Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (7)

Седма глава

за това, как построиха къща

— Как се казваш? — попита Моливко нарисуваното момченце.

Момченцето не отговори.

— Как се казва баща ти?

Момченцето пак не отговори. То вдигна ръка и прокара пръстче по устните си. Ей така — от горе на долу. Получи се много смешен звук, нещо като „прррр“. На момченцето му хареса това. То отново прокара пръстче по устните си: „Прррр! Прррр!“

— Кой си ти? — И Сръчко побутна момченцето.

„Пррри! Прррит! Прррит!“

— Той е Притко! — извика Моливко. — Нима не чуваш? Той казва: „Аз съм Притко!“

— Значи Притко — зарадва се Сръчко. — Притко! Ех, че хубаво!… Хайде, Притко, с нас да пътешествуваме!

Малкият Притко сигурно не знаеше какво значи да се пътешествува, иначе навярно щеше да се съгласи. Момченцето нищо не отговори на Сръчко, затова пък изведнъж се пресегна към него и го хвана за крака. Сръчко едва не падна.

— Я, моля ти се, не се закачай! — разсърди се той.

Момченцето отново забръщолеви: „Прррр! Пррри! Пррри!“

— Че то дори не може да говори! Ами сега какво ще правим с него? — разтревожи се желязното човече.

И изведнъж върху главата на Сръчко звънко капна една капка. Обикновена дъждовна капка.

— Брр — изпръхтя Сръчко. — Заваля дъжд!

Един тъмен облак надвисна над града. Минувачите поглеждаха плахо облака, вдигаха яки и бързаха да се скрият кой където завари: във входове, в магазини, в тролейбуси. Само милиционерът никъде не тичаше. Той спокойно си стоеше по средата на площада: милиционерите не се боят от дъжда.

— Дъждец! Дъждец! — викаха весело децата. — Дъждец! Дъждееец!…

Изтрещя гръм и плисна дъжд. Не много силен, топъл, но все пак мокър.

— Момченцето ще се намокри! Ще настине! Ще се разболее! — развика се Сръчко.

Моливко и Сръчко хванаха Притко за ръцете, притичаха до булеварда и се скриха в храстите.

Дъждовните капки чукаха по широките зелени листа като по разтворени чадъри. Водата се стичаше по тях, ала в средата на храста не капеше. Там беше сухо. Затова пък на булеварда капките завчас изпонамокриха всички пътечки, празни пейки и бухлати цветни лехички.

„Зън! Кап-кап-кап! Зън! Кап-кап-кап!“

Дъждът притъпка към земята прашинките, които се носеха над града, и сега те плуваха в локвичките като топящ се лед.

Но облачето поразмърда рошавото си крайче и отплува накъдето трябваше. Слънцето погледна изпод око дъждеца и той веднага престана да капе.

Сръчко подаде глава.

— Престана ли тоя противен дъжд или още не е престанал?

— Престана, престана! Излизай!

— Ами ако вземе пак да завали?

— Няма да завали.

— Много се страхувам от дъжда! Нарисувай, моля ти се, някаква къщичка с истински покрив. Ох!… — извика Сръчко, а Моливко се засмя.

Една голяма светла капка вися, вися на клончето и изведнъж капна право на носа на непредпазливия Сръчко.

И той мигом се скри.

— Няма да изляза, докато къщата не стане готова!

Върху жълтия пясък, насипан под храстите, Моливко нарисува къща.

Да, да, не построи, а нарисува. Тук няма нищо чудно: всяка къща отначало се рисува — наистина на хартия, а после вече се строи.

— Готово! — рече Моливко, след като нарисува последната керемида на покрива.

Сръчко изскочи от скривалището.

Всичко беше като в приказка! Пред него се издигаше нова къща с висок покрив.

— Чудесно! — похвали го Сръчко. — Само че защо си нарисувал кладенец? Трябва да нарисуваш водопровод…

Наистина, до къщата имаше истински кладенец. Над него висеше кофа за вода. Моливко не можеше да нарисува водопровод, но затова пък кладенецът беше станал много хубав.

— Не знам какво е водопровод — въздъхна Моливко. — Толкова малко съм рисувал през живота си…

— Е, нищо — утеши го Сръчко, — после ще те науча. Най-напред трябва да изсушим Притко. Вир-вода е станал… а къде е Притко? Ей, Притко, ела тук!

Сръчко заразгръща храстите, зашари из шубраците, ала Притко го нямаше. Притко беше избягал!

— Така си и знаех! На теб не може да ти се повери момченцето — разтревожи се Моливко. — Веднага трябва да намерим Притко. Дано не го блъсне някой автомобил. Той е толкова мъничък!…