я за ръката и я бутна върху един стол.

— Стой тук!

Той бързо хлътна в спалнята. Дора точно се чудеше как да го нарече, когато Джед се върна с револвер 38-и калибър в ръка. Тя ококори очи:

— Какво е това?

— Чадърче. Стой тук! И заключи вратата!

— Ама…

— Не мърдай! — Джед затвори вратата след себе си.

„Сигурно е помощницата й, помисли си той, докато прекосяваше с бързи, безшумни стъпки коридора. А може сестра й да е забравила нещо в магазина. Или пък старецът е дошъл да си потърси бутилката?“ Но Джед си беше полицай и не поемаше безсмислени рискове. Точно опитът му на полицай го караше да не пренебрегва факта, че телефоните не работеха, а и звуците, които идваха през решетката, изискваха предпазливост, а не невнимание.

Той стигна до вратата към склада и леко я открехна. Не се виждаше нищо, но се чу звук от затваряне на чекмедже. Дали пък Дора не държеше пари в магазина? Сигурно ги криеше в някой буркан или в старовремска кутия. Усети движение зад себе си и рязко се обърна. Дора се мъдреше на три стъпки зад него. Очите й бяха широко отворени, а в едната си ръка държеше гиричка.

Вбесен, Джед й махна да се връща, но тя поклати глава.

— Идиотка — прошепна той.

— Същото се отнася и за теб — върна му го тя.

— Стой там, за Бога!

Той заслиза предпазливо по стълбите, но една дъска изскърца под краката му. Чуха се две последователни пуквания и на сантиметри от лицето му се посипаха парчета от мазилката.

Джед се сниши и прескочи останалите стъпала, претърколи се на площадката и се изправи с насочен за стрелба револвер. В този миг задната врата се затвори с трясък. Чу Дора да тропа с токчетата след него и й извика да си стои на мястото. Хвърли се към вратата и ниско приведен изскочи навън.

Студеният въздух опари дробовете му като парченца лед, но кръвта му кипеше. Вдясно от себе си чу стъпки на бягащ човек. Без да обръща внимание на виковете на Дора да спре, се спусна след бягащия. Почти половината от живота си се беше обучавал за това. Измина близо две пресечки, когато чу рев на автомобилен двигател и свистене на гуми. Беше изтървал жертвата си.

Продължи да тича още половин пресечка с надеждата да види колата. Когато се върна, видя Дора да трепери от студ по средата на покрития с чакъл паркинг.

— Влизай вътре!

Страхът й беше преминал в гняв.

— На лицето си имаш кръв — каза троснато тя.

Той попипа бузата си и пръстите му се навлажниха.

— Трябва да е от мазилката. — Погледна гиричката, която още беше в ръката й. — Какво мислеше да правиш с това?

— Ако те беше съборил на земята, щях да го ударя с нея. — Почувства известно облекчение, когато го видя да мушва револвера в анцуга си. — Не трябва ли да поискаш помощ от колегите си?

— Вече не съм полицай.

„Разбира се, че си, помисли си тя. Полицай до мозъка на костите си.“

Това личеше и в очите, и в движенията и дори в гласа му. Дора не каза нищо и го последва към задния вход на магазина.

— Да си чувала някога нещо за алармени инсталации?

— Имам такава. Ако някой се опита да проникне в магазина, би трябвало да вдигне ужасен шум.

Той само изсумтя и преди да влезе вътре, огледа внимателно жиците и кутиите на стената.

— „Мики Маус“ — каза презрително Джед, като огледа механизма.

Тя се нацупи и отметна с ръка кичурите коса от челото си.

— Човекът, който ми продаде тази инсталация, не беше на това мнение.

— И сигурно се е превивал от смях, докато я е монтирал. Достатъчно е да се прережат само две жици. Той й показа срязаните им краища. — За всеки случай нашият човек е прекъснал и телефонния кабел. По светлината е разбрал, че горе има някой.

— Доста тъпо от негова страна. — Зъбите й тракаха от студ. — Можеше да изчака, докато излезем или си легнем, тогава да ме обере до шушка.

— Сигурно е бързал. Нямаш ли палто или нещо да се наметнеш? Носът ти започна да почервенява.

— Добре де, сглупих, че не си взех наметката. Какъв беше този звук, който се чу миг преди да се хвърлиш така геройски по стълбите? Прозвуча ми като от спукано балонче.

— От пистолет със заглушител — каза Джед и затърси дребни монети в джоба си.

— Заглушител? — Тя произнесе почти пищейки думата и го сграбчи за ръката. — Като в гангстерските филми! Той е стрелял по теб?

— Мисля, че не е имал лични причини. Имаш ли монета от четвърт долар? Може би ще е по-добре да се обадим в полицията.

Ръката й пусна неговата. Руменината по бузите й, предизвикана от студа, изчезна, и Джед видя как зениците й се разшириха.

— Ако сега вземеш и припаднеш в ръцете ми, наистина ще се попикая. — Той я хвана за брадичката и леко я разтърси. — Всичко свърши. Той избяга. Разбираш ли?

— По лицето ти има кръв — каза тя, като го гледаше объркана. — Можеше да те застреля.

— Щеше да ме лиши от възможността да прекарам нощта с една екзотична танцьорка. „Можеше“ е твърде далеч от действителността. Имаш ли монета?

— Нямам… — Тя затърси по джобовете си. — Но имам телефон в микробуса.

— Вярно. — Той се приближи до микробуса и поклати неразбиращо глава, когато разбра, че не е заключен.

— В него няма нищо — започна да обяснява ядосано тя и руменината отново изби по бузите й.

— Ако не се броят телефонът и стереокасетофонът. — Той повдигна вежди. — И то от най-реномирана марка.

— Подарък ми е. — Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Добре. — Джед набра номера на Брент и зачака.

— Весела Коледа!

— Здравей, Мери Пат. — Чуваха се детски викове и магнетофонен запис на „Джингъл белс“, пуснат с все сила. — Може ли да поговоря с Брент за минутка?

— Джед, нали не се обаждаш, за да ми изтърсиш, че няма да идваш утре? Кълна се, че ако трябва, аз лично ще те домъкна вкъщи!

— Не, ще дойда.

— Точно в два часа.

— Ще си сверя часовника, Мери Пат. Брент там ли е?

— Тук е, прави прочутите си наденички. Стой на телефона.

Тупурдията продължаваше. „Джингъл белс“ беше заменена от „Рудолф“.

— Здравей, капитане. Весела да е!

— Извинявай, че ти преча на готвенето, но тук се появи малък проблем.

— Джоди, пусни котката! Какъв проблем?

— Влизане с взлом. В магазина под апартамента, където живея.

— Откраднали ли са нещо?

— Хазайката ще трябва тепърва да проверява. — Той оправи с ръка разрошената си от вятъра коса и погледна към треперещата от студ Дора. — Стреляха по мен два пъти със заглушител.

— Мамка му! Ранен ли си?

— Не. — Попипа се по бузата. Кръвта беше почти спряла. — Беше паркирал колата си наблизо. По рева на двигателя познах, че е от мощните.

— Стой там. Ще се обадя в управлението и идвам.

— Благодаря. — Джед затвори телефона и погледна към Дора, която пристъпваше от крак на крак, като напразно се опитваше да се стопли. — Може би няма да е зле да извадиш отново онова бренди. Хайде! — Ръцете й бяха замръзнали и докато вървяха към магазина, той ги взе в своите, за да ги стопли. — Огледай добре дали не липсва нещо.

— Не трябва да се докосвам до нищо, нали?

— Явно си се нагълтала с много полицейски филми.

— Може ли да затворя вратата?

— Разбира се. — Той хвърли бегъл поглед на разбитата брава, после запали лампите и се огледа.

Складът беше натъпкан с какво ли не. Покрай едната стена куп кашони се издигаха чак до тавана. Върху рафтовете, според него — в пълен безпорядък, бяха натрупани всевъзможни предмети. В друг ъгъл имаше две етажерки с по четири чекмеджета и върху всяка от тях — купчина кашони. Само върху бюрото имаше някакъв ред. На него бяха поставени телефон, една лампа, порцеланова кана, пълна с моливи, и бюст на Бетховен, който притискаше различните бумаги.

— Нищо не липсва — каза след малко Дора.

— Как разбра?

— Познавам си стоката. Твърде рано си го изплашил и не е имал време да тършува. — Отиде до рафтовете и потупа едно стъкло, което на Джед му заприлича на старомодно шише за одеколон. Този — „Даум Нанси“ струва над хиляда долара, а почти толкова е цената и на този поднос. Това пък тук… — Тя посочи към една кутия, на която имаше изрисувана детска играчка.

— Някаква играчка — робот ли е?

— За това нещо, заедно с кутията, някой запален колекционер би се изръсил и дал две хиляди долара.

— И ти държиш всички тези неща просто така?

— Имам алармена инсталация. Всъщност имах — промърмори тя. — Не мога всяка вечер да мъкна стоката в трезор.

— Държиш ли пари в брой?

— Внасяме всичко в банката, но оставяме около стотина долара в дребни банкноти. — Дора отиде до бюрото и отвори най-горното чекмедже. Извади от него един плик и преброи парите вътре. — Тук са. Както ти казах, сигурно си го изплашил. — Тя отстъпи крачка назад и в краката й прошумоля някаква хартия. Наведе се и я вдигна. — Фактура за кредитна карта. Чудно, това трябваше да е в папката.

— Може ли да погледна? — Той я дръпна от ръката й. — Тимоти О’Малей. За петстотин и петдесет долара. Издадена е на 21 декември. За солници?

— Жена му ги събира.

— Петстотин долара за едни солници?

— Това не са обикновени солници! — Дора дръпна фактурата от ръката му. — Селянин.

— Ти пък си кръвопийца. Искам да ми дадеш координатите на онзи нещастник Ендрю, счетоводителя.

— Е, да, ама…

— Ако си спомняш, ти го изгони.

— Едва ли това е причина да…

— Ендрю чий?

Тя въздъхна дълбоко и разтърси рамене.

— Ще ти дам трите му имена, адреса и телефонния му номер. Заминавай да го тормозиш с полицейските си трикове, за да видиш дали има алиби за въпросната вечер.

— Аз не съм полицай.

— Изглеждаш точно като полицай, говориш като такъв — тя го помириса — и дори миришеш на полицай.

— Откъде знаеш на какво миришат полицаите?

Тя вирна брадичка.

— Знам. На пот и оръжейна смазка. Ти дори имаш вкус на полицай.

— Това пък как го разбра?

— Не знам. — Тя съвсем целенасочено впери поглед в устата му и после бавно вдигна очи. — Строг, авторитетен и малко подличък.

— Знам и по-мръсни номера. — Той се приближи по-плътно до нея, така че тя да остане между него и етажерката.

— Очаквах това. Не съм ли ти разправяла, че винаги съм имала проблеми с авторитетите? Още от началното училище, когато се дърлехме с госпожица Тийсуърти за това, че говоря в час.

Той я притисна до етажерката.

— Не си ми казвала.

Наоколо изобщо не миришеше нито на оръжейна смазка, нито на пот. Цялата стая ухаеше на Дора, на онази омайваща, възбуждаща миризма, от която на мъжете им потичаха лигите.

— Е, сега ти казвам — продължи тя. — Това е една от причините да започна собствен бизнес. Мразя да ми дават заповеди.

— Ти не ги и изпълняваш. Нали те предупредих да не идваш след мен?

— Чувствах, че непременно трябва да съм близо до човека с револвера в ръка. — Тя потърка с палец удареното място на бузата му. — Изплаши ме, Скимърхорн.

— Едва когато всичко беше свършило.

— Честно казано, беше ме страх през цялото време. А теб?

— Не. Харесва ми да стрелят по мен.

— Тогава може би сегашната ни реакция е напълно естествена. — Дора обви ръце около врата му и реши, че той й е точно по мярка. — Имам предвид реакцията ни срещу шока, който преживяхме.

— Казах ти да стоиш настрана.

— Ами тогава отблъсни ме.

Джед впи устни в нейните. Тя очакваше, че ще бъде груб и се беше подготвила. Той я притисна силно върху етажерката. Дръжките се забиха в гърба й, но тя се задъхваше от удоволствие и не ги усещаше.

Джед знаеше, че прави фатална грешка, като се залавяше с нея. Но тя беше обсебила вниманието му и той не можеше да се освободи от това. Сега Дора трепереше под него и тихите стонове на възбудата я задавяха. Вкусът й беше също тъй сладък и опияняващ, както уханието, което идваше от нея.

От много, много отдавна той не беше се потапял в такава поглъщаща съществото му забрава, както с тази жена. Опита се да повдигне глава, но тя сграбчи косата му с две ръце и го придърпа към себе си.

— Още — мълвеше Дора и впиваше жадно устните си в неговите. — Искам още.

С него това нейно желание можеше винаги да бъде задоволено. Тя го знаеше. С него нямаше да я обзема смътното усещане за неудовлетвореност. Можеше да му се отдава напълно и да бъде задоволявана, отново в отново.

На Джед му мина налудничавата мисъл да я обладае още тук, на прашния, претъпкан с какво ли не под на склада, в който се чувстваше миризмата на изгорял барут. Но все пак не беше загубил разсъдъка си дотам, че да не чуе тропването на вратата и изсвистяването на автомобилни гуми по чакъла отвън.

— Полицаите са тук. — Хвана Дора за раменете и твърдо я отмести встрани. Тя видя в очите му онова, което той продължаваше да отрича, че е полицай. — Защо не идеш да направиш кафе, Конрой? Както изглежда, ще се разминеш с твоето парти.

Тя се заизкачва по стълбите и подхвърли през гърба си:

— Няма как.

— Да. — Страшно му се допуши, но беше оставил цигарите горе. — Няма как.