Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (15)

Петнадесета глава

за слона, тигъра, малкото лъвче и платноходите

— Къде е Притко? — тревожеха се нашите приятели, тичайки из зоологическата градина. — Току-виж, се пъхнал в някоя клетка с диви зверове! Ах, това непослушно момченце!

Сръчко и Моливко се спираха до всяка ограда, надничаха във всяка клетка.

Ето там на зелената полянка стои един огромен слон и маха със сивия си хобот. „Добре дошли — иска да каже той, — аз съм голям. Най-големите никога никого не обиждат.“ Но Притко го нямаше при слона.

Малки маймунки пронизително крещяха с различни гласове. „Какви смешни момчета! — искаха да кажат те, щом видяха Моливко и Сръчко. — По-смешни от маймунки! Значи не сме ние най-смешните! Не сме! Не сме най-смешните!“ Ей такива шумни са маймунките.

Тигърът, целият на ивици, дори не забеляза малките приятели. Той ходеше напред-назад из клетката и си мислеше: „Казват, че съм приличал на котка! Но това не е вярно! Не е вярно! Не е вярррно! Аз не ловя мишки!“

Величественият лъв, хванат в пустинята, лежеше самотен в клетката, печално отпуснал глава върху лапите си.

— Клетият — рече Сръчко. — Колко му е мъчно! Искам да го помилвам!

На Моливко също му дожаля за самотния лъв. Той помисли, помисли и нарисува едно малко лъвче. Лъвчето стана много мъничко, също като котенце.

Ако вземеш макара с конци и размотаеш от нея дълго конче, вържеш на него бонбонена хартийка, а после вземеш да придърпваш кончето, лъвчето ще се затича подир хартийката. Затова всички учени казват, че лъвчето прилича на котенце.

Лъвчето се провря между пръчките на решетката и влезе в клетката. Лъвът много се зарадва: малките винаги носят радост на самотните.

След това Сръчко и Моливко надникнаха при мечетата, хипопотамите, крокодилите, жирафите, папагалите. Кой знае защо, Моливко си пъхаше носа и в количките със сладолед, като че ли Притко можеше да се пъхне и в количка със сладолед! Голям чудак е този Моливко.

— Внимание — съобщи радиото, — на Голямото лебедово езеро започват големи корабни състезания. Побързайте, малки майстори, побързайте!

На пътечката в зоологическата градина се появиха Веня Кашкин, малкият Тима и тимовият татко.

— Закъсняваме! — рече таткото на Тима.

Тима носеше дървено корабче, направено по всички правила на майсторите корабостроители. Сръчко също беше майстор и затова веднага забеляза чудесното чамово корабче. Да, да, чамово! Корпусът на корабчето беше от обикновена чамова дъсчица. В нея беше пъхната пръчица мачта. На мачтата бяло памучно платно на малки полегати каренца.

На борда на корабчето със син молив беше написано: „Тима“.

— Момченце — попита вежливо Сръчко, — кой е измайсторил това чудесно корабче?

— Никой не го е измайсторил, самичък с ножче съм си го издълбал.

— А защо корабчето се нарича „Тима“?

— Защото аз съм Тима — рече важно момчето.

Сръчко искаше на похвали корабчето, ала вече бяха стигнали до голямото кръгло езеро.

На брега на езерото се беше събрал много народ. От всички страни прииждаха деца. Над тях се развяваха истински морски флагчета. Музиката свиреше маршове. На мостика, построен до самата вода, стоеше истински морски капитан в бял кител. Той гледаше към езерото с истински морски бинокъл, като че там, във водата, плаваха истински корабчета, надпреварваха се с истински вълни, от които капитанът ни най-малко не се страхуваше.

Но зад тълпата деца Сръчко и Тима не можаха да видят нито корабите, нито вълните.

— Това момченце също си е направило корабче — посочи към Тима един гражданин, който стоеше наблизо. — Пуснете го, другари. Момченцето е дошло на корабните състезания!

— Трябва да го пуснем! — рекоха всички. — Пуснете момченцето, пуснете го!

Тима с корабчето, а след него татко му, Сръчко и Веня Кашкин се приближиха до самата вода.

По синята водна шир се полюшваха най-различни параходи. Параходи с комини, ледоразбивачи, подводници, цял флот платноходки. Вятърът издуваше платната, но корабите стояха на място, здраво вързани с истински въжета от макара.

Всички момчета гледаха в захлас платноходите, сякаш ей сега щяха да се появят славните капитани и да извикат с дебел глас:

— Вдигнете котвите!

Вятърът ще издуе платната и корабчетата ще заплуват към далечни, далечни страни. Там, където над морето летят бели чайки и вълните бягат към необитаеми острови.

Параходите, то се знае, също плуват по морета, океани и возят хората до различни градове. Но параходите, кой знае защо, никога не попадат на необитаеми острови. А платноходките плуват далече, много, много далече! Там за всяко момченце ще се намери необитаем остров. И дотам не могат доплува никакви параходи.

Ето защо всички храбри момчета по света толкова много обичат белите платна…

— Вдигнете котвите! — командува високо капитанът, който стоеше на мостика. Истинският морски капитан.

Възрастните също обичат платноходите.