Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (43)

Четиридесет и трета глава

за стоманолеяря и варените гвоздейчета

Виждали ли сте как варят каша? Или картофи? Каша може да се свари. И не е много трудно. А може ли да се сварят железни гвоздейчета! Но така да се сварят, че да станат течни. Ей сега ще разберем може ли.

На края на града, на площада на стоманолеяря, по цяла нощ работеше един голям завод. В тоя завод имаше огромни каменни пещи.

Там гореше такъв буен, такъв ослепителен огън, че просто не можеше да се гледа към него. В тия пещи варяха метала. Той беше горящ като пламък и течен като сметана. Топеше се също като сладолед.

До пещта се приближи стоманолеярят. Така го наричаха, защото можеше да лее и най-твърдата стомана. Той погледна разтопения метал през тъмното стъкло и каза:

— Всичко е наред!

Тогава повикаха стоманолеяря на телефона.

— Тук е стоманолеярят — рече той в телефонната слушалка.

— Моля ви се, елате в склада — чу той по телефона. — Да видите какъв метал са ви изпратили децата.

— Добре. Скоро ще свърши смяната и непременно ще дойда!

Щом настъпи утрото и свърши нощната смяна в завода, стоманолеярят свали работните си дрехи и отиде в склада.

— Чудесен метал са изпратили децата! — похвали ги той. — Браво на децата! Но каква е тази смешна машинка?

— Коя машинка? — попита магазинерът. — Ах, тази ли? И аз не знам. Пружинки, винтчета — странна машинка! Но щом е попаднала при нас такава ръждива, значи на никого не трябва. Ще я претопим, а от метала ще направим нещо полезно. Но чакайте, не ви ли се струва, че прилича на човече?

— Да, наистина прилича. Според мен това е играчка. Развалена играчка! Знаете ли какво? Подарете ми я, моля ви се! Моят син Тима от скоро е млад техник. Той ще я поправи.

— Заповядайте, вземете я. Но вашият син ще трябва доста да поработи, докато я поправи.

— За него това ще бъде полезно. Моят син Тима иска да стане майстор. Истински майстор, а не само така. Благодаря ви. Довиждане!

— Довиждане!

Стоманолеярят седна в автобус номер петнадесети и стигна до Чистата уличка. Той стискаше под мишница малкото ръждясало човече, увито във вестник.

Стоманолеярят се качи на шестия етаж, позвъни в апартамент номер 21 и му отвори едно момче на име Тима. Ами да, разбира се, че оня същият Тима! Нима не знаехте, че бащата на Тима е стоманолеяр?

— Здравей, татко! — рече Тима.

— Здрасти, сине. Ето ти подарък — едно метално човече. Виж, помисли как да го поправим.

— Трябва да го измием с газ, да го почистим, да затегнем по-здраво винтчетата, да го боядисаме — рече Тима.

Той още веднъж погледна татковия си подарък и неочаквано извика:

— Татко, аз го познавам! Това е Сръчко!

— Кой Сръчко?… Ах, да! — спомни си таткото. — Аз пък не го познах! Съвсем се е развинтил! Сигурно нещо лошо се е случило! По-скоро трябва да го поправим! Клетият Сръчко!

Тима изми с газ металното човече, почисти го с шкурка така, че то заблестя като новичко. После взе отвертката и здраво завинти всички винтчета. След това изтри Сръчко с чисто парцалче, взе емайлова боя и го боядиса в нова премяна. Металното човече стана много красиво. Ала не помръдваше.

— Какво да правим? — сви рамене стоманолеярят.

— Аз сигурно нищо няма да направя — призна си Тима. — Тате, ще изтичам до Двореца на младите техници и ще доведа тук знаменития Притко Моливков! Той е много прочут, много голям майстор! Ще го поправи!

— Не, не! Почакай! — спря го таткото. — Ще го занесем там. В Двореца сигурно има много майстори! Да си призная, не вярвам много на тоя Моливков…