Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (3)

Трета глава

в която кончетата препускат из града

На най-красивия площад в града, на Сияйния площад, стоеше милиционер. Покрай него летяха — хвърчаха автомобили. Големи автобуси, дълги тролейбуси, малки леки коли. Пъргавите мотоциклети нетърпеливо ръмжаха, готови да изпреварят всички и да избягат напред.

И току изведнъж милиционерът рече:

— Не може да бъде!

По улицата, по широката градска улица, пълна с големи и малки автомобили, препускаха две хубави кончета. Едното беше кафяво с бели петна, другото — бяло с кафяви петна.

Неизвестните малки граждани, които бяха яхнали кончетата, зяпаха насам-натам и високо пееха весела песничка:

Щом възседна писаното конче,

дам му шоколадово бонбонче.

Хайде избави ме от несгода,

никак не обичам пеш да ходя!

Разбира се, това бяха Моливко и Сръчко.

Те гледаха ту наляво, ту надясно и кончетата завиваха ту наляво, ту надясно, ту тичаха, ту изведнъж спираха под носа на някой автомобил.

На улицата имаше толкова много интересни, необикновени неща! Къщи, светофари, автомобили, фонтани, дървета, гълъби, цветя, пременени хора, надписи, фенери — кое по-напред да гледаш!

Отляво върви чудновата машина с големи кръгли четки. Тя мете улицата, гълта хартийките и праха от паважа. Машина метла!

Вдясно е спрял автомобил, от които просто пред очите ти израства висока мачта. На самия връх на мачтата стоят хора с работни комбинезони. Хората се издигат към небето и опъват над улицата тънки жици.

— Монтьори! — обяснява Сръчко на Моливко.

Милиционерът долепи свирката до устата си и свирна високо. Всички шофьори и ватмани трепнаха от изненада и погледнаха към милиционера. Само Сръчко и Моливко не се озърнаха. Те дори не знаеха защо свирят милиционерите.

Хайде избави ме от несгода,

Никак не обичам пеш да ходя! —

пееше високо Сръчко и се поклащаше върху седлото. Моливко му пригласяше с тънко гласче:

Никак не обичам пеш да ходя!

„Безобразие! — помисли си милиционерът. — Нарушават правилата! Пречат! Под колелата се пъхат…“

До милиционера имаше голям червен мотоциклет. Милиционерът запали мотора и излезе на средата на улица Орехова. Над улицата блесна червената светлинка на светофара.

Изведнъж секна потокът от автомобили. Замряха по местата си автобуси, тролейбуси, камиони, леки коли, мотоциклети, велосипеди.

Всичко спря. Само Сръчко и Моливко продължаваха спокойно да си пътуват. На тях никой никои не им беше разказвал за светофара.

— Моля, спрете! — рече строго милиционерът.

— Ами сега!… — пошепна Моливко. — Май ще си изпатим…

Около милиционера и двамата нарушители в миг се насъбра цяла тълпа.

— Тия двамата сигурно са артисти от цирка! — забеляза някакъв малчуган.

— Какво става, момчета? Защо нарушавате правилата? Къде живеете?

— Ние ли?… Ами… ние живеехме в кутийка… — изплашено отвърна Сръчко.

— Какво, какво, селото ли се нарича Кутийка?

— Не, не, ние сме от истинска кутийка…

— Нищо не разбирам! — рече милиционерът, измъкна носната си кърпа и си избърса челото. — Вижте какво, момчета, нямам време за шеги. Моля спазвайте правилата за уличното движение.

„Какво е това правила?“ — искаше да попита любопитният Моливко, ала Сръчко навреме го дръпна за ръкава. Нима може да се задават на милиционера такива въпроси?

Над улицата светна зелената светлинка на светофара. Юрнаха се коли, автобуси, тролейбуси, камиони, мотоциклет и велосипеди. Потеглиха, полетяха!

— За всичко са виновни кончетата — рече тогава майстор Сръчко. — Из града трябва да се пътува с автомобил.