Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (11)

Единадесета глава

за сметановия сладолед, горещия ден и истинския сняг

Отначало Притко не искаше да се мие, след това пък не искаше да пие мляко.

— Ако всяка сутрин не се миеш и не пиеш мляко — рече тогава Сръчко, — няма да ти направя корабче.

И Притко моментално изпи млякото и изяде зачервеното хлебче.

Моливко приготви всички инструменти, които бяха нужни на Сръчко. А докато ги рисуваше, неуморният Сръчко учеше Притко да говори:

— Кажи: моторче.

— Мотор-че — повтори момченцето.

— Кажи: лампа.

— Лам-па!

— Ти си много способно момче! — похвали го Сръчко.

— Аз съм много способно момче.

— Тогава кажи: въртолет.

— Вър-то-лет.

— Чудесно! — радваше се учителят. — Днес ще научим най-хубавите думи!

Но след няколко минути на Притко му стана скучно. Вместо „вентилатор“ той казваше „въртилатор“, а вместо „лопатка“ — „копатка“.

— Стига! Ти го измъчи — намеси се Моливко. — Така не се учи, всичко за един ден! Момченцето всичко ще обърка!

— Я гледай! — обиди се учителят. — На мене казваш, а самият ти какво правиш? Пречиш ми да го възпитавам! Съветвам те…

— Най-напред сам си нарисувай такова момченце, пък после давай съвети — прекъсна го Моливко. — Дори ми се струва, че го заболя главата!

— Главата! — весело повтори момченцето.

Тогава и Моливко, и Сръчко се приближиха до него, започнаха да му опипват главата, да ахкат и да охкат.

— Просто му е горещо — рече Сръчко.

— Горещо — подхвана момченцето.

— Трябва да измислим нещо! — разтревожи се Сръчко.

— Ще нарисувам сняг и тогава ще му стане по-хладно — реши художникът.

Времето наистина беше много горещо. Цветята на булеварда престанаха да миришат. Лятното слънце така беше напекло улиците и каменните къщи, че всички прозорци блестяха като разжарени огньове. Из града се движеха автомобили пръскачки, поливаха улиците, тротоарите, тревните площи, дърветата, дори и децата. А възрастните ги гледаха и, кой знае защо, въздишаха.

Сръчко също се беше нажежил — та нали беше железен.

— Горещ си като ютия — рече Моливко, рисувайки бял сняг върху зелената тревица.

— Вижте какво чудо! Сняг! — завикаха момчетата на булеварда. — Истински сняг!

— Невероятно! — рекоха минувачите — Наистина сняг! Просто чудо!

Снегът беше чист, прозрачен, бял, съвсем бял и много студен! До него шумоляха със зелените си листа дърветата, в лехите цъфтяха като пламтящи огънчета ярки цветя. Хората се задъхваха от горещина, вееха си с носни кърпички и с вестници. Сладоледът „ескимо“ се топеше в кутиите на продавачките. А тук на слънцето блестеше чудесен, леко заледен снежец. Истински сняг! Попипваха го с пръсти, поглеждаха го, усмихваха му се. Фотолюбителите заснемаха снега с цветен филм. Един художник любител тутакси започна да рисува картина „Летен сняг“. И всички бяха радостни. На хората като че им стана по-прохладно.

Дойде една лелка с бяла забрадка, с бяла престилка, с бяло сандъче с каишка през рамото, погледна снега, после Моливко и ахна.

— Че откъде тоя сняг? Ах, какво щастие! Сладоледът ми вече се топи! Ледът в склада свършил! „Ами сега — мисля си, — загубена съм. Отиде ми сладоледът!“ И току изведнъж чувам, викат: „Сняг, сняг!…“

Тя постави сандъчето в пресния скриптящ сняг. След това измъкна един сладолед „ескимо“, завит в сребърна изпотена хартийка, и го подаде на Моливко, Сръчко и Притко.

— Вземете, милички, тоя подарък. Вземете, не се срамувайте…

Тя беше продавачката на сладолед.

Ако тогава някой я спреше и й разкажеше какви неприятности ще донесе на Моливко и Сръчко тоя сладолед на пръчка, тя, веселата продавачка, никога и за нищо на света не би дала на Моливко сладолед.

Но за съжаление никой нищо не й каза и Моливко набързо излапа сладоледа и облиза пръчицата.