Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (23)

Двадесет и трета глава

как ученият доктор искаше да излекува Моливко

Към малката къщичка, скрита в храстите на Прохладния булевард с гълъбите, се приближи един доктор. Кой беше изпратил тоя доктор, кой му беше разказал за болния Моливко — не знаем.

Докторът беше облечен в бяла престилка. От него, кой знае защо, не миришеше на лекарство, а на макови хлебчета. Може би той лекуваше болните с макови хлебчета?

Докторът имаше дълъг бледен нос и умърлушена физиономия. През цялото време той се оглеждаше и ослушваше. Мушна се в храстите — озърна се. Приближи се на пръсти до вратата — озърна се. Обиколи тичешком къщичката, надникна през прозорчето, после се шмугна през вратата.

Моливко спеше непробудно.

— Хе, хе! — рече докторът, потривайки ръце. — Ето къде си бил, жалки Моливко!… Докато оня скокльо се дотътри, ние ще те, хе, хе, излекуваме… Ще те изнесем, хи, хи, на чист въздух, ще те скрием, хе, хе…

Докторът беше много доволен. Той взе хавлиената кърпа и здраво завърза устата на спящия Моливко. После бързо омота ръцете и краката му.

Като свърши, докторът задърпа болния от леглото. Но не щеш ли, вратата хлопна и влезе Сръчко. Един минувач му беше помогнал да докара каручката до булеварда, затова Сръчко толкова бързо се върна в къщи.

Докторът се втрещи от изненада.

— Кой сте вие? — попита учуден Сръчко.

— Аз съм дъъ-дъъ-доктор — запелтечи докторът, оглеждайки накъде може да побегне. — Аз съм истински учен доктор!

— А как научихте за Моливко?

— Ние вси-вси-всииичко знаем…

— Но какво правите с него?

— Глупав хлапак! — събра кураж докторът. — Ами че лекувам го.

— А може ли да видя как?

— В никакъв случай! — вече напълно се съвзе докторът. — Ти, момченце, иди се поразтъпчи. По-късно, хи, хи, ще те повикам…

— Аз няма да ви преча, ще седя тихичко.

— Празноглаво желязно плашило… — изсъска докторът.

— А защо Моливко е вързан? — попита Сръчко.

— Невежа! — възмути се докторът. — Болните не бива да мърдат и да говорят! Нима не знаеш? И не ми пречи с глупавото си дърдорене. По-добре тичай в аптеката и поискай лекарство. Иначе нашият миличък, добричък Моливко ще умре и никога, никога няма да опита сладкишите, които си му донесъл.

Сръчко затрепера с всичките си пружинки.

— Кажете ми, по-скоро ми кажете, какво лекарство да взема и аз ще изтичам до аптеката!

— Хм… — рече докторът. — Ами… поискай… ааа… поискай лекарството „бурамурадурапир“. Него поискай.

„Сигурно е някакво много рядко лекарство, щом има толкова мъчно име — помисли си Сръчко. — Само учените знаят това лекарство.“

„Бурамурадурапир“ — повтаряше си наум Сръчко и тичаше, леко подрипвайки, по улицата.

Той кривна зад ъгъла и налетя на някакъв непознат човек с огромна рижа брада и с куртка, закопчана догоре.

Брадатият нагъваше прясно хлебче.

— По дяволите! — рече той. — Как смееш да се нахвърляш върху честни, уважавани хора?

— Извинете, моля ви се, аз, без да искам…

На Сръчко му се стори, че брадатият му намигна. „Някъде съм го виждал“ — помисли си той и в същия миг името на лекарството изхвръкна от главата му.

— Ах! — рече той. — Забравих! Забравих как се казваше лекарството!… Дура… мура… — искаше да си спомни Сръчко. — А вие не знаете ли случайно как се нарича лекарството? — попита той брадатия.

— Лекарството ли? — захили се брадатият. — Хич не ме интересува глупавото ти лекарство!

Тогава Сръчко тутакси се извърна и хукна към къщи. Мислите, че се е досетил? Нищо подобно! Той просто искаше да попита доктора как се казва лекарството.

— Стой! Стой! — опомни се брадатият. — Какво лекарство?

Но Сръчко вече тичаше, без да се оглежда.

— Стой! Стой, ти казвам! Не си отивай в къщи! На тебе говоря! Ще ти кажа една гатанка! Стой! Приказка ще ти разправя! Приказчица! Много страшна!… — крещеше брадатият, опитвайки се да задържи Сръчко.

Чу се кратко изсвирване.

— Гражданино — рече строго милиционерът, преграждайки пътя на брадатия. — Вие нарушихте правилата за уличното движение. Тук не може да се пресича улицата.

— Аз не съм тукашен — чу Сръчко гласа на брадатия. — Друг път няма! Честна дума, няма?…

Сръчко дотича до къщичката и тихичко открехна вратата. Беше го много срам, че е забравил как се казва лекарството. Искаше да попита доктора.

Но докторът, без да забелязва Сръчко, пъхтеше яростно, мъчейки се да метне на гръб вързания за ръцете и краката Моливко.

Сръчко разбра всичко. Той изкрещя като обезумял, хвана железния ръжен и фрасна доктора по учената глава.

Докторът изписка, хвърли Моливко, па като побегна!… Изпревари четири тролейбуса, два мотоциклета, шест велосипеда, една лека кола и четири камиона!

— Ей, че търчи! — викаха децата. — Давай! Още давай!

Щом видя тичащия доктор, брадатият гражданин изръмжа нещо като: „Пипнаха ни!“ — и хукна подир доктора. Настигна го чак на края на града.

Едва сега Сръчко си спомни къде беше виждал физиономията на брадатия човек и на доктора.

На рисунката на Веня Кашкин!