Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (8)

Осма глава

в която плуват корабчета

Не знам дали сте забелязвали някога какъв чудесен става градът след дъжд! По улиците текат звънливи ручейчета, из които е така хубаво, така радостно да шляпаш с боси крачка! Всичко сияе в лъчезарни капки. Автомобилите весело минават право през локвите. Из целия град играят слънчеви зайчета. Момчетата се надпреварват с водата. Дъждът престана! Престана дъждът!…

Притко тичаше с момчетата. Смееше се. Цапаше с крачка из водата, търчеше подир новото си сандалче, което плуваше като корабче, поклащайки се по вълните.

По всички улици плуваха корабчета. Книжни, дървени, платноходни, с пружинки, дори най-обикновени тресчици с тънки мачти. Стотици корабчета, които момчетата бяха пуснали на далечно плаване!

— Корабчета! Корабчета! — викаха момчетата.

— Корабчета! — писна и малкият Притко.

Не знам как е при вас, но в тоя град винаги след дъжд по улиците плуват корабчета. Ала днес те бяха особено много.

— Защо днес има толкова много корабчета? — питаха се минувачите.

— Нима не знаете? Утре в нашия град ще има големи състезания с корабчета.

— А къде, моля ви се, кажете?

— На Голямото лебедово езеро в зоологическата градина! Моят син е млад техник и участвува в състезанията.

Така си говореха минувачите, разглеждайки корабчетата. Колите даваха път на корабчетата. Милиционерите спираха движението на кръстопътищата, за да пуснат най-напред неудържимите корабчета.

На Притко му беше много весело и току подскачаше: „Пльос! Пляс! Пльос!“

До него тичаше Веня Кашкин. Веня също се смееше. Но Веня не си беше направил корабче. Той тичаше и хвърляше камъчета в сандалчето на Притко.

— Батарея, огън! — командуваше Веня.

„Цоп! Цоп!“ — падаха камъчетата.

Но ето че единия снаряд улучи корабчето сандалче. Вълната го заля и корабчето потъна.

— Бъл-Бъл! — подразни го Веня Кашкин и започна да се цели в една книжна лодчица.

В същото време на улицата се появиха Моливко и Сръчко. Те видяха Притко, замахаха с ръце, завикаха и хукнаха подир него.

— Притко!

— Ах, ти, лошо момче!

— Веднага се прибирай в къщи!

Но Притко не слушаше.

— Корабчета! Корабчета! — пееше си той весела детска песничка.

— Ще си намокриш крачката! Ще се разболееш! — плашеше го Сръчко, подскачайки на пружинките си по тротоара.

Разбира се, Сръчко бързо настигна момченцето, но се страхуваше да стъпи във водата и затова не можеше да хване Притко.

— На кого говоря, чуваш ли?

— Корабчета! Корабчета! — пищеше Притко.

— Хей, Притко, почакай! Спри се! Искаш ли да ти разкажа приказка? Само че ела тук. Да знаеш само каква приказка знам!… Слушай сега… „Имало едно време едно малко непослушно… Локомотивче…“ Не тичай из локвите, Притко!

Но Притко не забелязваше нищо друго, освен корабчетата.

— Искаш ли да ти направя такова корабче? Много хубаво, истинско корабче!

Момченцето веднага спря да тича и запъхтеният Сръчко успя да го хване за ризката.

— Корабче! Искам корабче! — рече Притко.

— Добре, ще имаш корабче!… Ох, колко се уморих! А сега да вървим в къщи! Най-напред ще се изсушиш, ще си обуеш топли обущета и после ще се заловим да правим корабче. Моля ти се, Моливко, нарисувай ни нови обущета. А за мен — инструментите, които ще ми трябват: две чамови дъсчици и разни винтчета. Няма как, трябва да измайсторим едно корабче.

Те дотичаха до къщичката, съблякоха Притко, разтъркаха го с хавлиената кърпа, която нарисува Моливко, и сложиха момченцето в леглото.

Наложи се Вълшебният художник доста да поработи.

Меки легла, одеяла, удобни столове, кръгла маса, топли препечени хлебчета, чашки с горещо мляко, голяма печка (за всеки случай) — всичко нарисува Моливко.

Само стенният часовник не беше нарисуван от Моливко. Кой знае защо, той вече висеше на стената. Нали знаете, някога е имало такива старинни часовници, дето ги окачвали на стената, а отдолу едно кръгло махало през цялото време прави: „Тика-так, тика-так, и така, и не така…“

Никой не знаеше защо тоя стенен часовник се появи заедно с къщата. Но при вълшебниците винаги е така: все ще има някакво чудо.

Сръчко беше престанал вече да се чуди и мае на тия чудесии. Наистина той ужасно се тревожеше да не би Притко да настине.

Момченцето не искаше да се завие, не искаше да пие горещо мляко и Сръчко трябваше да го увещава:

— Ако не ме слушаш, няма да ти направя корабче — рече Сръчко.

И Притко моментално изпи млякото.

Навън вече настъпваше вечерта.

— Ох, колко се уморих днес! — въздъхна Моливко, след като изяде препеченото хлебче и изпи чашата мляко. (Вълшебниците също пият мляко.) — Как ми се спи! — и той се прозина. (Вълшебниците също понякога се прозяват.)

— Хайде — рече Сръчко, — време е момченцето да спи. По това време всички спят. Притко, какво си се ококорил! Веднага да заспиваш! Искаш ли да ти разкажа една приказка?…

— Ти не можеш да възпитаваш — забеляза Моливко. — Трябва да му даваш пример.

Малкият художник се прозина с цяла уста, свали си палтенцето, панталонките, нарисува гвоздейче на стената до леглото, окачи на гвоздейчето дрехите си, легна на чистия бял чаршаф, зави се през глава с одеялото и заспа дълбоко, дълбоко.

— Сънливко — промърмори Сръчко и започна да разказва приказка. — „Имало едно време едно малко непослушно локомотивче…“

Пред отворения прозорец храстите шумяха сякаш бяха големи дървета. Нейде наблизо тичаха деца и силно топуркаха. Но ето че и децата си отидоха. На булеварда стана тихо. Дойде нощта. И никой не забеляза, никой не видя чудната къщичка, скрита под гъстия листак в най-тихото кътче на булеварда, който се наричаше Прохладният булевард с гълъбите.