Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (21)

Двадесет и първа глава

за гълъбите, които не слушат милиционерите

Работникът не знаеше защо малкият тъжен Сръчко се разхожда из града толкова рано. Не знаеше, че едно бонбонче не стига за болния Моливко. Трябваше топло мляко и пресен хляб. Сръчко искаше да каже на работника, но в същото време от всички страни запристигаха на площада камиони, дълги като вагони и боядисани в най-различни цветове. От кабините излизаха недоволни хора в престилки и махаха към гълъбите.

— Къш! Къш! Къш! — викаха те.

Ята гълъби се носеха над площада, излитаха, но щом някой престанете да маха, отново кацаха на паважа и затваряха пътя.

— Аз съм хлебар! — рече тогава един човек. — Карам хляб! Скоро ще отворят магазините. Хората ще дойдат за хляб, а аз няма да успея да закарам пресен хляб.

— Аз карам мляко! — каза друг. — Скоро ще се събудят децата. Ала никой няма да им занесе мляко и майките няма да им направят сладка млечна попара. Няма да успея да закарам мляко по магазините.

— Аз съм рибар — оплака се трети. — Карам риба. Всеки ден губя сума време по пътя да разгонвам гълъбите. Затова невинаги по магазините има жива чига.

— А пък аз съм колбасар, карам колбаси — с дрезгав шепот рече четвърти. — Боли ме гърло, защото непрекъснато викам „къш, къш!“. Уморих се да разпъждам гълъбите. Гълъбите от никого не се страхуват, никого не слушат. Дори милиционерите! Гълъбите не обръщат внимание на сигналите на светофара.

— Не можем повече така да работим! — завикаха и останалите. — Трябва да се измисли нещо! Всички вестници пишат за това. Учените мислят и нищо не могат да измислят. Какво да правим?…

— Не е вярно! — възкликна Сръчко. — Аз измислих!

— Кой е тоя? Кой? — запитаха се отведнъж всички.

— Сигурно е някой учен, изобретател — рече хлебарят. — От одеве го гледам. През цялото време стои и нещо мисли.

— Измислих! — рече Сръчко. — Няма вече да викате „къш-къш“ и да махате с ръце. Дайте ми жици, летвички, трион, чукче, отвертка, винтове, клещи и какви да е парченца плат. Ще ви покажа какво да направите.

— Аз карам летвички — рече дърводелецът. — Вземи колкото трябват. Ще ти помогна в работата.

— Аз карам инструменти — рече шлосерът. — Вземи ме за помощник.

— Аз ще дам жици — рече монтьорът.

— Аз пък — парченца плат — каза тъкачът.

— Ние също ще помагаме! — рекоха останалите, сваляйки белите престилки.

На другия ден във вестниците беше напечатано:

НЕОБИКНОВЕНО ИЗОБРЕТЕНИЕ

„Вчера сутринта неизвестен талантлив конструктор изобрети нещо, за което така дълго мечтаеха всички шофьори и милиционери. Всеки гражданин може да пътува из града, без да се страхува, че ще налети на гълъби! На всички автомобили ще бъдат монтирани махатели. Махател — така се нарича изобретението, за което говори целият град. Махателят се състои от обикновена летвичка, закрепена към предницата на автомобила. На края на летвичката е вързано парченце плат. Две жички съединяват летвичката с чистачките на автомобила. При движение моторът дърпа жичките ту наляво ту надясно и летвичката размахва парцалчето. Техниците са поразени от простата конструкция!…

За съжаление в суматохата никой не научи името на изобретателя. Непростима грешка!“

Но всичко това беше напечатано във вестниците на другия ден. А сега Сръчко тичаше от един камион на друг, показваше, завинтваше, привързваше, даваше всякакви съвети. Точно след половин час работата беше свършена. Всички благодаряха на Сръчко, стискаха му ръцете, канеха го на гости.

Хлебарят донесе топли хлебчета.

— Те са за вас — рече той, усмихвайки се от радост.

Млекарят донесе два големи заскрежени бидона с мляко, пакетче жълто краве масло и бурканче сметана. Рибарят донесе риба. Колбасарят — варени и пушени колбаси.

— Това е подарък от мене — зашепна той прегракнало. — Вие сте голям майстор!

Зарзаватчията донесе плодове. Сладкарят — сладкиши и бонбони. А шлосерът подари на Сръчко количка за всички тия подаръци. На всекиго Сръчко казваше „благодаря“. Само сладолед за нищо на света не искаше да вземе. И продавачът на сладолед малко се обиди.

— Видя ли? — рече пиратът, преглъщайки слюнките си. — Какво ли не му дадоха на това плашило! Върви им на хората! А на нас с тебе — трици!

— Поне една коричка да ни бяха дали! — жално захленчи Зирка.

Той беше успял скришом от всички, дори и от пирата, да открадне няколко хлебчета и да ги скрие под мушамата си. А сега хленчеше просто така, за да не дели с никого хлебчетата. Те бяха горещи, пареха му хълбока, но шпионинът Зирка търпеше.

Автомобилите, снабдени с махатели, спокойно потеглиха всеки по своя път. Хлебарят замина най-последен. Той дълго търси бялата си престилка, но така и не я намери. Зирка я беше откраднал. На шлосера му изчезна отвертката. И нея също беше задигнал Зирка. За всеки случай.

Може би имаше такъв навик. Някои момчета събират в джобовете си какви ли не дреболии: камъчета, стари гвоздеи, гайки, мидички, копчета, жички и жълти стотинки.