Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (45)

Четиридесет и пета глава

в нея завършва нашата история

Корабът „Притко“ с черен разбойнически флаг на кърмата тръгваше на далечно плаване. Пленниците седяха в тясната каюта с вързани ръце и крака. На корабната палуба стоеше мрачният капитан с рижа брада, с моряшка фланелка на косматите гърди и с голям пищов на кръста.

— Вдигай платната! — командуваше капитан Бъл-Бъл.

Той командуваше така вече двадесет и шести път. По мачтите се катереше босоногият зъл моряк Зирка, пъхтеше, сумтеше и ругаеше. От два часа и половина вдигаше платната и сега се суетеше около последното платно.

Кеят беше пълен с любопитни момчета. Плаващият магазин стоеше на своя пристан, чакайки купувачи. Но на купувачите сега не им беше до параходчета.

Платноходният кораб потегляше на далечно плаване!

В магазина стоеше същият мустакат чичко, който приличаше на моряк. Той гледаше как вдигат платната и си говореше като че сам на себе си някакви странни думи:

— Ама че мухльо! И това ми било моряк! Не така, бе! Не така! Не дърпай шкотите на бом-брам стенгата!…

Работниците, които строяха ново здание на брега, спряха подемния кран, за да запалят по една цигара. Беше им интересно да видят как ще отплува корабчето.

Ето че и последното платно се изду от вятъра.

— Вдигай котвата! — изкомандува капитанът.

Корабът трепна и започна бавно да се отдалечава от брега.

— Стойте! Задръжте ги! — чу се изведнъж нечий висок глас.

На пристанището спря автомобил такси и от него изскочиха Тима, стоманолеярят, Сръчко и Притко.

— Задръжте ги! — извика стоманолеярят. — Те са разбойници!

— Чувате ли, тия били разбойници! — завикаха момчетата. — Истински разбойници! Гледай ти работа!

— Стойте! — заповяда стоманолеярят.

— Къде е Моливко! Върнете Моливко! — извикаха Тима и Сръчко.

Разбойниците гледаха Сръчко и не вярваха на очите си.

— Имате много здраве! — изперчи се Зирка. — Приятно прекарване! Ку-ку! И всичко хубаво!…

— Запалете, моля ви се, мотора. Настигнете ги — обърна се стоманолеярят към същия мустакат чичко, който приличаше на моряк.

— Ще опитам. Но моторът ми нещо не е в ред. Страхувам се, че няма да тръгне веднага!

— Довиждане! — хилеха се разбойниците и танцуваха на палубата разбойнически танц. — Ку-ку!

— Какво да правим? — попита стоманолеярят. — С плуване едва ли ще го настигна — Той се огледа наоколо. — Ей, приятели! — извика той на работниците от подемния кран. — Я настигнете кораба с вашия кран! Закачете го с куката!

Корабът отплуваше все по-далеч и по-далеч. Но за голям ужас на разбойниците дългата стрела на подемния кран се протегна над водата, закачи с куката горните въжета и вдигна кораба като перце.

— Помощ! — закрещяха разбойниците. — Ограбват ни!

Те се замятаха по палубата, заподскачаха. Корабът се наклони и разбойниците заедно с черния пес полетяха през борда в речните вълни.

— Потъвам! — закрещя Зирка. — Помощ!

— Бъл-бъл-бъл… — забълбука капитан Бъл-Бъл, изпускайки мехури.

Морският разбойник, знаменитият пират не можеше да плува!

— Човек зад борда! — извика мустакатият чичко, който приличаше на моряк.

И той моментално скочи в рекичката да спасява удавниците.

Корабът беше спуснат на брега. Сръчко се покатери на палубата. Стоманолеярят свали катинара от вратата на каютата, в която се намираха пленниците.

Сръчко влезе тичешком в каютата и дълго време не се показа.

И ето че отвътре излезе Веня Кашкин. Разбойниците мокри и жалки, бяха изнесени на брега. Мустакатият чичко, който приличаше на моряк, ги държеше за яките като кутрета.

Пристигна на мотоциклет и милиционерът.

— Тия ли са разбойниците? — попита той.

— Тия са.

— Така, така значи!

— Ама ние, без да искаме! — развикаха се разбойниците. — Друг път няма!

Всички наоколо се засмяха.

— Какво друг път няма? — попита милиционерът.

— Няма да грабим!

— Чудесно! И с какво тогава ще се занимавате?

— С нищо! — заклеха се разбойниците.

— Няма да стане тая работа. При нас не може така „с нищо“. Трябва да се работи, граждани разбойници! Да се работи!

— Ние не знаем да работим.

— За първи път виждам такива хора! Нима не ви е скучно? — учуди се милиционерът. — Все пак нещо не умеете ли?

— Аз умея да командувам. Ляво на борд! Дясно на борд! — похвали се пиратът.

— А аз знам да надушвам, да проследявам — рече Зирка.

— Нито едното става, нито другото. Какво ще надушвате, какво ще проследявате…

— Ай, ай! — рекоха всички. — Просто невероятно! Погледнете тия мокри хора! Нищо не знаели да правят!

— А тоя наистина ли знае да проследява? — попита един гражданин, сочейки към шпионина. — Тъкмо такъв ни трябва! Аз съм градският градинар. Той ще работи при мен в градините, по булевардите и в парковете. Ще оглежда, ще проследява, ще надушва бръмбарите корояди, гъсениците и другите вредители.

„Джаф, джаф!“ — излая Петното, цялото вир-вода. „Аз също искам да надушвам бръмбарите корояди!“ — искаше да каже то.

— Преследването на бръмбарите корояди е много полезна работа — одобри мустакатият чичко, който приличаше на моряк, и добави: — А този подмокрен моряк, пишман капитан, ще го взема в нашия магазин. Тъкмо ми трябва помощник. Ще лови със сакчето параходчетата. А на платноходния кораб ще уредим филиал на магазина.

— Ура! — завикаха всички момчета. — Ура!

Ала те съвсем не викаха за капитан Бъл-Бъл, който от тази минута ставаше продавач в Плаващия магазин.

От каютата на кораба най-сетне излязоха двамата малки приятели. Сръчко се смееше от радост. Веселият художник махаше с ръка на всички деца и се усмихваше.

А децата, на които Тима и Притко всичко бяха успели да разкажат, викаха:

— Да живее храбрият Сръчко!

— Да живее Моливко, най-вълшебният художник на света!

— Ура! Ура! Ура!

Стоманолеярят вдигна Тима на ръце, за да вижда всичко.

— Ура! — викаше Тима. — Победа! Ура!