Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (33)

Тридесет и трета глава

в нея разбойниците стават октомврийчета

Петното доведе разбойниците до спирката на метрото. Тя приличаше на стъклен дворец.

— Излъгаха ни тия негодници! Под земята са се скрили! — досети се Зирка.

Но в метрото не ги пуснаха — нямаха билети.

— По дяволите!… — изръмжа пиратът, опитвайки се да измъкне огромния си пистолет и да застреля никого.

Но всички минувачи разговаряха високо, смееха се и никой не се страхуваше от пирата. Ни най-малко! А когато не се страхуват от разбойника, той сам се страхува от всички.

Покрай разбойника минаваха хора. Те бързаха за метрото. Всички обичат да се возят в метрото!

Към спирката се приближи отряд деца с бели ризки и алени звездички на гърдите. Една чипоноса девойка — възпитателката — водеше отряда. Децата пееха весела, звънка песничка:

Ний сме весели дечица!

Раз-два!

Всяко с алена звездица!

Раз-два!

Минувачите гледаха децата и се усмихваха.

— Много добри деца! — казваха минувачите. — Чудесни са тия деца!

А шпионинът Зирка смигна на пирата, посочи към пеещите деца и двамата незабелязано се присъединиха към отряда. Капитан Бъл-Бъл омота брадата си с шалчето и запя с разбойнически глас:

Ний сме весели дечица!

Раз-два!

Шпионинът Зирка му пригласяше гъгниво:

Всяко с алена звездица!

Разбойниците мислеха, че сега много приличат на октомврийчета, че възпитателката нищо няма да забележи и ще ги вземе заедно с децата да се повозят на метрото.

Възпитателката се огледа и забеляза пирата.

— Момченце, ти кое си?

— Аз съм Петя — излъга пиратът.

— Но защо хъркаш?

— Боли ме гърлото.

— Яде много сладолед — добави Зирка.

Възпитателката побледня.

— Значи гърлото те боли?! Чувате ли? Това момченце го боли гърлото! То е болно!!!

— Къде е болното момченце? — разтревожиха се минувачите. — Къде?

— Момченцето е зле!

— Момченцето е болно!

— Трябва веднага да извикаме „Бърза помощ“!

— Ах, какво нещастие! Едно момченце се разболяло!

Спряха тролейбуси, автомобили, автобуси. Бледи пътници надничаха през прозорците.

— Каква неприятност! Какво нещастие! Едно момченце се разболяло!

Докато разбойниците се опомнят, пристигна, свирейки със сирена, бяла линейка. Вратичките се отвориха. Двама души с бели като чаршафи престилки сложиха пирата в една носилка и го понесоха към белия автомобил с червен кръст на стъклото.

Капитан Бъл-Бъл риташе и викаше:

— Аз съм здрав! Не искам в болница! Аз съм ррразбойник! Аз съм капитан! На помощ, Зирка! Избави ме!

Хората въздишаха.

— Горкото момче! Много е зле! Чувате ли го как бълнува?

Вратичката хлопна и сирената зави. Откараха пирата в болницата.

Какво да се прави? Щом децата са болни, и да викат, и да не викат — ще ги сложат в леглото. И термометър ще им поставят. И лекарство ще им дадат да пият.

А Зирка? Сигурно мислите, че му е домъчняло? Напротив. Той се хилеше от удоволствие.

„Така ти се пада, разбойнико брадати! — радваше се Зирка. — Леж си в кревата и пий рициново масло. И без теб ще се оправя. Хи, хи, хи! Всичко ще остане за мен: и корабът, и Моливко! Всичко е мое! Хе, хе…“

Децата влязоха в метрото заедно с това странно хихикащо момиченце с червена шапчица.