Нора Робъртс
Скрити богатства (26)

Двадесет и пета глава

Дора се почувства поласкана, когато таксито спря пред луксозния, измазан в шикозно розово, хотел „Бевърли хилс“.

— Скимърхорн? Изненадваш ме.

— Стаята е на твое име. — Джед видя как Дора грациозно подаде ръка на портиера. Изглеждаше така, сякаш цял живот е слизала от лимузини. — Разноските ще бъдат за твоя сметка.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед през рамо.

— Много ти благодаря за щедростта.

— Да не би да искаш да разтръбиш навсякъде, че си тук с придружител? — попита той, когато тя изплува величествено през входната врата във фоайето. — При това — ченге?

— Пропусна да кажеш „бивше“.

— Да, вярно — промърмори той и почака, докато Дора се регистрира.

Когато подаваше на служителя на рецепцията кредитната си карта, Дора огледа дискретно суперелегантния хол, за да види дали няма да мине някоя филмова звезда.

— Ще си платиш за това, Скимърхорн.

— Идеята да дойдеш беше твоя.

— Значи ще си платиш само твоите разноски. — Тя си взе обратно картата и двата ключа, като подаде единия на чакащия ги прислужник. — Някои от нас не са чак толкова богати.

— Някои от нас — каза той и я хвана през кръста — си плащат за представлението.

Докато следваха багажа си до асансьора и оттам до стаята, тя се изуми от непринудения начин, по който той се държеше като неин любовник.

Дора бързо изу обувките си и изтича до прозореца, за да погледне навън. Гледката беше типична за Калифорния — яркозелени ливади, внушителни палми и уютни вили, измазани с хоросан.

— Не съм била в Лос Анжелис от петнадесетгодишна. Тогава бяхме отседнали в невероятно гаден хотел, а баща ми се снимаше в един незначителен филм с Джон Войт. Не беше от полза за ничия кариера.

Тя се протегна и разкърши рамене.

— Мисля, че аз съм сноб. Един сноб от Източното крайбрежие, защото Лос Анжелис въобще не ме впечатлява. Кара ме да си мисля за излишни сенки под очите и за дизайнери, които се хранят с кисело мляко. А може би по-правилно е да се каже: дизайнери със сенки под очите, на които киселото мляко не помага. В края на краищата, на кого ли пък е изтребвало това кисело мляко?

Тя се обърна и го загледа с леко недоумение, когато той продължи да я фиксира втренчено.

— Какво има?

— Просто понякога обичам да те гледам, това е всичко.

— О!

— Бива си те, Конрой, въпреки заострената ти брадичка.

— Не е заострена. Просто е деликатно оформена. Знаеш ли, може би трябваше да наемем апартамент. Тази стая не е по-голяма от килер. Имам идея — просто да поизлезем, да хапнем нещо и да се потопим в смога.

— Изглеждаш ми нервна.

— Нищо подобно. — Тя хвърли сака върху леглото и разкопча каишките му.

— Нервна си — повтори Джед. — Когато си в такова състояние, говориш прекалено много. В действителност ти дрънкаш непрекъснато, но когато си нервна, е малко по-различно. А и не можеш да държиш ръцете си неподвижни.

— Очевидно вече съм станала твърде предвидима. Това е първата жертва, която човек дава при всяка връзка.

Той я обърна към себе си, като хвана ръцете й в своите.

— Има защо да си нервна. Ако не беше така, щях да се безпокоя повече.

— Не искам да се тревожиш за мен. Ще се оправя. Типична предпремиерна треска, това е всичко.

— Защо не се откажеш? На срещата мога да отида аз вместо теб.

— Никога не позволявам на младоците да ме засенчват. — Тя пое на два пъти дълбоко въздух. — Добре съм. Изчакай да видиш отзивите на критиците.

Тъй като очевидно имаше нужда от него, той продължи да се държи закачливо.

— Какво правеше преди премиера?

Тя се замисли и седна на ръба на леглото.

— Ходех напред-назад. Помага. Освен това непрекъснато си повтарях наум репликите, а също и последователността на действието. Свалях дрехите си и навличах халат. Нещо като смяна на кожата. Разпявах се и правех упражнения за гимнастика на езика.

— Какви например?

— „Както си с татко си, пак си с батко си“ — нещо от този сорт. — Тя се захили и раздвижи бързо език между зъбите. — Езикът трябва да е много гъвкав.

— О, твоят винаги е бил много гъвкав.

— Благодаря. — Тя се отпусна и го погледна. — Добра работа свърши, Скимърхорн. Чувствам се по-добре.

— Това звучи успокояващо. — Той я погали братски по главата и посегна към телефона. — Ще поръчам нещо за ядене, а после пак ще репетираме.

Дора се хвърли на леглото и изстена.

— Мразя педантичните режисьори.

 

 

Той обаче беше безмилостен. Следващите два часа двамата ядоха, спориха, обсъждаха всяка непредвидена възможност, и той пак не беше доволен. Слушаше я как репетира в банята и се мръщеше. Щеше да се чувства по-добре, ако на срещата тя имаше при себе си скрит радиоприемник. Каза си, че е глупаво, след като й се налагаше да влезе посред бял ден в офис, пълен със служители, но щеше да се чувства по-спокоен. Ако не се опасяваше, че хората от охраната на Финли ще открият радиоприемника, щеше да настоява да вземе.

„Работата е съвсем проста, напомни си той. Рискът е малък, а може би дори никакъв. Взел съм мерки, които да изключат и най-малката опасност за Дора.“

На вратата тържествено се появи Дора. Беше облякла червения си костюм, който подчертаваше всяка извивка на сексапилното й тяло и излагаше на показ съвършените й крака.

— Как ти изглеждам? — На всяко ухо имаше различни обици. — Кои да избера?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Значи ще преценя сама — каза Дора и посегна към шишето с парфюма. — Вече бях забравила колко по-добре се чувства човек, когато е с костюм. Адреналинът му леко се покачва.

Той се намръщи, когато я видя да парфюмира врата, китките на ръцете и дори сгъвките на коленете си. Нещо в този типично женски ритуал накара стомахът му да се свие. Когато тя взе старинната сребърна четка и бавно я прекара по косата си, разбра каква е причината за вълнението му. Чувстваше се като воайор.

— Изглеждаш достатъчно добре. — Прокашля се, за да отстрани дрезгавината в гласа си. — Стига си се киприла.

— Сресването не е кипрене. То е просто израз на добро възпитание. — Дора прокара отново четката по косата си и видя в огледалото как Джед я гледа. — Готова съм да се закълна, че ти си по-изнервен от мен.

— Просто се придържай към предварителния план и се опитай да запомниш всичко, което успееш да видиш. Не споменавай за картината. Все едно, че не знаеш нищо за нея. Гледай да прецениш що за човек е Уайнсеп. Ние го подценяваме. Интересуват ме личните ти впечатления, а не това, което си мислим, че е.

— Разбирам. — Тя остави спокойно четката. — Джед, знам точно какво трябва да правя и как да го направя.

— Гледай да си пазиш задника.

— Разчитам на теб за тази работа, скъпи.

 

 

Дора беше поразена от интериора в преддверието към кабинета на Финли. Както беше подозирала, този мъж беше колекционер и общите им интереси щяха послужат за основа на разговора им. Ръцете й бяха леденостудени — добър признак. Беше решила предварително, че искрената проява на нервност е най-подходяща за това посещение.

Така й се искаше да разгледа по-добре съкровищата на Финли! Можеше да бъде благосклонна към всеки, който поставя малахитови вази и фигури от кипарисово дърво в чакалнята си. Канапето до стената не беше имитация. „Ранен Чипъндейл“, помисли си с благоговение Дора.

Тя вече искрено се надяваше Финли да не е замесен. Тогава би могла да установи истински делови отношения с него.

Но ако не беше така…

Мисълта за подобна възможност отново я изнерви и тя започна неспокойно да оправя иглата върху ревера на сакото си, после прекара ръце по полата и погледна часовника си.

„По дяволите, часът е четири и десет! Каза си тя. Колко още трябва да вися тук?“

 

 

— Чудесно, чудесно — говореше си сам Финли, докато наблюдаваше Дора на телевизионния екран. Хубостта й напълно отговаряше на представата, добил за нея от избелелите вестникарски снимки, които Уайнсеп беше изровил от страниците на „Шоу и стил“. Дрехите й показваха безупречен усет към цветовете и модата и склонност към феминизъм. Той уважаваше жените, които умееха максимално да се възползват от чара си.

Хареса му начинът, по който ръцете й непрекъснато шареха по косата и тялото й. Очевидната й изнервеност го накара да си помисли, че може би паякът изпитва по-голямо удоволствие от паникьосаната муха, отколкото от тази, която се е предала. От погледа му не убягна и трудно прикривания интерес на жената към предметите от колекцията му. От това се почувства двойно поласкан.

„Ще си прекараме много добре, каза си той. Наистина много добре…“

Време беше да започнат.

— Господин Финли е готов да ви приеме — прозвуча в приемната гласът на секретарката.

— Благодаря. — Дора се изправи, мушна чантичката си под мишница и последва служителката до двукрилата врата.

Когато тя влезе, Финли елегантно се повдигна от креслото.

— Госпожице Конрой, съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Доволна съм, че изобщо се съгласихте на тази среща. — Тя прекоси килима, който приличаше на обширно бяло езеро, и пое ръката, подадена й за поздрав. Първото й впечатление беше за човек, изпълнен с жизненост и добре овладяна сила.

— Казахте, че е важно за вас. Какво да ви предложа? Кафе, чай, а може би вино?

— Вино би било чудесно. — Щеше да има какво да държи в ръцете, докато му разказваше историята си.

— Донеси „Пуили фюме“, Барбара. Моля, госпожице Конрой, настанете се удобно. — С жест, който имаше за цел да я обезоръжи, той заобиколи бюрото, взе един стол и седна до нея. — Как пътувахте?

— Дълго и уморително. — Дора леко се усмихна. — Но не се оплаквам. Разбира се, ще трябва да се връщам утре.

— Толкова скоро? — Очите му изразяваха нужната доза любопитство. — Поласкан съм, че една красива и млада жена като вас е била целия този път само за да ме види.

Секретарката отвори бутилката, подаде на Финли тапата и наля съвсем малко в чашата му, за да го пробва.

— Да — каза той, задържайки течността на езика си, преди да я глътне, — добро е.

Секретарката напълни двете чаши и безшумно се изниза от стаята. Финли вдигна своята.

— За ваше здраве, госпожице Конрой, и щастливо завръщане у дома.

— Благодаря. — Виното беше превъзходно. Дора го усещаше върху езика си гладко като коприна, със съвсем лек дъх на пушек. — Знам, че може да изглежда необяснимо — да пропътувам целия път само за да се срещна с вас, господин Финли. Но честно казано, бях принудена да го направя. — Тя погледна към бледозлатистата течност в чашата и пръстите и стиснаха дръжката. — Сега, когато вече съм тук, не зная откъде да започна.

— Виждам, че сте разстроена, но няма защо да бързате. Казахте ми по телефона, че е свързано с Антъни Ди Карло. Да не би… — той запази за малко деликатно мълчание — да ви е приятел?

— О, не! — В гласа й звъннаха нотки на ужас, а и очите й бяха изпълнени с него, когато погледна към Финли. Спомни си гласа на Ди Карло в ухото си и цялата се разтрепери. — Не, той… Сър, искам да ви попитам колко добре го познавате?

— Лично ли? Страхувам се, че не познавам така добре служителите си, както би трябвало. Сега компанията се разшири много и за нещастие хората не осъществяват по-тесни контакти помежду си. Срещнахме се тук малко преди Коледа. Беше компетентен, както винаги.

— Значи е работил за вас повече време?

— Мисля, че около шест години. — Той отпи от виното. — Прегледах досието му след това странно изчезване, за да си опресня паметта. Репутацията му в компанията е блестяща. Господин Ди Карло се издигна бързо. Той притежава инициативност и амбиция. И двете качества, според мен, заслужават да бъдат възнаградени. А иначе произхожда от бедно семейство. — Когато тя кимна с глава, той се усмихна и продължи: — Също като мен. Желанието за усъвършенстване е нещо, което уважавам в служителите си и винаги го поощрявам. Като един от моите главни мениджъри по Източното крайбрежие, той доказа, че на него може да се разчита, и прояви голяма гъвкавост. — Отново се усмихна. — В нашия бизнес човек трябва да е ловък. Много се страхувам от небрежна работа. Както може да се види от досието на господин Ди Карло, той е човек, който не пренебрегва задълженията си.

— Мисля… Мисля, че може би знам къде е.

— Така ли? — В очите на Финли блесна пламъче.

— Предполагам, че е във Филаделфия. — Като се правеше, че се нуждае от малко окуражаване, Дора отпи бързо глътка вино и ръката й леко потрепна. — Имам чувството, че… той ме наблюдава.

— О, госпожице — Финли я хвана за ръката. — Наблюдава ви? Какво искате да кажете?

— Съжалявам, може да звучи безсмислено, но нека да започна отначало. — Тя се справи много добре, докато му разказваше цялата история, като спря на няколко пъти, за да се успокои, а когато описваше нападението, дори се разплака. — Не разбирам… — завърши Дора с насълзени очи. — Не разбирам защо.

— О, бедната! Какъв ужас сте преживяла… — Финли се стараеше да изкаже по най-естествен начин голямото си съчувствие и неудобство, а в същото време мозъкът му бързо пресмяташе. Изглежда, че Ди Карло му беше спестил няколко значителни подробности. В доклада си той не споменаваше нито за опита за изнасилване, нито за рицарската постъпка на съседа, притекъл се на помощ. Това обясняваше раните по лицето му, когато се видяха за последен път. — Искате да ми кажете — започна Финли с глас на шокиран човек, — че мъжът, който е нахълтал в магазина ви, и мъжът, който ви е нападнал, е Антъни Ди Карло?

— Видях лицето му. — Дора закри лице с ръка. — Никога няма да го забравя. Помогнах да направят портрета му в полицията. Той е застрелял полицай, господин Финли, а също и една жена. За малко не уби и една от клиентките ми. — При мисълта за Алис Лайл първата сълза се отърколи по бузата й. — Много съм разстроена и уплашена. Благодаря ви — промълви тя, когато Финли галантно й предложи кърпичката си. — Виждате ли, в тази работа нищо не ми е ясно. Откраднал е само няколко дреболии. А що се отнася до госпожа Лайл, моята клиентка, от нея пък не е взел нищо, което да има действителна стойност. Само едно порцеланово куче, което тя купи от магазина ми предишния ден. Мисля, че е луд — добави накрая тихо тя. — Този човек трябва да е напълно луд.

— Надявам се, разбирате, че ми е трудно да приема всичко това. Господин Ди Карло е работил за мен в продължение на години. Идеята някой от моите служители да напада жени и да убива полицай… Госпожице Конрой… Айсидора. — Той взе нежно ръката й като баща, който успокоява детето си след лош сън. — Абсолютно сигурна ли сте, че е бил Антъни Ди Карло?

— Видях лицето му — каза тя отново. — В полицията казаха, че имал досие. От няколко години то било чисто, но…

— Знаех, че е имал неприятности с полицията. — Финли изпусна дълбока въздишка. — Но проявих разбиране и му дадох възможност да преодолее миналите си грешки. Ала никога не бих повярвал… Очевидно съм се излъгал в него. Какво мога да сторя, за да ви помогна?

Дора мачкаше кърпичката в ръцете си.

— Надявах се, че вие може да имате някаква идея какво би могло да се направи, къде да го търси полицията. Ако той се свърже с вас…

— Скъпа, уверявам ви, че ако се свърже с мен, ще направя всичко възможно, за да го предам на полицията. Може би семейството му знае нещо?

Тя пресуши сълзите си и поклати отрицателно глава.

— Мисля, че полицията е разпитвала близките му. Всъщност смятах да се видя с майка му, но не можах да се реша. Нямам смелост…

— Ще се обадя на някои места. Наистина ще се опитам да ви помогна.

— Благодаря ви. — Тя въздъхна разтреперана и след това плахо се усмихна. — Чувствам се по-добре, когато правя нещо. Най-лошото е да чакам и да не зная къде е той и какво възнамерява да прави. Не смея да заспя нощем. Ако той се върне… — тя искрено настръхна, — не знам какво бих направила.

— Нямате причини да мислите, че ще се върне. Сигурна ли сте, че не ви е подсказал с нещо защо е избрал вашия магазин?

— Напълно съм сигурна. Просто се нахвърли върху мен така, без причина. А после — и върху госпожа Лайл. Застрелял е нейната прислужница и за малко не я е убил, и то само заради някаква си статуетка. — Очите й, все още влажни, изразяваха недоумение и доверчивост. — Човек не убива за такива неща, нали?

— Нямам представа — каза Финли и тежко въздъхна. — Може би, както и вие казвате, този човек е полудял. Но аз имам пълно доверие във властите. Мога да ви уверя, че Ди Карло няма да ви досажда отново.

— И аз разчитам на това. Много бяхте любезен, господин Финли.

— Едмънд.

Тя е усмихна малко по-смело.

— Самият разговор с вас ми помогна много. Бих си позволила да ви помоля, ако откриете нещо, каквото и да е то, да ми се обадите. В полицията са малко трудни, когато става въпрос за информация.

— Разбирам. Естествено, ще поддържам връзка с вас. Ние разполагаме с чудесна охрана. Ще се заемем със случая. И ако има някаква следа от Ди Карло, ще бъде открита.

Тя притвори очи и раменете й се отпуснаха.

— Знаех, че трябваше да дойда при вас. Благодаря ви. — Когато, се изправи, той хвана и двете й ръце. — Благодаря, че ме изслушахте.

— Съжалявам, че не мога да направя нещо повече. Ако се съгласите да вечеряте с мен тази вечер, бих го приел като жест от ваша страна.

Тя замълча. Не беше готова точно за такъв вариант.

— Не мога да ви оставя така, сама и разстроена. Чувствам се отговорен. В края на краищата, Ди Карло е мой служител. Или по-скоро беше — поправи се той.

— Много любезно от ваша страна.

— Тогава съгласете се. Помогнете ми поне малко да намаля чувството си за вина. Освен това, да ви призная, за мен ще бъде изключително приятно да прекарам вечерта с такава обаятелна млада жена, която има интереси, сходни с моите.

— Вашите интереси?

— Колекционерството. — Финли посочи с ръка към един стъклен шкаф. — След като имате антикварен магазин, мисля, че може да ви заинтересува някои от моите съкровища.

— О, да. Сигурна съм, че притежавате много по-голям опит от мен в тази област. Вече успях да се възхитя на някои ваши придобивки. Конската глава — тя посочи към една каменна фигура — от династията Хан ли е?

— Точно така. — Погледна я като професор, доволен от студента си. — Имате набито око.

— Обичам старинните предмети — призна си Дора и ми харесва да ги притежавам.

— Напълно ви разбирам. — Той протегна ръка и докосна леко с върха на пръста си иглата върху ревера й. — От началото на деветнадесети век е, нали?

Тя го погледна възхитена.

— И вие имате набито око.

— Бих искал да ви покажа една брошка. — Финли си помисли за сапфира и за удоволствието, което щеше да изпита, ако я подразни с нея. — Имам я отскоро и съм сигурен, че ще я оцените. Значи, решено. Ще пратя колата да ви вземе от хотела. Да кажем, в седем и трийсет.

— Аз…

— Моля, не ме разбирайте погрешно. Къщата ми е пълна с прислуга, така че няма да сте сама. Рядко ми се удава възможността да показвам съкровищата си на човек, който може наистина да ги оцени. Любопитен съм да узная мнението ви за колекцията ми от амулети.

— Амулети? — Дора въздъхна. Ако не изпълняваше определена мисия, щеше да се съгласи на всяка цена. Но как би могла да устои, когато й предлагаха да види колекция от амулети? — С удоволствие ще ги разгледам.

 

 

Доволна от успеха си, Дора влезе бавно в хотелската стая. Джед ходеше напред-назад, а въздухът беше посинял от цигарен дим. В стаята трещяха гърмежите от един стар военен филм, който даваха по телевизията и който той не гледаше.

— Защо се забави толкова много?

— Срещата продължи само един час. Бях направо блестяща. — Тя изу обувките си, изтича при него и обви ръце около врата му.

— Ще видим колко си била блестяща. — Джед сложи ръка върху главата й и я накара да седне. След това грабна дистанционното устройство и сложи край на войната върху екрана. — Разказвай. Всичко, от самото начало.

— Останало ли е някакво кафе? — Тя взе каната, която беше донесена от рум сервиса, и помириса съдържанието й. — Остави ме да се насладя на момента. — Наля си кафе и отпи. Беше силно и леко изстинало. — Искам и малко кейк със сирене. Поръчай да донесат.

— Не ме разигравай, Конрой.

— Известно ми е, че си в състояние веднага да развалиш настроението на човека. Добре. — Тя отпи още една глътка, разположи се и започна да говори. — Той наистина беше много любезен — заключи накрая Дора — и направо шокиран от разказа ми. Аз, разбира се, изиграх блестящо ролята на разстроена и уплашена до смърт жена. Полицията не си мърда пръста, за да ме успокои, и той галантно ми предлага да наеме частна детективска фирма, която да издири Ди Карло. Как ти се струва, а?

— А Уайнсеп?

— Изобщо не се появи. Попитах първо за него, но секретарката ми каза, че днес не е в офиса.

— Ако той трябва да дойде на срещата идния четвъртък, предполагам, че никак не би желал се срещнеш с него.

— И аз си помислих същото. Точно по тази причина, когато си тръгнах, се спрях да поговоря с бодигарда долу във фоайето. Казах му, че съм видяла името Абел Уайнсеп на една табелка и че баща ми е работил преди години с него, а след това са изгубили връзка помежду си. Невинно попитах дали не е един висок, широкоплещест и с червена коса. Оказа се, че е нисък и слаб, с тесни рамене и е плешив.

— Браво, Ненси!

— Благодаря, Нед. Мислиш ли, че някога Ненси и Нед са правили любов? Там, на задната седалка на колата й, след като са приключили някой особено заплетен случай.

— Върни се отново към действителността, Конрой.

— Добре. — „Идва най-трудната част“, помисли си Дора. Трябваше да пристъпи много внимателно към нея. — Кабинетът на Финли е страхотен… О, забравих да спомена за мониторите. Заемат цяла една стена, представяш ли си? На човек започва да му става малко страшно от това. Всичките тези екрани, които работят един до друг, без звук, в различни части на сградата… Предполагам, че навсякъде има скрити камери. Но кабинетът му е невероятен не за това. Има една старинна лампа от Гале, която направо ме шашна, и една конска глава от династията Хан. И това са само някои щрихи. Успях само да мерна някои неща. Затова пък тази вечер по време на вечерята ще разгледам личната му колекция.

Джед я сграбчи за ръката.

— Я повтори, Конрой! Повтори съвсе-е-м бавно.

— Ще вечерям с него.

— Защо мислиш така?

— Защото той ме покани и аз приех. И преди да започнеш да ми изреждаш причините да не го правя, ще ти кажа защо го направих. — Беше измислила всичко в таксито, точка по точка. — Той беше много любезен с мен в кабинета си, много загрижен и готов да помогне. Мисли, че съм сама в града и съм разстроена. Знае, че се интересувам от колекции и антики. Ако бях казала „не“, щях да направя напълно погрешна стъпка.

— Ако е замесен в цялата работа, домът му е последното място, където би трябвало да ходиш сама.

— Ако е замесен — контрира го тя, — последното място, където той би искал да се случи нещо, ще бъде собственият му дом. Особено когато съм го убедила, че ще се обадя на родителите си, за да им кажа, че ще вечерям с него.

— Идеята е глупава.

— Не е. Ще ми даде възможност да почерпя повече впечатления от него. Той ме харесва — добави тя и отиде до дрешника. След малко излезе оттам с елегантна черна рокля и с лъскав жакет на златни райета. Наложи ги върху себе си и се обърна към огледалото. — Не му харесва идеята да прекарам сама вечерта в Лос Анжелис, и то така разстроена.

Джед я наблюдаваше с присвити очи.

— Започна да те сваля, а?

Дора престана да разкопчава сакото на костюма си.

— Да не ревнуваш, Скимърхорн? — Тя избухна в кръшен смях, доволна от себе си. — Това е интересно.

— Не ревнувам. — Никога не беше ревнувал жена, никога. Нямаше намерение и сега да си го признае. — Зададох ти съвсем ясен въпрос и искам да получа задоволителен отговор.

Тя свали сакото си и остана само по дантелена камизола.

— А ако те поставя пак в неудобно положение и ти призная, че съм влюбена в теб? Нали не искаш да говорим пак за това?

Стомахът го сви, той изруга под нос и взе нова цигара.

— Писна ми да те гледам как се престараваш да влезеш под кожата на този субект.

— Нали затова съм тук: да се срещна с него, да спечеля съчувствието и доверието му и да науча за него колкото е възможно повече. — Тя наклони глава и се загледа в Джед. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че нямам никакво намерение да спя с него?

— Ще се успокоя, няма що. — Той изпусна кълбо цигарен дим. — Не ми харесва идеята да отиваш там сама. Не знам достатъчно за този човек и това не ми харесва.

— Ще разбереш повече за него, когато се върна.

Тя отиде до гардероба, за да окачи сакото си. Джед се приближи до нея толкова тихо, че тя подскочи, когато ръцете му обгърнаха раменете й.

— Не съм свикнал да чакам.

— Напълно те разбирам.

— Досега никога не съм се безпокоял за някого. Това не ми харесва.

— И тук те разбирам. — Тя внимателно свали полата си и я постави на друга закачалка. — Всичко ще мине добре.

— Да се надяваме. — Той наведе лицето си към нейното. — Дора… — Какво можеше да й каже? Нищо от това, което изпитваше в момента. — Ще ми липсваш тази вечер. Свикнах да бъдеш до мен.

Трогната, тя се усмихна и го хвана за ръката.

— Ти си такъв сантиментален глупак, Скимърхорн. При теб емоциите играят първостепенна роля.

— Нали точно това искаш? — Той повдигна брадичката й. — Нали това търсиш?

Тя докосна с пръсти бузата му и леко докосна устни до неговите.

— Да, аз съм чувствителна и ценя тези неща. Освен това имам само един час, за да се приготвя. Защо не ме заведеш в леглото?

Това и за двамата щеше да бъде както удоволствие, така и облекчение. Но и удоволствието, и облекчението трябваше да почакат.

— Имаме работа, Конрой. Сложи си халата и да решим точно как ще се държиш по време на вечерята.

Стъписана, Дора отстъпи назад.

— Застанала съм пред теб само по един колан за жартиери, а ти ми казваш да си сложа халата?

— Точно така.

— Сигурно съм ти омръзнала — промърмори тя.