Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (5)

Пета глава

в която пътешествието продължава

Нашите малки пътешественици не можаха дълго да пътуват из града.

Чуйте какво стана по-нататък.

На улицата Моливко видя някакъв странен автомобил, който приличаше на огромен барабан. Той бавно се търкаляше по пътната настилка. Ала, кой знае защо настилката под него беше черна и гладка, много гладка, не като другаде. От нея се носеше горещ миризлив дим. Всички автомобили гледаха да заобиколят чудноватата машина и черната настилка зад нея.

Като видя тоя необикновен автомобил, Сръчко се зарадва:

— Ей сега ще го изпреварим! Бива ли всички да ни изпреварват, а пък ние с тебе никого да не можем да изпреварим…

И той ловко насочи автомобила към черната настилка.

„Търрр!“

Меките розови калъфки залепнаха за горещия асфалт и се разкъсаха.

Разхвърча се пух изпод колелата. Вятърът го грабна, разпиля го и го понесе из града над автомобили, къщи и дървета.

— Я колко мъх се е разхвърчал от тополите — рече едно старче. — Значи лятото ще бъде хубаво.

А автомобилът на Моливко и Сръчко изфуча и продължи по-нататък, оставяйки по асфалта меки розови парцалчета.

Улицата свърши. Пред тях се откри широк площад. Той не беше покрит с асфалт, а с каменни павета.

Колелата на малката кола страшно затракаха. Тя почна да подскача, да подрипва назад, напред, настрани.

Сръчко си удари носа в кормилото. Моливко подскочи на меката седалка като топка.

— Май-сро-раз-бя-бя — измърмори Сръчко.

Той искаше да каже: „Май скоро ще се разглобя“. Но колата така друсаше, че клетият шофьор не можеше дума да продума.

— Уса-бирам-кво-кво-риш! — изрече Моливко.

Той искаше да каже: „Толкова друса, че дори не разбирам какво говориш!“

— Ряба-коро-рем-рем — отвърна Сръчко.

Той искаше да каже: „Трябва по-скоро да спрем. Тогава ще направим истински гумени колела.“