Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (42)

Четиридесет и втора глава

в която Веня Кашкин става морски разбойник и вика: „Майчице!“

Щом пристигнаха на кораба, разбойниците изтърсиха Моливко от чувала и го развързаха.

— Мили Моливко — започна да се подмазва Зирка. — Много, много те молим, нарисувай ни най-напред една баница.

— И една бъчонка с вино! — поиска пиратът. Като всички истински пирати, за които пишат в книжките, той обичаше да пие вино. — Вино! Пресъхна ми гърлото!

— Нищо няма да рисувам — тихо, но твърдо рече Моливко. — Вие погубихте Сръчко. Ще умра, но няма да рисувам.

— Няма да рисуваш ли?! — намръщи се пиратът. — Ами като те цапна! Рисувай, ти казвам! Хайде, по-живо!

Но малкият художник не отвърна. Той гледаше тъжно през корабното прозорче тъмната вода, от която така се боеше храбрият Сръчко.

Колкото и да го молиха разбойниците, колкото и да го заплашваха, Моливко не каза вече нито дума.

— Затворете го! Вържете го! Да седи гладен!

— А ние?

— Лесна работа! — вирна брада пиратът. — Ще ударим две дузини гълъби. Ще ядем печени гълъби! Утре моят кораб ще отплува от това мръсно градче, ще излезе в открития океан и аз ще накарам тоя мърльо да рисува! На тоя кораб аз съм капитан! Утре ще изкомандувам: „Вдигни платната!…“

— А кой ще ги вдига? — плахо попита Зирка.

— Моряците, разбира се!

— Ммморяците ли? Кои моряци? Къде са ни моряците?

— Щом аз съм капитан — отвърна пиратът, — значи ти си моряк.

— Аз не съм моряк! Не умея да вдигам платна! Аз съм слабичък! — захленчи шпионинът.

— Глупости! Това е лесна работа! Ще те науча! Вярно, че си слабичък. На моя кораб няма истински екипаж. Ех, да имахме още едно разбойниче! — рече капитан Бъл-Бъл.

От брега се дочу неясен грохот. Разбойниците изскочиха на палубата. Веня Кашкин риташе кошчето към пристана на Плаващия магазин. Кошчето громолеше, звънтеше и подскачаше, опитвайки се да избяга от Веня като топка от футболист. Но Веня го настигаше и отново го ритваше. Вече доста го беше изкривил.

— Удар! — викаше Веня. — Още един! Гол!

Веня дори се беше развеселил. Трака, вдига шум и никой не му се кара. Никой няма — всички са на празника.

— Я гледай какъв разбойник!

Някакъв прозорец на третия етаж се отвори и една сънена бабичка погледна навън.

— Ей, какво правиш там?!! Ще те науча аз тебе, разбойник с разбойник!

— Я, тоя бил разбойник! — възкликна Зирка. — Чухте ли, капитане? Тоя е разбойник! Тъкмо такъв ни трябва! Той ще бъде моряк! А аз също искам да командувам!

Капитан Бъл-Бъл разтърси брада, изпъчи гърди.

— Ей, уважаеми разбойнико! Не желаете ли да дойдете на моя кораб? Аз съм капитанът на кораба. Елате!

— Кой? Аз ли да дойда на кораба? — попита Веня, като не вярваше на ушите си.

— Разбира се, вие! Моля, заповядайте на палубата!

Веня се приближи до парапета. Пред него върху речните вълни се поклащаше чуден платноходен кораб!

— Салют! — изкомандува капитан Бъл-Бъл. — Оръдеен салют!

Беше също като на кино. Гръмнаха топовете. Бял барутен дим се издигна над мачтите. Прозорчето на третия етаж моментално се затвори.

— Ура! — извика разбойникът Зирка.

— Ех, че хубаво! — засмя се Веня Кашкин.

От кораба към брега прехвърлиха тясна дървена стълбичка. Вълните приближиха кораба до самия бряг и Веня скочи на палубата. Най-напред капитанът го прегърна като стар приятел. Погъделичка го с рижата си брада. После шпионинът Зирка го потупа по рамото.

— Как е, приятелю? — смигна му пиратът. — Вървят ли работите? Много ли си грабил?

— Аз ли? — учуди се Веня. — Аз не съм грабил…

— Ха, ха, ха! На другиго разправяй тия работи! Мислиш, че ще ти повярваме! Та ти си разбойник! Какъв е разбойническият ти прякор?

— Какъв прякор?

— Ами че името ти… Как ти казват?

— На мен ли? Веня.

— А пък на мен — капитан Бъл-Бъл.

— Вие сигурно сте знаменит капитан — рече Веня. — Някъде съм ви виждал.

— Разбира се, че съм знаменит! Искаш ли да плаваш с мен по моря и океани? Ляво на борд, дясно на борд!

— Искам! — възкликна Веня Кашкин. — Искам и ляво на борд! И дясно на борд!

— Отлично! Вземам те в моята банда… сиреч команда. Заедно ще пиратствуваме! Ще стреляме, ще палим, ще грабим!

— Но аз не мога да грабя! — рече Веня.

— Хи, хи, хи, какъв шегобиец! — ухили се Зирка. — Нима никога не си хващал и потопявал чужди кораби?

— Ха, ха, ха! Ние ще те научим! — развесели се пиратът. — Сега имаме истинска команда! Ние с тебе сме братя безделници… тю, какво говоря… разбойници!

— Аз не съм разбойник! — измънка Веня смутено. — Аз не искам да грабя!

Едва сега той забеляза разбойническите физиономии, кривите ножове, пистолетите. Достраша го.

— А ти какво искаш?! — намръщи се пиратът.

— Искам да плавам. По моря и океани…

— Да плаваш ли? Чуваш ли, Зирка, тоя искал да плава! Ляво на борд, дясно на борд! А друго не искаш ли? — попита злорадо капитанът.

— Искам в къщи! — изхлипа Веня Кашкин.

— Измяна! — ревна пиратът. — Измяна! Искаш да бягаш, а?! Да се обеси на мачтата тоя негодник!

Капитанът хвана въжето, но Зирка му зашепна на ухото:

— Не го бесете, капитане. Няма да имаме моряк.

Веня зарева от страх:

— Ще кажа на ма-ма!

— Ха, ха, ха! — закискаха се разбойниците. — Хо, хо, хо!

— Майчице! — изпищя Веня.

Той искаше да скочи на брега, но разбойниците го хванаха, вързаха го натикаха го при Моливко и го заключиха.

По улицата преминаха, бръмчейки, камиони с надписи на каросерията:

„ЗА МЕТАЛ“

Камионите отиваха към другия край на града. Към площада на стоманолеяря.