Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (12)

Дванадесета глава

в която Веня Кашкин счупи прозореца

Веня Кашкин също дойде на булеварда. След него крачеха момчета с детски пистолети в ръце и с дървени саби на кръста. В миг заблестяха във въздуха истински снежни топки.

Момчетата от командата на Веня Кашкин почнаха да се замерят със снежни топки. „Фюю! Туп!“

— Ах, разбойници недни! — извика една бабичка, минавайки покрай тях. Една топка я беше улучила право в гърба. — Как не ви е срам!

„Нима те са разбойници?“ — искаше да попита Моливко, ала една снежна топка му затвори устата.

— Безобразие! — възмутиха се минувачите. — Трябва незабавно да се прекрати тая война!

— Да се махаме оттук — рече Моливко, бършейки с кърпа врата си, тъй като снегът беше влязъл под яката му.

Ала Притко нямаше никакво намерение да се маха. Той си направи снежна топка и вече се канеше да изтича при момчетата. Добре, че Сръчко навреме го хвана за ризката.

— Не искам в къщи! — викаше Притко.

Той се дърпаше, трепереше от нетърпение, гледаше момчетата с войнствени очички, но Сръчко здраво го държеше.

— Не ходи при тях! На нищо хубаво няма да те научат — говореше му Сръчко. — Пък и нали ще правим корабче.

Щом чу думата „корабче“, Притко престана да се дърпа, макар че снежната битка беше в разгара си.

Веня Кашкин замахна и хвърли нова снежна топка.

„Фюю! Бам! Дзъънн!“

И снежната топка, без да ще, улучи прозореца на съседната къща.

„Дзънн! Баам!…“

На тротоара се посипаха парченца стъкло.

— Знаех си аз! Лошо момче! — извика един сърдит глас през прозореца. — Знаех си! И предупреждавах! Другите деца като деца, а този само чете книжки за войната, тича с пистолет като разбойник и по цели дни играе на война. С нищо друго не се занимава! Нищо не прави! Истински лентяй!

И сърдитото прозорче хлопна. Само оцелелите стъкла звъннаха гневно: „Зъннн!“